Той ще отстрани Ледуис, ще обиколи три пъти някой свещен камък, след това ще целуне някоя магическа отровна гъба или каквото там вие езичниците правите, за да се разведете. Впрочем той вече не е християнин. Езически развод, след това ще се ожени за Сийнуин, ще я дари с наследник и след това ще побърза да се върне в леглото на Ледуис. Такива са, изглежда, нравите днес.
Бедуйн замълча и нададе ухо към смеха, който идваше от залата за угощение.
— Макар че — продължи епископът — през следващите години ще си спомняме за тези дни като за края на добрите времена.
Имаше нещо в гласа му, което съвсем помрачи настроението ми.
— Обречени ли сме? — попитах го аз.
— Ако Аел спазва примирието може да изкараме още една година, но само ако разгромим Горфидид. А ако не успеем? Тогава трябва да се молим Мерлин да ни е донесъл нов живот.
Той сви рамене, явно не таеше големи надежди в това.
Епископ Бедуйн не беше добър християнин, но беше много добър човек. Сега Сенсъм ми разправя, че добротата на Бедуйн няма да спаси душата му от адския огън. А в онова лято, когато току що се бях върнал от Беноик, душите на всички ни изглеждаха обречени. Жътвата едва започваше, но след като свършеше, Горфидид щеше да ни нападне.
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
ОСТРОВЪТ НА МЪРТВИТЕ
Игрейн поиска да види брошката на Сийнуин. Отнесе я до прозореца да разгледа златните спирали. Познах по очите й, че иска да я вземе.
— Вие имате много други, които са далеч по-хубави — казах аз нежно.
— Но нито една от тях не е свързана с такава история — каза тя и постави брошката до гърдите си.
— Но това е моята история, скъпа кралице — подразних я аз, — не вашата.
Тя се усмихна.
— И какво беше написал ти? Че ако аз съм толкова добра, колкото си мислиш, бих ти оставила брошката.
— Така ли съм писал?
— Защото знаеше, че това ще ме накара да ти я върна. Ти си един стар хитрец, брат Дерфел.
Игрейн ми подаде брошката, но преди да я взема, тя сви пръстите си върху нея.
— Ще бъде ли моя някой ден?
— На никой друг, скъпа лейди. Обещавам.
Тя все още я държеше в ръката си.
— И няма да позволиш на епископ Сенсъм да я вземе, нали?
— Никога — казах аз пламенно.
Тя пусна брошката в ръката ми.
— Ти наистина ли я носеше под нагръдника си?
— Винаги — казах аз и пъхнах брошката под расото си.
— Горкият Инис Трийбс.
Игрейн седеше на своето място върху рамката на прозореца в моята килия, откъдето можеше да гледа надолу към долината на Динюрак, към далечната река, която бе набъбнала от подранил летен дъжд. Дали си представяше как франкските нашественици преминават през брода и пълчищата им вървят нагоре по склона?
— Какво стана с Лиънор? — попита Игрейн и ме изненада с този въпрос.
— Арфистката ли? Тя умря.
— Не! Но ти не каза ли, че тя успя да избяга от Инис Трийбс?
Аз кимнах.
— Избяга, но през първата си зима в Британия се разболя и умря. Просто умря.
— А твоята жена?
— Моята ли?
— В Инис Трийбс. Ти каза, че Галахад бил с Лиънор, но всички други също имали жени, така че твоята жена коя беше? И какво стана с нея?
— Не знам.
— О, Дерфел! Тя не може да не е означавала нещо за теб!
Аз въздъхнах.
— Тя беше дъщеря на рибар. Казваше се Пелсин, но всички й викаха Пус. Нейният съпруг се беше удавил година преди да я срещна. Тя имаше мъничка дъщеря и когато Кълхуч повел нашите хора към лодката, Пус паднала от скалистата пътека. Държала бебето си и не можела да се крепи за скалата. Хората били изплашени, всеки бързал. Никой не бил виновен. Макар че често съм си мислел, че ако аз бях там, Пелсин щеше да остане жива. Тя беше здраво момиче, със светли очи, весел смях и неизтощимо желание за работа. Добра жена. Но ако бях спасил нейния живот, Мерлин щеше да умре. Съдбата е неумолима.
Игрейн изглежда си мислеше точно за това.
— Иска ми се да съм познавала Мерлин — каза тя замислено.
— Той щеше да ви хареса — казах аз. — Винаги е харесвал красивите жени.
— Ланселот също, нали? — бързо попита тя.
— О, да.
— Не момчета, нали?
— Не.
Игрейн се засмя. Тя беше облечена в бродирана синя рокля, която отиваше на нейната бяла кожа и на черната й коса. На врата й висяха две златни огърлици, а на тънката й китка дрънкаха няколко гривни. Тя вонеше на изпражнения, но аз тактично се опитвах да не забелязвам това, защото ми дойде на ум, че кралицата носеше пелена, изцапана с първите изпражнения на новородено бебе — стар цяр против безплодие. Горката Игрейн.
— Ти мразеше Ланселот, нали? — внезапно каза тя с укор.
— От дъното на душата си.
— Не е честно! — скочи тя от рамката на прозореца и се заразхожда из малката стая. — Животът на един човек, не трябва да бъде разказван от неговите врагове. Я си представи моят живот, разказан от Нуил.
— Коя е Нуил?
— Ти не знаеш ли? — каза Игрейн и се намръщи. Тогава предположих, че Нуил е любовница на мъжа й. — Наистина не е честно — настоя Игрейн, — защото всеки знае, че Ланселот е бил един от най-добрите воини на Артър. Всеки!
— Аз не.
— Но той сигурно е бил смел!
Загледах се през прозореца и се опитах да бъда честен пред себе си, опитах се да намеря нещо добро, което да мога да кажа за своя най-зъл враг.
— Той можеше да бъде смел — казах аз, — но предпочете да не бъде. Понякога се сражаваше, но обикновено избягваше битките. Страхуваше се да не получи белези на красивото си лице, разбираш ли? Той беше много суетен. Събираше римски огледала. Стаята с огледалата в двореца на Бан беше негова. Той можеше да си седи там с часове и да се възхищава на себе си.
— Не вярвам да е бил толкова лош, колкото го описваш — възропта Игрейн.
— Мисля, че той беше дори по-лош — казах аз. Не ми е приятно да пиша за Ланселот, защото споменът за него е като петно върху живота ми. — Най-лошото в него — казах аз на Игрейн — беше безчестието му. Ланселот лъжеше съзнателно, защото искаше да скрие истината за себе си, освен това знаеше как да накара хората да го харесват, когато той искаше това. Той можеше да очарова и рибата в морето, скъпа моя.
Тя подсмръкна, недоволна от моите думи. Без съмнение, когато Дафид, син на Груфуд, превежда това, Ланселот ще бъде излъскан точно както самият той би искал. Бляскавият Ланселот! Честният Ланселот! Красивият, танцуващият, усмихнатият, остроумният, изисканият Ланселот! Той беше крал без кралство и
