лорд на лъжите, но ако Игрейн наложи своите представи, за поколенията Ланселот ще бъде образец на съвършенство, най-великият сред кралското воинство.
Игрейн погледна през прозореца навън, където Сенсъм се опитваше да изкара група прокажени извън портите на манастира. Светецът мяташе буци пръст по нещастниците, крещеше им да вървят по дяволите и викаше на помощ другите монаси. Послушникът Тъдуол, който от ден на ден ставаше все по-груб с нас, подскачаше около господаря си и го окуражаваше. Войниците от охраната на Игрейн, които се излежаваха както обикновено край вратата на кухнята, най-накрая се появиха и използваха копията си, за да отърват манастира от болните просяци.
— Сенсъм наистина ли искаше да пожертва Артър? — попита Игрейн.
— Така каза Бедуйн.
Игрейн срамежливо ме погледна.
— Сенсъм обича ли момчета, Дерфел?
— Светецът обича всеки, скъпа кралице, дори младите жени, които задават нахални въпроси.
Тя се усмихна виновно, след това се намръщи.
— Сигурна съм, че не харесва жени. Защо не разрешава на никого от вас да се ожени? В други манастири монасите се женят, но вие не.
— Набожният и обичан Сенсъм — обясних аз, — смята, че жените ще ни отвличат от нашето задължение да почитаме Господ. Точно както вие ме отвличате от моята работа.
Тя се засмя, после внезапно си спомни, че тя самата трябваше да свърши нещо много важно и скри усмивката си.
— Има две думи, които Дафид не можа да разбере в последните няколко пергамента, Дерфел. Той иска да му ги обясниш. Какво е това „катамит“?
— Кажи му да пита някой друг.
— Наистина ще попитам някой друг — каза тя обидено. — А „камила“? Той казва, че не е вид въглища.
— Камилата е митично животно, лейди, с рога, крила, люспи, раздвоена опашка и огнен дъх.
— Прилича на Нуил — каза Игрейн.
— А! Евангелистките писатели на работа! Моите двама евангелисти! — каза Сенсъм, който се промъкна в стаята и се запъти към масата. Ръцете му още бяха мръсни от буците пръст, които беше хвърлял по прокажените. Той хвърли мнителен поглед към настоящия пергамент и сбърчи нос.
— Защо надушвам нещо гнило? — попита той.
Аз погледнах глуповато.
— От боба, който ядохме на закуска, лорд епископ — казах аз. — Моля за извинение.
— Удивен съм, че търпите неговата компания — обърна се Сенсъм към Игрейн. — А не трябваше ли да сте в параклиса, милейди? Да се молите за дете? Не е ли това всъщност вашата работа тук?
— Това със сигурност обаче не е ваша работа — каза Игрейн кисело. — Ако искате да знаете, лорд епископ, ние обсъждахме притчите на нашия Спасител. Вие сам ни говорихте веднъж за камилата и за игленото ухо.
Сенсъм изръмжа и погледна през рамото ми.
— И каква е сакската дума за „камила“, миризливи брат Дерфел?
— Нуил — казах аз.
Игрейн се засмя и Сенсъм я изгледа свирепо.
— Нима думите на нашия благословен Господ ви забавляват, милейди?
— Просто съм щастлива, че съм тук — каза Игрейн смирено, — но наистина бих искала да знам какво е това „камила“.
— Всеки знае! — каза Сенсъм подигравателно. — Камилата е риба, голяма риба! Като сьомгата — добави той срамежливо, — която понякога вашият съпруг се сеща да изпраща на нас бедните монаси.
— Ще му кажа да изпрати пак — каза Игрейн, — със следващите пергаменти, които ще прати на Дерфел, а аз знам, че това ще стане скоро, защото кралят много държи на това сакско Евангелие.
— Така ли? — попита Сенсъм недоверчиво.
— Много държи наистина, милорд епископ — каза убедено Игрейн.
Тя е умно момиче, много умно, а и красиво. Крал Брочваел е голям глупак, ако има любовница при такава кралица, но мъжете винаги постъпват глупаво, когато става въпрос за жени. Поне някои мъже, а най-големият глупак сред тях, предполагам, е Артър. Скъпият Артър, моят господар, най-щедрият от всички, и това е разказът за неговия живот.
