хвърляха сянка върху доброто й лице.
— Понякога ми се иска да бъда мъж — изненада ме тя.
— Наистина ли?
— Знаеш ли колко е непоносимо да седиш и да чакаш новини? — попита тя пламенно. — След две-три седмици вие всички ще отидете на север, а ние трябва само да седим и да чакаме. Да чакаме и да чакаме. Да чакаме, за да разберем дали Аел е нарушил думата си, дали огромната армия на Горфидид наистина е толкова голяма. — Гуинивиър замълча за миг. — Защо чака Горфидид? Защо не ни нападне още сега?
— Опълченците му събират реколтата — казах аз. — Всичко спира по време на жътва. Неговите хора ще искат да приберат своето зърно на сигурно място преди да дойдат за нашето.
— Можем ли да ги спрем? — попита тя рязко.
— По време на война — отговорих аз, — въпросът е не дали можем, а дали трябва да ги спрем. А ние трябва да ги спрем. (Или да умрем — помислих аз.)
Гуинивиър повървя мълчаливо, опитвайки се да отстрани възбудените кучета, които се бутаха в краката й.
— Знаеш ли какво говорят хората за Артър? — попита тя след малко. Аз кимнах.
— Че би било по-добре, ако той избяга в Брослианд и предаде кралството на Горфидид. Казват, че войната е загубена.
Тя ме погледна и аз потънах в зелените й очи. В онзи момент, когато бях толкова близо до нея, сам с нея в топлата градина, обгърнат от нейния аромат, аз разбрах защо Артър беше рискувал мирното съществувание на едно кралство заради тази жена.
— Но ти ще се сражаваш за Артър, нали? — попита ме тя.
— До края, лейди — отвърнах аз. — За вас също — добавих смутено. Тя се усмихна.
— Благодаря ти.
Ние завихме зад един ъгъл и тръгнахме към малко поточе, което се спускаше от една скала в ъгъла на римската стена. Водата отиваше към овощната градина, а в нишите на покритата с мъх стена някой беше закрепил оброчни панделки. Гуинивиър повдигна позлатения ръб на нежнозелената си рокля, за да прескочи поточето.
— В кралството има подръжници на Мордред — каза ми тя и с това потвърди думите на епископ Бедуйн. — Повечето са християни и всички се молят Артър да бъде разгромен. Ако той бъде разбит, те ще трябва да пълзят пред Горфидид, разбира се, но забелязала съм, че на християните пълзенето им идва от вътре. Ако бях мъж, Дерфел Кадарн, щях да отсека три глави. На Сенсъм, на Набур и на Мордред.
Не изпитах и капка съмнение в искренността на думите й.
— Но ако Набур и Сенсъм са най-добрите мъже в пратията на Мордред — казах аз, — Артър няма защо да се безпокои.
— Крал Мелуас също, мисля аз — каза Гуинивиър, — кой знае още колко други. Почти всеки странстващ свещеник в кралството разпространява заразата, те всички питат защо трябва да умираме заради Артър. Бих им отрязала главите на всички, но предателите се прикриват, лорд Дерфел. Те чакат в тъмното и удрят, когато не гледаш. Но ако Артър разгроми Горфидид, те всички ще започнат да го славят и да се правят, че винаги са били негови привърженици.
Гуинивиър плю, за да се предпази от злото, след това хвърли бърз поглед към мен.
— Разкажи ми за крал Ланселот — каза тя неочаквано.
Стори ми, че най-сетне бяхме стигнали до истинската причина за тази разходка под ябълковите дървета.
— Аз всъщност не го познавам — уклончиво отговорих аз.
— Той каза хубави думи за теб снощи — каза тя.
— Така ли? — отвърнах аз скептично. Знаех, че Ланселот и неговите придворни все още живееха в дома на Артър и всъщност преди да отида на онзи обяд се ужасявах от мисълта, че можех да го срещна и бях изпитал облекчение от отсъствието му.
— Той каза, че ти си голям воин — каза Гуинивиър.
— Хубаво е да се знае — рекох навъсено аз, — че и той понякога казвал истината.
