Артър, застанали на крепостните стени. Артър, разбира се, може просто да си отиде. Би могъл да иде в Брослианд, предполагам, тогава Горфидид ще вземе малкия Мордред под свое покровителство и ние ще се превърнем просто в едно зависимо кралство, което ще бъде управлявано от Поуис.
Вървях и мълчах. Нямах представа, че положението е толкова тежко. Бедуйн тъжно се усмихна.
— Изглежда, мой млади приятелю, че от врящото гърне ти си скочил право в огъня. Ще има работа за твоя меч, Дерфел, и то скоро, бъди сигурен.
— Искаше ми се да имам малко време да посетя Инис Уидрин — казах аз.
— За да намериш Мерлин ли?
— За да намеря Нимю — отвърнах аз.
Той спря.
— Ти не си ли чул?
Леден полъх мина през сърцето ми.
— Нищо не съм чул. Мислех, че може да е тук, в Дурновария.
— Тя беше тук — каза Бедуйн. — Принцеса Гуинивиър я доведе. Изненадах се, че принцесата успя, но… Трябва да разбереш, Дерфел, че Гуинивиър и епископ Сенсъм — помниш ли го? Как би могъл да го забравиш, — та той и Гуинивиър не могат да се понасят. Нимю беше оръжието на Гуинивиър. Бог знае какво си мислеше тя, че Нимю може да направи, но Сенсъм предпочете да не чака, за да разбере това. Той започна да проповядва срещу Нимю, твърдеше, че тя е вещица. Някои християни, неприятно ми е да призная, са затворили сърцата си за доброто и Сенсъм им втълпяваше, че Нимю трябва да бъде убита с камъни.
— Не! — извиках аз.
— Не, не! — вдигна той ръце да ме успокои. — Тя отвърна на това като доведе езичниците от околността. Те разграбиха новия параклис на Сенсъм, имаше бунт, десетки хора загинаха, но нито Нимю, нито Сенсъм бяха ранени. Охраната на краля се паникьоса. Войниците помислиха, че някой напада краля. Нямаше нищо такова, разбира се, но те започнаха да хвърлят копия срещу хората. После Набур (магистратът, който отговаря за безопасността на краля) арестува Нимю и я обвини в подклаждане на бунт. А как иначе, нали е християнин. Епископ Сенсъм искаше Нимю да бъде осъдена на смърт, принцеса Гуинивиър настояваше тя да бъде освободена и докато всеки от двамата се опитваше да надделее, Нимю гниеше в затвора на Набур. — Бедуйн замълча и аз разбрах, че още не е стигнал до най-лошото. — Тя полудя, Дерфел. Все едно да затвориш сокол в клетка. Това беше нейният бунт срещу решетките. Крещеше и пищеше и никой не можеше да я спре.
Досетих се какво е станало след това и поклатих глава.
— Не — казах аз.
— Островът на мъртвите — потвърди Бедуйн моето злокобно предположение. — Какво друго можеха да направят?
— Не! — извиках аз отново, защото Нимю беше на Острова на мъртвите, загубена сред хора с прекършени души, а аз не можех да понеса мисълта за тази жестока съдба. — Получи и своята Трета рана — промълвих аз.
— Какво? — попита Бедуйн и сложи ръка на ухото си.
— Нищо — казах аз. — Жива ли е?
— Кой знае? Никой жив човек не би отишъл там, а ако отиде, не може да се върне.
— Мерлин сигурно е отишъл точно там! — викнах аз с облекчение. Без съмнение, Мерлин беше чул новината от мъжа, с когото го бях видял да шепне в дъното на двора. А Мерлин можеше да направи това, което другите хора не биха се осмелили. Островът на мъртвите едва ли внушаваше ужас на Мерлин. Какво друго би накарало Мерлин да изчезне така набързо? Помислих си, че след ден — два той ще се върне в Дурновария с Нимю — спасена и излекувана. Трябваше да стане така.
— Моли се на Бога да е така — каза Бедуйн.
— Какво стана със Сенсъм? — попитах аз.
