— От години проповядвам — изръмжа Агрикола, — че е безмислено да се изпращат копиеносци на война без вързоп пълен с храна, а какво прави Ланселот от Силурия? Изпраща ми сто души и нито един от тях не носи хляб — вече бяхме влезли в палатката му и той ми поднесе чаша кисело бяло вино. — Дължа ти извинение, лорд Дерфел.
— Съмнявам се, лорд — казах аз донякъде смутен от това признание, защото срещу мен седеше славен воин, при това достатъчно възрастен да ми бъде баща. Той обаче махна с ръка в отговор на моята скромност.
— Ние трябваше да бъдем в долината Лъг.
— Битката изглеждаше безнадеждна, лорд — казах аз, — ние бяхме отчаяни, а вие не.
— Но победихте, нали? — изръмжа той. И се обърна, защото внезапно нахлулият вятър се опита да размести двадесетината дървени цепленки, върху които имаше списъци на мъже и порциони. Агрикола затисна дървото с рог, пълен с мастило и отново погледна към мен. — Разбрах, че ще трябва да се срещнем с бика.
— В Кориниум — потвърдих аз. За разлика от своя господар Тюдрик, Агрикола беше езичник, но нямаше време за британските Богове, само за Митра.
— За да избираме Ланселот — навъсено добави Агрикола. Заслуша се в заповедите, които някой крещеше в неговия лагер, не чу нищо, което да го изстреля от палатката, затова отново погледна към мен. — Какво знаеш за Ланселот?
— Знам достатъчно, за да говоря срещу него.
— Но така ще засегнеш Артур? — в гласа му имаше изненада.
— Или него, или Митра — направих аз знака против злото. — А Митра е Бог.
— Артур говори с мен на връщане от Поуис — каза Агрикола — и ми обясни, че изборът на Ланселот щял да заздрави единството на Британия — той замълча навъсен. — Намекна ми, че му дължа тази услуга, защото не се бихме в долината Лъг.
Изглежда Артур осигуряваше гласовете един по един по всички възможни начини.
— Ами тогава дайте своя глас за Ланселот, лорд — казах аз, — един глас против е достатъчен, за да му попречи да стане един от нас, така че моят глас ще свърши работа.
— Не мога да лъжа пред Митра — твърдо заяви Агрикола, — пък и не харесвам Ланселот. Той беше тук преди два месеца, купуваше огледала.
— Огледала ли? — изсмях се аз. Ланселот имаше страст към огледалата и в красивия дворец на баща си, кацнал над морето в Инис Трийбс, той бе покрил стените на цяла стая с римски огледала. Сигурно всичките се бяха стопили в огъня, лумнал след превземането на двореца от франките и сега Ланселот изглежда възстановяваше своята колекция.
— Тюдрик му продаде едно огледало, направено от сплав от сребро и злато — каза ми Агрикола. — Голямо колкото щит и доста необичайно. Отразеният образ е толкова ясен, сякаш се оглеждаш в черен вир посред бял ден. И той плати добре за него.
А как иначе, помислих си аз, огледалата от такава сплав са голяма рядкост.
— Огледала — презрително изръмжа Агрикола. — Би трябвало да изпълнява задълженията си в Силурия, а не да купува огледала.
Откъм града на два пъти прозвуча рог и Агрикола грабна меча и шлема си, познал уговорения сигнал.
— Престолонаследникът — обясни ми той. Излязохме навън и наистина видяхме Мюриг да язди към нас. — Изнесох лагера си тук — сподели старият воин, докато гледаше как почетната гвардия се подрежда в две редици, — за да съм по-далеч от техните свещеници.