Предположих, че Ланселот се беше опитал да улови в платната си новия вятър и да спечели благоразположението на Артър като хвали човек, за който знае, че е негов приятел.
— Може би — каза Гуинивиър — воините, които са преживели такъв ужасен разгром като падането на Инис Трийбс, винаги стигат до вражда помежду си.
— Преживели? — казах аз грубо. — Аз го видях да напуска Беноик, лейди, но не помня да съм го виждал да преживява някакво страдание. Нито пък помня да е имал превръзка на ръката си, когато си тръгваше.
— Той не е страхливец — настоя внимателно принцесата. — Лявата му ръка е отрупана с воински пръстени, лорд Дерфел.
— Воински пръстени! — казах аз презрително, бръкнах с ръка в пояса си и извадих цяла шепа пръстени. Имах вече толкова много, че повече не си правех труда да изработвам нови. Пръснах металните кръгчета по тревата в овощната градина и стреснах хрътките, които потърсиха сигурност в краката на своята господарка.
— Всеки може да си намери воински пръстени, лейди.
Гуинивиър също се стресна от хвърлените пръстени, но после ритна един от тях настрани.
— Аз харесвам крал Ланселот — каза тя предизвикателно, като с това ме предупреди да внимавам с непочтителните си забележки. — И ние трябва да се грижим за него. Артър живее с вината за падането на Беноик и най-малкото, което можем да направим, е поне да се отнасяме с почит към оцелелите. Искам, заради мен, да бъдеш учтив с Ланселот.
— Да, лейди — казах аз с нежелание.
— Трябва да му намерим богата съпруга — каза Гуинивиър. — Той трябва да има земя и хора, които да командва. Бих казала, че Думнония има късмет, че той дойде тук. Ние имаме нужда от добри войници.
— Наистина имаме нужда, лейди — съгласих се аз.
Тя долови сарказма в гласа ми и се намръщи, но въпреки явната ми враждебност, тя не се отказа от целта, с която ме беше поканила в сенчестата овощна градина.
— Крал Ланселот — каза Гуинивиър, — иска да стане поклонник на Митра, и Артър и аз не искаме някой да му попречи.
Посягаха с такава лекота върху моята религия и усетих как лумна в душата ми пламъкът на гнева.
— Митра, лейди — казах аз студено, — е религия за смелите.
— Дори и ти, Дерфел Кадарн, няма защо да си създаваш нови врагове — отговори Гуинивиър не по- малко студено. Вече знаех, че, ако аз се противопоставя на желанията на Ланселот, тя ще стане мой враг. Без съмнение, помислих си тогава, Гуинивиър ще внуши същото на всеки друг, който би могъл да се обяви против посвещаването на Ланселот в мистериите на Митра.
— Нищо не може да се направи до зимата — казах аз, защото такъв отговор не ме задължаваше с нищо.
— Тогава обаче ще направиш каквото те помолих. Благодаря, лорд Дерфел — каза Гуинивиър и отвори вратата към залата.
— Аз ви благодаря, лейди — отвърнах аз и докато се спусках надолу по стълбите, гневът отново сграбчи сърцето ми. „Десет дни!“ — помислих си аз. Само десет дни и Ланселот вече беше спечелил покровителството на Гуинивиър. Изругах на ум и се заклех да стана презрян християнин, ако видя някога Ланселот да пирува в някоя пещера под кървава глава на бик. Аз бях разбил три сакски стени от щитове и бях забивал Хюелбейн до дръжката във враговете на моята родина, преди да бъда избран да служа на Митра, а всичко, което Ланселот някога беше правил, беше да се хвали и да се перчи.
Влязох в залата за угощения. Там един до друг седяха Артър и Бедуйн. Те слушаха жалбите на просителите, но като ме видя, Бедуйн слезе от подиума и ме заведе до едно по-тихо място край външната врата на залата.
— Разбрах, че вече си лорд — каза той. — Поздравявам те.
— Лорд без земя — казах аз мрачно, все още ядосан от оскърбителния разговор с Гуинивиър.
— Земя се получава след победа — каза ми Бедуйн, — победата идва след битка, а битки, лорд Дерфел,