— Той не беше официално наказан — каза Бедуйн, — но Гуинивиър убеди Артър да му отнеме правото да бъде личен свещеник на Мордред. А после старецът, който управляваше манастира на Свещеното бодливо дърво в Инис Уидрин, умря и аз успях да убедя нашия млад епископ да заеме неговото място. Той не беше доволен, но знаеше, че си беше създал твърде много врагове в Дурновария, затова прие. — (Бедуйн обаче беше много доволен от падението на Сенсъм.) — Той със сигурност загуби своята власт тук и не мисля, че някога ще успее да си я върне отново. Освен ако не е много по-хитър, отколкото си мисля. Сенсъм, разбира се, е един от тия, дето шушнат, че Артър трябва да бъде пожертван. Набур също е от тях. В нашето кралство има поддръжници на Мордред, Дерфел, и те се питат защо трябва да се сражават, за да пазят живота на Артър.
Заобиколих един пиян войник, дошъл от залата за угощение, който повръщаше и пъшкаше. Той вдигна очи към мен, после пак избълва.
— Кой друг би могъл да управлява Думнония? — попитах аз Бедуйн, когато бяхме вече далеч от ушите на пияния.
— Това е добър въпрос, Дерфел, кой наистина? Горфидид, разбира се, или синът му Кунеглас. Някои хора си мислят за Гърийнт, но той самият не иска да управлява. Набур дори предложи аз да поема всичко в ръцете си. Той не каза нищо определено, разбира се, само намеци. — Бедуйн се изкиска иронично. — Но какво бих могъл да направя аз срещу нашите врагове? Ние имаме нужда от Артър. Никой друг нямаше да издържи толкова дълго срещу такъв обръч от врагове, но народът не ще да разбере това, Дерфел. Хората го обвиняват за настъпилия хаос, но всъщност ако някой друг беше на негово място, хаосът щеше да бъде по-голям. Ние сме кралство без истински крал и всеки мошеник протяга ръка към трона на Мордред.
Аз спрях до бронзовия бюст, който толкова приличаше на Горфидид.
— Ако Артър просто се беше оженил за Сийнуин — започнах аз, но Бедуйн ме прекъсна.
— Ако, Дерфел, ако. Ако бащата на Мордред беше жив, или ако Артър вместо ръката на Горфидид, бе отнел живота му, всичко щеше да бъде различно. Цялата история е низ от неосъществени възможности. И ти може би си прав. Може би, ако Артър се беше оженил за Сийнуин сега щеше да има мир и може би главата на Аел щеше да стои забучена на някое копие в Каер Кадарн, но докога, мислиш, Горфидид щеше да издържи да гледа възхода на Артър? Освен това спомни си защо Горфидид се съгласи да даде дъщеря си на Артър.
— За да има мир — предположих аз.
— Боже мой, не. Горфидид разреши на Сийнуин да се сгоди за Артър само, защото вярваше, че нейният син, внукът на Горфидид, ще управлява Думнония вместо Мордред. Тогава си мислех, че това е очевидно за всеки.
— Не и за мен — казах аз, защото в Каер Сус, когато Артър се влюби до полуда, аз бях един прост воин от охраната, а не офицер, който би разсъждавал над мотивите на кралете и принцовете.
— Ние имаме нужда от Артър — каза Бедуйн и ме погледна в очите. — И ако Артър има нужда от Гуинивиър, така да бъде — сви той рамене и отново тръгна напред. — Аз бих предпочел Сийнуин да беше негова съпруга, но изборът не беше мой, нито брачното легло. А сега, горкото същество ще се омъжи за Гундлеус.
— Гундлеус! — извиках аз и пияният войник се стресна и за малко да стъпи в повръщаното пред себе си. — Сийнуин ще се омъжва за Гундлеус? — попитах аз Бедуйн.
— Годежът им е след две седмици — каза Бедуйн спокойно, — на Лухназа. (Лухназа беше летният празник на Леуло, Богът на светлината. Празникът беше посветен на плодородието, така че всеки годеж, сключен на този празник, се смяташе за благословен.) — Ще се оженят в края на есента, след войната.
Бедуйн замълча, защото знаеше, че последните две думи разкриваха увереността на враговете, че те ще спечелят войната, а брачната церемония щеше да бъде част от тържествата по случай победата.
— Горфидид се е заклел да поднесе главата на Артър като сватбен подарък — добави тъжно Бедуйн.
— Но Гундлеус вече е женен! — запротестирах аз, дори без да знам защо бях толкова възмутен. Дали защото си спомних крехката красота на Сийнуин? Аз още носех нейната златна брошка под своя нагръдник, но си казах, че възмущението ми не беше заради нея, а просто защото мразех Гундлеус.
— Това че беше женен за Ледуис, не го спря да се ожени за Норуена — каза презрително Бедуйн. —
