— Е, и какво пише в този ръкопис? — попитах аз настоятелно.
— Откъде да знам? Ти не ме оставяш да го прочета. Защо не отидеш да свършиш нещо полезно? Иди да сплетеш някое гребло или каквото там правят моряците, когато не се давят. — Мерлин почака докато стигна до вратата. — А, и още нещо — добави той разсеяно.
Аз се обрънах, но той не гледаше мен, а ръкописа.
— Какво, господарю?
— Просто исках да ти благодаря, Дерфел — каза той нехайно. — Благодаря ти, значи. Винаги съм се надявал, че от теб ще има полза някой ден.
Аз си помислих за горящия Инис Трийбс и за мъртвия Бан.
— Ще разочаровам Артър — казах аз мрачно.
— Всеки може да разочарова Артър. Той иска твърде много от хората. А сега върви.
Бях предположил, че Ланселот и неговата майка Илейн ще отплуват на запад към Брослианд, за да се присъединят към множеството поданици на Бан, избягали от франките, но те бяха отплували на север към Британия. Бяха тръгнали към Думнония.
Добрали се веднъж до Думнония, те отпътували към Дурновария и стигнали там цели два дни преди ние да стигнем до британския бряг, така че не можахме да видим посрещането им с очите си, но пък чухме всичко за това, защото целият град разказваше въодушевено какви ли не истории за бегълците.
Високопоставените кралски особи бяха пътували с три бързи кораба, които бяха подготвени още преди падането на Инис Трийбс и трюмовете им бяха претъпкани със златото и среброто, което франките се бяха надявали да намерят в двореца на Бан. Преди обаче групата да стигне до Дурновария, съкровището било скрито, а бегълците пристигнали пеша, някои боси, целите раздърпани и прашни, рошави, със засъхнала морска сол по тях. По дрехите им имало петна от кръв, а оръжието, което те стискали в безчувствените си ръце, било очукано като след тежка битка. Илейн, кралицата на Беноик, и Ланселот, сега крал на Изгубено кралство, закуцукали по главната улица на града към двореца на Гуинивиър, за да просят милост като пълни бедняци. Зад тях вървяла пъстра смесица от стражи, поети и придворни, които, обяснила с тъга Илейн, били единствените оцелели след клането.
— Ако Артър бе сдържал думата си — изплакала тя пред Гуинивиър, — ако беше направил поне половината от онова, което беше обещал!
— Майко! Майко! — прегърнал я Ланселот.
— Всичко, което искам, скъпи мой, е да умра — заявила Илейн, — и ти за малко не умря в битката.
Разбира се, Гуинивиър се справила великолепно с положението. Слугите й донесли дрехи, приготвили баните, сервирали храна, налели вино, превързали раните на бегълците. Те разказали историите си, получили подаръци от съкровищницата. Вестоносец бил изпратен да повика Артър.
Историите бяха чудесни. Разказваха ги из целия град, а докато пристигнахме в Дурновария, вече ги знаеха във всяко кътче на Думнония и дори извън нейните граници. Това бяха приказки за герои. Ланселот и Борс защитавали Мерманската порта. Те покрили пясъка с мъртви франки и нахранили гларусите с франкска мърша. Франките се молели за милост и треперели от страх, че бляскавият Танладуир отново ще засвисти в ръката на Ланселот, но тогава някакви други защитници, които били далече от Ланселот отстъпили. Врагът влязъл в града и ако дотогава битката била мрачна, след това станала направо ужасна. Враговете падали един след друг, докато защитниците бранели улица след улица, но дори всички антични герои да били в града, пак нямало да могат да спрат тези вълни от врагове с железни шлемове, които прииждали от окръжаващото острова море като множество демони, избягали от кошмарите на Манауидан. Малцината герои отстъпвали, като задръствали улиците с телата на мъртвите франки. Но враговете все прииждали и прииждали и героите продължавали да отстъпват. Стигнали до самия дворец, където Бан, добрият крал Бан, стоял облегнат на балкона и се взирал в хоризонта за корабите на Артър. „Те ще дойдат! — твърдял той, — защото Артър обеща.“
Кралят не искал да напусне балкона, защото когато Артър дойдел, Бан нямало да бъде там и тогава какво щели да кажат хората? Той настоял да остане в двореца, за да посрещне Артър, но първо целунал жена си, прегърнал своя наследник, след това им пожелал попътни ветрове към Британия, обърнал се и продължил да чака обещаната помощ, която така и не дошла.
