ще има много тази година.
Бедуйн млъкна, тъй като вратата се отвори и в залата влязоха Ланселот и неговата свита. Бедуйн се поклони, аз само кимнах с глава. Кралят на Беноик сякаш се изненада, че ме вижда, но нищо не каза и отиде при Артър, който заповяда да бъде донесен още един стол на подиума.
— Да не би Ланселот да е вече член на съвета — гневно попитах аз Бедуйн.
— Той е крал — каза Бедуйн търпеливо, — не очакваш да стои прав, докато ние седим, нали?
Забелязах, че кралят на Беноик все още носеше превръзка на дясната си ръка.
— Надявам се, че раната ще попречи на краля да дойде с нас — казах аз кисело. За малко да призная пред Бедуйн как Гуинивиър поиска да приемем Ланселот да служи на Митра, но после реших, че новината може и да почака.
— Наистина няма да дойде с нас — каза Бедуйн. — Ще остане в Дурновария като командващ гарнизона на крепостта.
— Като какъв? — попитах аз високо и толкова гневно, че Артър се извърна да види за какво беше този шум.
— Ако крал Ланселот и неговите хора пазят Гуинивиър и Мордред — каза Бедуйн уморено, — хората на Ланвал и Лиуарч ще могат да се бият срещу Горфидид.
Епископът се поколеба, след това сложи слабата си ръка на рамото ми.
— Има още нещо, което трябва да ти кажа, лорд Дерфел — Бедуйн говореше тихо и внимателно — Миналата седмица Мерлин е бил в Инис Уидрин.
— С Нимю ли? — попитах аз нетърпеливо.
Той поклати глава.
— Той изобщо не е ходил за нея, Дерфел. Отишъл е на север, но защо и къде не се знае.
Белегът на лявата ми ръка започна да тупти.
— А Нимю? — попитах аз, но ме беше страх да чуя отговора.
— Все още е на Острова, ако изобщо е жива — Бедуйн замълча, после добави — Съжалявам, Дерфел.
Погледът ми се зарея из претъпканата зала. Нима Мерлин не беше разбарл за Нимю? Или беше предпочел да я остави сред мъртвите? Колкото и да обичах Мерлин, понякога си мислех, че той може да бъде най-жестокият човек на света. Щом беше посетил Инис Уидрин, той със сигурност беше разбрал, къде е затворена Нимю. Но въпреки това не беше направил нищо. Беше я оставил сред мъртвите. И изведнъж в мен се надигнаха страхове, които сякаш пищяха като умиращите деца в Инис Трийбс. Няколко секунди не можех нито да се помърдна, нито да проговоря, след това погледнах към Бедуйн.
— Галахад ще поведе моите хора на север, ако аз не се върна — казах му аз.
— Дерфел! — сграбчи той ръката ми. — Никой не може да се върне от Острова на мъртвите. Никой!
— И какво от това? — попитах аз. Защото ако цяла Думнония бъде превзета, това нямаше да има никакво значение. А Нимю не беше мъртва, знаех това, защото белегът на ръката ми пулсираше. И ако Нимю не значеше нищо за Мерлин, за мен не беше така. Аз се интересувах от нея много повече отколкото от Горфидид, от Аел, или от Ланселот с неговите нещастни амбиции да стане един от избраните служители на Митра. Аз обичах Нимю, независимо от нейните чувства към мен, и освен това тя ме беше избрала за свой защитник и беше оставила белега на лявата ми ръка винаги да ми напомня нашата клетва.
Това означаваше, че аз трябваше да отида там, където Мерлин не беше пожелал да отиде. Трябваше да отида на Острова на мъртвите.
Островът беше само на десет мили южно от Дурновария, на не повече от половин ден път, но знаех толкова малко за него, сякаш беше на луната.