Принц Мюриг пристигна придружен от четирима християнски свещеници, които тичаха край коня му. Принцът бе млад човек, но когато го видях за първи път беше още дете. Впрочем това не беше много отдавна, но той криеше младостта си зад избухливия си нрав. Беше нисък, блед и слаб с рядка кафява брада. Известен със своята дребнава педантичност, той изпитваше невероятно удоволствие да се заяжда за подробности в съда и да слуша разправиите за щяло и за нещяло между служителите на църквата. Славеше се и със своята ученост — разправяха, че бил необорим в доводите си срещу пелагийската ерес, която толкова безпокоеше християнската църква в Британия. Освен това знаел наизуст всичките осемнадесет глави на Британското племенно право и родословието на десет британски кралски рода до двадесето коляно заедно с имената на подвластните им кланове и племена. При това почитателите на Мюриг твърдяха, че неговата жажда за знания била неутолима и не се задоволявал с наученото. За тях той изглежда беше самото въплъщение на ученолюбието и най-добрият оратор в Британия. Според мен обаче принцът беше наследил цялата интелигентност на баща си, но нито капка от неговата мъдрост. Не някой друг, а Мюриг навремето убеди Гуент да изостави Артур преди битката в долината Лъг. Това бе достатъчна причина да не го обичам, но въпреки това покорно се отпуснах на коляно, когато принцът слезе от коня си.
— Дерфел — каза той с невероятно пискливия си глас, — помня те — и без да ми кажа да стана мина покрай мен и влезе в палатката. Агрикола ми махна с ръка да ги последвам и аз, и така ме отърва от компанията на четиримата запъхтяни свещеници, които нямаха никаква работа в лагера освен да стоят до полите на своя принц. Мюриг беше облечен с тога. На врата му висеше тежък дървен кръст, закачен на сребърна верига. Моето присъствие изглежда не му се понрави, ако съдя по навъсения поглед, който ми отправи. После се обърна към Агрикола и с кисел тон занарежда нещо, но разговорът се водеше на латински, така че нямах представа за какво ставаше въпрос. Мюриг подкрепяше доводите си, размахвайки някакъв пергамент пред носа на стария воин, който търпеливо понасяше многословната му тирада.
Накрая Мюриг свърши, нави пергамента, пъхна го в гънките на тогата и се обърна към мен.
— Надяваме се не очакваш от нас да храним твоите хора, нали? — запита той, минал отново на британски език.
— Ние си носим храна, лорд принц — успокоих го аз, после се поинтересувах за здравето на баща му.
— Кралят има киста в корема — обясни Мюриг с неприятния си фалцет. — Налагаме го с лапи, лекарите редовно му пускат кръв, но уви, няма подобрение, явно такава е Божията воля.
— Повикайте Мерлин, лорд принц — предложих аз.
Мюриг примигна срещу мен. Беше късоглед и в усилията си да вижда по-ясно се вторачваше и присвиваше очи — може би затова винаги изглеждаше в лошо настроение. Изсмя се подигравателно на предложението ми.
— Ти, разбира се, си, моля да ми простиш тази забележка, известен като един от глупците, рискували живота си в кралството на Диурнач, за да върнат някаква купа в Думнония. Дълбока купа за разбъркване, ако не се лъжа?
— По-скоро казан, лорд принц.
Тънките устни на Мюриг трепнаха в бърза усмивка.
— Не ви ли дойде на ум, лорд Дерфел, че за времето на вашия поход, гуентските ковачи можеха да ви направят цяла дузина казани?
— Следващия път ще знам къде да си поръчам кухненските посуди, лорд принц — отвърнах аз. Мюриг се вкамени, поразен от иронията и нахалството на моя отговор, а Агрикола се усмихна.
— Разбра ли нещо от нашия разговор? — попита старият воин, когато Мюриг си тръгна.
— Не владея латински, лорд.
— Недоволстваше задето един от старейшините не си е платил данъците. Горкият човек ни дължи тридесет пушени сьомги и двадесет каруци нарязани дърва, а е докарал само пет каруци с дърва и нито една риба. Мюриг не ще да разбере, че племето на Силиг прекара тежка епидемия миналата зима, някои изловил незаконно всичката риба в река Уи и въпреки всичко Силиг ми е довел двеста копиеносци — Агрикола плю с отвращение. — По десет пъти на ден! По десет пъти на ден принцът идва тук с някакъв проблем, дето всеки полуинтелигентен чиновник от хазната би решил за нула време. Просто ми се иска баща му да си стегне превръзката на корема и да се върне на трона.
— Сериозно болен ли е Тюдрик?
Агрикола сви рамене.
— По-скоро е уморен, а не болен. Иска да се откаже от трона. Разправя, че ще се подстриже и ще стане свещеник — Агрикола се изплю на пода. — Но аз ще се оправя с нашия престолонаследник. Ще гледам
