неговите дами да тръгнат с нас на война.
— Неговите дами ли? — попитах аз, заинтригуван от ироничния тон, с който бе изречена тази дума.
— Може да е сляп като червей, лорд Дерфел, но момичетата ги забелязва веднага, като сокол полска мишка. Пада си той по жените, и колкото повече толково по-добре. И защо не? Нали е принц? — Агрикола свали колана с меча и го закачи на пирон забит в един от подпорните колове на палатката. — Утре ли потегляте?
— Да, лорд.
— Ела да вечеряме заедно довечера — покани ме той и ме побутна към изхода. Навън присви очи към небето. — Лятото ще бъде сухо, лорд Дерфел. Чудесно лято за избиване на сакси.
— И за велики нови песни — добавих аз възторжено.
— Често си мисля, че бедата на нас, бритите, е, че отделяме прекалено много време за песни и недостатъчно за избиване на сакси.
— Тази година няма да е така — уверих го аз, — не и тази година.
Това бе годината на Артур, годината за клане на сакси. Годината, в която се молих за пълна победа.
Щом излязохме от Магнис тръгнахме по правите римски пътища, които свързваха централните райони на Британия. Вървяхме с добра крачка и стигнахме в Кориниум само за два дни. Отново бяхме у дома, в Думнония и това изпълваше сърцата ни с радост. Петолъчните звезди на щитовете ни трябва да са изглеждали странни в очите на местните жители, но щом чуеха името ми всички коленичеха за благословия, защото аз бях Дерфел Кадарн, военачалникът задържал врага в долината Лъг и Воин на Свещения съд — хората в моята родина явно високо ме ценяха. Поне езичниците. В градовете и в по-големите села, където християните бяха по-многобройни, ни посрещаха по-скоро с проповеди. Поучаваха ни, че сме тръгнали да се бием със саксите по Божията воля, но въпреки това умрем ли в битка душите ни щели отидат в ада, ако още не сме се отрекли от по-старите Богове.
Повече се страхувах от саксите отколкото от ада на християните. Саксите бяха ужасен враг — бедни, очаяни и многобройни. В Кориниум се носеха злокобни приказки за нови кораби, приставащи почти ежедневно по източните брегове на Британия и всеки от тях бил пълен с железни воини и с техните гладни семейства. Нашествениците искаха земята ни и можеха да съберат стотици копия, мечове и двуостри брадви, за да ги пратят срещу нас. Но ние бяхме толкова уверени в себе си. Втурнахме се в тази война почти слепешката. Сигурно след ужасите в долината Лъг бяхме започнали да вярваме, че никой не може да ни победи. Бяхме млади и силни, Боговете ни обичаха и освен това имахме Артур.
В Кориниум срещнах Галахад. След раздялата ни в Поуис той бе помогнал на Мерлин да занесе Свещения съд в Инис Уидрин и бе прекарал пролетта във възстановената крепост Каер Амбра, откъдето заедно с воините на Сеграмор бе участвал в редица набези дълбоко в Лоегир. Саксите са се подготвили за нашето пристигане, каза той. На всеки хълм имаше пост и сигнален огън, който щеше да лумне щом ни забележеха, за да не можем да ги изненадаме. Галахад бе дошъл в Кориниум за големия Военен съвет, свикан от Артур. Беше довел със себе си Каван и другите воини от моя отряд, които бяха отказали да тръгнат с нас на север в земите на Диурнач. Каван падна на коляно и ме помоли да му разреша, на него и на останалите, да подновят клетвата си към мен.
— Не сме полагали клетва пред никой друг — увери ме той, — само пред Артур, а според него трябва да се върнем при теб, ако ти ни приемеш.
— Мислех, че вече си забогатял и си се върнал в Ирландия, Каван.
Той се усмихна.
— Още не съм изхвърлил дъската за игра, господарю.
Приех го, разбира се, отново на служба при мен. Той целуна острието на Хюелбейн и поиска разрешение да изрисува на щита си бяла звезда.
— Може да нарисуваш бяла звезда — казах аз, — но само с четири лъча.
— С четири ли, господарю — Каван погледна към моя щит. — Но твоят е с петолъчна звезда.