Знаех, че всъщност това не беше остров, а по-скоро полуостров от твърда бяла скала, свързан със сушата чрез дълга тясна ивица. Римляните бяха добивали камъни там, но ние предпочитахме да си набавяме камъни от римските сгради, вместо от земята и не използвахме каменоломните. Така Островът на мъртвите запустял. След това се превърнал в затвор. Напреко на тясната камениста ивица, където римляните бяха построили каменна стена, били добавени още две стени, денонощно охранявани от войници. Ние изпращахме на Острова онези, които искахме да накажем. След време започнахме да изпращаме и други хора, които бяха загубили ума си и не можеха да живеят спокойно сред нас. Това бяха опасно лудите, изпращани в кралството на лудите, където никой нормален човек не можеше да оцелее. Затворени там, техните души, обладани от зли духове, не можеха да заплашват живите. Друидите твърдяха, че Островът принадлежи на тъмния сакат Бог Кром Дубх, християните казваха, че там била земната крепост на дявола. И езичници, и християни обаче бяха убедени, че мъжете и жените, изпратени на Острова, са изгубили душите си. Те бяха мъртви, въпреки че телата им бяха живи. А когато животът напуснеше и телата им, демоните и злите духове, които ги бяха обладавали, щяха завинаги да останат на Острова и нямаше да тормозят живите. Семейства довеждаха своя побъркан роднина до Острова и там при третата каменна стена, го оставяха да върви сам към незнайните ужаси, които го очакваха. След това те се връщаха на сушата и правеха посмъртно угощение за своя изгубен родственик. Не всички луди изпращаха там. Някои бяха белязани от Боговете и бяха свещени, а някои семейства държаха своите луди затворени, така както Мерлин беше затворил горкия Пелинор. Но когато Боговете, белязали лудия, бяха лоши, тогава Островът беше единственото място за пленената от тях душа.
Морето бушуваше около Острова. Брегът откъм открито море, дори и при най-спокойно време, бе покрит от пяната на разбиващи се вълни и бурни водовъртежи. Там някъде беше Пещерата на Круачан, която водеше към Отвъдния свят. Над нейния ужасен вход, скрит под водата, морето гърмеше, а вълните непрестанно се разбиваха на хиляди солени пръски. Нито един рибар не би се приближил до този кипнал водовъртеж, защото всяка лодка би била всмукана от черната паст на пещерата, а хората в нея биха станали сенки в Отвъдния свят.
Когато тръгнах към Острова, беше ясен слънчев ден. Носех Хюелбейн и нищо друго от бойното си въоръжение, защото нито щита, нито нагръдника, направени от човешка ръка, можеха да ме предпазят от духовете на Острова. Бях си взел един мях с вода и торба с овесени питки, а като талисман против демоните на Острова носех брошката на Сийнуин и стрък чесън, закрепен върху моето зелено наметало.
Минах през залата, в която се провеждаха посмъртните угощения. Покрай пътя отвъд залата бяха наредени черепи на хора и животни, предупреждение за онези, които не знаят, че приближават към Кралството на мъртвите души. Сега морето остана от лявата ми страна, а от дясно имаше противно тъмно блато, където дори птички не пееха. Отвъд блатото широка крайбрежна ивица, покрита с едър пясък и камъни се отделяше от сушата, завиваше към морето и водеше към Острова. До Острова можеше да се стигне и по този песъчлив бряг, но пътят оттам беше много по-дълъг, затова повечето хора минаваха по другия път, край който бяха наредени черепите. Той водеше към един прогнил дървен кей, откъдето пътниците бяха превозвани с лодка до брега на Острова. Близо до кея се намираха кирпичените къщи на войниците от охраната. Стражи имаше и по песъчливата ивица, която водеше към Острова.
Стражите на кея бяха възрастни мъже или осакатени ветерани, които живееха в колибите заедно със семействата си. Мъжете ме гледаха как приближавам и когато стигнах до тях, препречиха пътя ми с ръждасялите си копия.
— Казвам се лорд Дерфел — казах аз, — и искам да мина.
Началникът на охраната, един окъсан мъж със стар железен нагръдник и плесенясал кожен шлем, се поклони пред мен.
— Нямам право да ви спра, лорд Дерфел — каза той, — но не мога да ви пусна да се върнете.
Неговите хора ме гледаха с отворени уста, удивени, че някой иска по собствено желание да отиде на Острова.
— Тогава ще мина — казах аз. Копиеносците ми направиха път, а началникът им извика да приготвят малката лодка.
— Има ли много желаещи да минават оттук? — попитах аз командира.
— Не, но има — отговори той. — Някои идват, уморени от живота, други си мислят, че могат да управляват един остров с луди хора. Малцина са тези, които доживяват да се върнат и да ме молят да ги пусна обратно.
— А ти пускаш ли ги? — попитах аз.