Беше странно да се прибера у дома, особено както изобщо нямах дом. Имах няколко златни огърлици, няколко украшения, но с изключение на брошката на Сийнуин всичко продадох, за да осигуря на хората си поне храна през първите няколко дни след завръщането ни в Британия. Всичко друго, което имах, остана в Инис Трийбс и сега вече беше част от съкровището на някой франк. Бях беден, бездомен, не можех да дам нищо на моите воини, дори и зала, където да се храним, но те не ми се сърдеха. Те бяха добри хора и бяха дали клетва да ми служат. И те като мен бяха оставили в Инис Трийбс всичко, което не можеше да се носи. И те като мен бяха бедни, но никой не се оплакваше. Каван просто каза, че войникът трябва да приема своите загуби, както приема и плячката — с лекота. Иса (едно селско момче, което беше невероятен копиеносец) се опита да ми върне тънката златна огърлица, която му бях дал. Каза, че не било справедливо войникът да носи златна огърлица, когато неговият началник не носи. Но аз не я взех. Тогава Иса я подари на момичето, което беше довел от Беноик, а на следващия ден момичето избяга с някакъв странстващ свещеник и неговите курви. В страната беше пълно с такива пътуващи християни. Те наричаха себе си мисионери. Почти с всеки един от тях вървеше по една група вярващи жени, които трябваше да помагат по време на християнските ритуали, но хората говореха, че всъщност свещениците ги използвали по-скоро, за да прелъстяват хора по пътищата и да ги покръстват в новата религия.
Артър ми даде замък близо до Дурновария, не ми го подари, защото той беше наследство на едно сираче на име Гилад, но Артър ме направи нейн настойник. Обикновено настойникът забогатява, а детето се разорява. Гилад беше едва на осем години и аз можех да се оженя за нея, ако исках и след това да я лиша от нейната собственост, или пък можех да продам ръката й на някой мъж, който иска да си купи булка, а заедно с нея и стопанството, но вместо това, както искаше Артър, аз живеех от рентите на Гилад и я оставих да расте на спокойствие. И въпреки това нейните роднини протестираха срещу моето назначаване. Седмица след като се бях върнал от Инис Трийбс и само два дни откакто бях отишъл в замъка на Гилад, един нейн вуйчо, християнин, подаде жалба срещу моето настойничество при Набур, християнския магистрат на Дурновария, като заявил, че преди смъртта си бащата на Гилад обещал на него настойничеството. Успях да запазя подаръка на Артър само благодарение на моите копиеносци, които заеха позиции в двора на замъка. Те бяха в пълно бойно снаряжение, върховете на копията им блестяха и тяхното присъствие някак успя да убеди вуйчото и неговите подръжници да се откажат от жалбата. Бяха повикани градските стражи, но един поглед към моите ветерани ги убеди, че може би имат по-важна работа другаде. Набур роптаеше, че върнали се войници безчинстват в мирен град, но след като ищците не се появиха в съда, той трябваше да отсъди в моя полза. По-късно разбрах, че вуйчото бил купил от Набур точно противоположното решение и че след това така и не успял да си върне парите. Аз назначих за управител на Гилад един от моите хора, Листан, който беше загубил стъпалото си в битка в горите на Беноик. И той, както и наследницата и нейното имение, преуспяха.
На следващата седмица Артър ме повика в Дурновария. Намерих го в залата на двореца, където обядваше с Гуинивиър. Той заповяда на слугите да донесат една кушетка и за мен и още храна. Навън в двора имаше тълпа просители.
— Горкият Артър — каза Гуинивиър — щом си дойде вкъщи и изведнъж всеки започва да се оплаква от своя съсед или да иска намаляване на рентата. Защо не се обръщат към магистратите тези хора?
— Защото не са достатъчно богати, за да им дават подкупи — каза Артър.
— Или достатъчно силни, за да оградят двора си с мъже в желязо — добави Гуинивиър и се усмихна, за да покаже, че тя няма нищо против това, което бях направил. И как би могла, тя беше заклет противник на Набур, който беше начело на християнската фракция в кралството.
— Това беше спонтанен жест на подкрепа от страна на моите хора — казах аз иронично и Артър се