— Петият лъч е за Воините на Свещения съд — заявих аз. Това натъжи Каван, но трябваше да се съгласи с мен. Артур не би одобрил решението ми, защото с право щеше да забележи, че петият лъч става отличителен белег, който внушава, че някои от моите хора превъзхождат другите. Но воините обичат тези отличия, а мъжете, осмелили се да тръгнат по Тъмния път, го заслужаваха.
Отидох да поздравя хората, дошли с Каван. Бяха се разположили на лагер край река Чърн на изток от Кориниум. Край бреговете на малката река лагеруваха поне сто човека. Зад стените на града нямаше място за всички копиеносци, свикани от Артур. Войската всъщност трябваше да се събере при Каер Амбра, но всеки военачалник, дошъл в Кориниум за Военния съвет, бе довел своя свита. Тези мъже бяха достатъчни, за да придадат на бреговете на Чърн вид на военен лагер. Струпаните на пирамиди щитове от пръв поглед доказваха успеха на Артуровата стратегия — виждаше се черният бик на Гуент, червеният дракон на Думнония, лисицата на Силурия, мечката на Артур и щитовете на мъже като мен, удостоени с честта да имат свой собствен знак: звезди, соколи, орли, глигани, ужасният череп на Сеграмор и самотният християнски кръст на Галахад.
Кълхуч, братовчедът на Артур, бе вдигнал свой лагер с хората си, но побърза да дойде при нас, за да ме поздрави. Беше ми приятно отново да го видя. Бяхме се сражавали рамо до рамо в Беноик и аз го обичах като брат. Той беше циничен, смешен, весел, закачлив, невеж и груб, и воин, какъвто всеки мечтае да има до себе си в битка.
— Чувам, че си пъхнал самуна в пещта на принцесата — каза той след като се прегърнахме. — Щастлив пес си ти. Да не би да си накарал Мерлин да ти извърти някоя магия?
— Не една, а хиляда.
Той се засмя.
— И аз не мога да се оплача. Сега имам три жени, които си вадят очите непрекъснато и трите са бременни — захили се и се почеса по корема. — Аман от тия въшки. Човек не може да се отърве от тях. Остава ми утешението, че здравата нахапаха онова малко копеле Мордред.
— Нашият господар краля — подразних го аз.
— Малкото копеле — повтори той. — Казвам ти, Дерфел, бил съм го до кръв и пак неще да учи. Гадна крастава жаба — изплю се Кълхуч. — Значи утре ще говориш срещу Ланселот, а?
— Ти пък откъде знаеш? — Не бях споделил с никого решението си по този въпрос освен с Агрикола, а новината бе стигнала дори преди мен в Кориниум. Или може би хората познаваха твърде добре моята неприязън към краля на Силурия и просто смятаха, че не бих могъл да постъпя по друг начин.
— Всеки го знае — отвърна Кълхуч — и всички те подкрепят.
Той плъзна поглед край мен и плю.
— Гарвани.
Обърнах се и видях на другия бряг на Чърн процесия от християнски свещеници. Бяха десетина души — всички с черни роби, всичките с бради и всичките напяваха една от своите мрачни религиозни песни. Двадесетина копиеносци вървяха след свещениците и аз с изненада забелязах, че щитовете на някои от тях бяха с лисицата на Силурия, а на други с морския орел на Ланселот.
— Ритуалите не бяха ли обявени за след два дни? — попитах аз Галахад, който стоеше до мен.
— И ще бъдат след два дни — рече той. (Преди война винаги се изпълняват ритуали, за да се измоли благословията на Боговете — и на езическите божества, и на християнския Бог.) — Това прилича повече на покръстване — добави Галахад.
— Какво, в името на Бел, означава „покръстване“? — попита Кълхуч. Галахад въздъхна.
— Покръстването, скъпи ми Кълхуч, нагледно показва как Бог в своята милост измива човешките грехове, когато повярваш в него.
Това обяснение накара Кълхуч да избухне в смях. Един от свещениците, който затъкваше полите на расото си в колана, погледна сърдито към нас, после нагази в плитката вода край брега и с един прът заопипва дъното на плитката река да открие някое по-дълбоко място, подходящо за ритуала на покръстването. Непохватните му движения привлякоха тълпа отегчени копиеносци, които се струпаха на отсамния бряг точно срещу християните.
За известно време нищо съществено не се случи. Силурските копиеносци някак смутени охраняваха