Беше вълнуваща история. А на следващия ден, когато станало ясно, че няма да дойдат повече кораби от Арморика, историята се изменила съществено. Сега вече се говорело, че именно мъжете от Думнония, войските, командвани от Кълхуч и Дерфел, допуснали врага в Инис Трийбс.
— Те се сражаваха — казал Ланселот на Гуинивиър, — но не можаха да издържат.
Артър, който воювал по това време срещу саксите на Сердик, препускал бързо, за да дойде в Дурновария и да поздрави своите гости. Той пристигнал само няколко часа преди нашата тъжна компания да се дотътри незабелязана по пътя, който идваше от морето и минаваше през обраслите с трева укрепления на Май Дун. Един от стражите на южната пората на града ме позна и ни пусна да влезем.
— Дойдохте точно навреме — каза той.
— За какво? — попитах аз.
— Артър е тук. Ще му разказват историята за Инис Трийбс.
— Сега ли? — казах аз и погледнах към двореца, който се издигаше на западния хълм на града. — Бих искал да чуя това — добавих аз и поведох другарите си към двореца. Бързах към кръстовището в центъра на града, любопитен да видя параклиса, който Сенсъм беше построил за Мордред, но за моя изненада не се виждаше нито параклис, нито храм, а пусто място, обрасло с бурени.
— Нимю — казах аз, развеселен.
— Какво? — попита ме Мерлин. Той се беше покрил с качулката на монашеското си расо, така че никой не би могъл да го познае.
— Един надут дребосък — казах аз — щеше да строи църква тук. Гуинивиър повика Нимю, за да го спре.
— Значи Гуинивиър не е съвсем без мозък? — попита Мерлин.
— Да не би да съм казал, че е без мозък?
— Не, скъпи Дерфел, не си. Хайде да вървим.
Отново тръгнахме към двореца. Беше вечер и няколко слуги поставяха факли по стените около двора, където, без да ги е грижа за розите и водните канали на Гуинивиър, множество хора се трупаха, дошли да видят Ланселот и Артър. Никой не ни позна, когато минахме през портата. Мерлин беше сложил качулката си, а Галахад и аз бяхме пуснали забралата на нашите увенчани с вълчи опашки шлемове. Заедно с Кълхуч и още десетина други мъже се напъхахме в дъното на претъпкания двор.
И докато навън се спускаше нощта, ние чухме историята за падането на Инис Трийбс.
В източната част на двора каменната настилка беше задигната и бе няколко стъпки по-висока от останалата част на двора, така че се образуваше един подиум, към който водеха каменни стъпала. Ланселот, Гуинивиър, Илейн, Артър, Борс и Бедуйн стояха там като на театрална сцена. Тази представа се засилваше от горящите факли, поставени на стената зад терасата. Огледах се за Нимю, но не можах да я видя, не се виждаше и младият епископ Сенсъм. Епископ Бедуйн каза молитва и християните в тълпата промърмориха своя отговор, прекръстиха се и затихнаха, за да чуят отново ужасната история за падането на Инис Трийбс. Разказваше Борс. Застанал на най-горните стъпала на терасата, той заговори за битката на Беноик и тълпата слушаше замряла за ужасите в Инис Трийбс и посрещаше с възгласи епизодите, разкриващи героизма на Ланселот. По едно време, Борс се поддаде на вълнението си и посочи към Ланселот, който вдигна превързана ръка и се опита да спре поздравленията отправени към него. Този жест не постигна нищо и Ланселот поклати глава сякаш похвалите на тълпата бяха твърде тежко бреме за него. Илейн, облечена в черно, плачеше до своя син. Борс не се спря подробно на вината на Артър, само обясни как Ланселот знаел, че Артър се сражава в Британия, но крал Бан се бил вкопчил в своите нереални надежди. Въпреки цялата тази тактичност Артър беше нещастен, той поклати глава и очите му се изпълниха със сълзи, особено когато Борс разказа трогателната приказка за сбогуването на крал Бан с кралицата и Ланселот. На мен също ми се плачеше, но не заради лъжите, които чувах, а просто от радост, че отново виждах Артър. Той не се беше променил. Скулестото му лице все още беше силно, а очите му все още бяха пълни със загриженост и внимание.
Бедуйн попита какво е станало с мъжете от Думнония и Борс, с очевидно нежелание, се остави да
