от тях?
— Ами ако ти донеса трофей, господарю? — не се отказваше Каван. — Брадвата на някой старейшина? Или злато?
— Доведи ми самия старейшина, Каван и ще можеш да нарисуваш сто лъча на своята звезда.
— Пет ми стигат, господарю — каза той.
Утрото бавно отмина. Всички, които носехме метални ризници, тежко се потяхме в жегата. За саксите, които се струпваха отвъд северния поток, нашият лагер вероятно изглеждаше заспал или пък хората бяха болни и неподвижни, но тази измамна представа не накара саксите да излязат пред дърветата. Слънцето се издигаше все по-високо. Нашите разузнавачи, леко въоръжените ни конници, които яздеха само със сноп къси копия за хвърляне, напуснаха лагера. За тях нямаше място в битка между две стени от щитове и затова те отведоха нервните си коне на юг към Темза. Можеха да се върнат много бързо, но им беше заповядано в случай че щастието ни изневери да тръгнат на запад и да предупредят Думнония за нашето поражение. Конниците на Артур навлякоха тежките си ризници от кожа и желязо, след това завързаха с ремъци неудобните кожени брони, които пазеха гърдите на конете.
Артур, скрит заедно със своята тежка кавалерия зад недовършените стени на замъка, беше сложил славната си римска ризница, направена от хиляди малки железни плочки, пришити върху кожена дреха, така че да се припокриват като рибешки люспи. Сред тях имаше и сребърни плочки, затова при движение ризницата сякаш сияеше. На раменете си Артур бе сложил бяло наметало, от лявата му страна висеше Екскалибур, скрит в своята вълшебна ножница с кръстосаните залтни орнаменти (тя предпазваше онзи, който я носи, от всякакви рани). Слугата на Артур Хигуид държеше дългото копие на своя господар, сребристосивия му шлем с белите гъши пера и кръглия щит, който блестеше като огледало, защото бе обкован със сребро. В мирно време Артур предпочиташе да се облича скромно, но по време на битка беше ослепителен. Харесваше му да си мисли, че неговият авторитет се гради на честното му управление, но по бляскавата ризница и лъскавия щит личеше, че той ясно съзнава на какво всъщност се крепеше неговата слава.
Някога Кълхуч бе яздил с тежката кавалерия на Артур, но сега и той като мен водеше отряд копиеносци. Към обяд ме намери и се тръшна до мен в сянката на моята колиба. Носеше железен нагръдник, кожена дреха, а на голите си прасци бе закрепил бронзови римски наколенници.
— Не идва копелето — изръмжа той.
— Може би утре — вдигнах аз рамене. Той подсмръкна с отвращение, после ме погледна напрегнато. — Знам какво ще кажеш, Дерфел, но въпреки това ще те попитам. Все пак преди да отговориш искам да си спомниш нещо. Кой се би рамо до рамо с теб в Беноик? Кой стоя щит до щит с теб в Инис Трийбс? Кой си подели бирата с теб и дори ти позволи да съблазниш онова рибарско момиче? Кой ти държа ръката в долината Лъг? Аз. Помни това, когато ми отговаряш. А сега кажи имаш ли нещо скрито за ядене.
— Не — усмихнах се аз.
— Ти си една голяма торба с никому ненужни сакски черва. Ето какво си ти — отсече той. После погледна към Галахад, който си почиваше сред моите хора. — А ти имаш ли храна, лорд принц?
— Дадох последната си коричка на Тристан.
— Християнски жест, предполагам? — попита презрително Кълхуч.
— Така си мисля — отвърна Галахад.
— Нищо чудно, че не съм станал християнин — заяви Кълхуч. — Трябва ми храна. Не мога да убивам сакси на празен корем — оправда се той и смръщен заоглежда хората ми, но никой не му предложи и троха, просто защото и те нямаха. — Значи ще измъкнеш онова копеле Мордред от ръцете ми, а? — попита ме той, загубил всяка надежда да получи някой залък.
— Така иска Артур.
— Така искам аз — каза той напористо. — Ако имах сега храна, Дерфел, щях да ти дам и последната троха, за да ми направиш тази услуга. Отърви ме от тоя малък сополив кучи син. Нека съсипе твоя живот вместо моя, но те предупреждавам, ще си протъркаш колана да го налагаш.
— Май няма да е много мъдро от моя страна да налагам бъдещия си крал — рекох предпазливо аз.
— Може да не е много мъдро, но пък доставя удоволствие. Противна малка крастава жаба — той плю и се обърна, за да погледне към потока. — Какво им става на тия сакси? Не искат ли да се бият?
Кълхуч едва ли очакваше такъв мигновен отговор. Внезапно прозвуча рог, а след него задумка и един от големите тъпани, които саксите носеха по време на война. Докато се размърдаме да погледнем към потока, армията на Аел се появи. Миг преди това там имаше само листа, огряни от пролетното слънце, а сега пред тях стоеше врагът.
Бяха стотици. Стотици мъже с рунтави кожи и желязо, с брадви, кучета, копия и щитове. техните бойни знамена представляваха забити на дълги колове бичи черепи, окичени с дрипи. Авангардът им се състоеше от цял отряд мягьосници със стърчащи кичури коса по главите си. Те подскачаха пред стената от щитове и ни засипваха с проклятия.
Мерлин и другите друиди слязоха надолу по склона да посрещнат магьосниците. Не вървяха нормално, а като всички друиди преди битка подскачаха на един крак, подпирайки се на своите жезли, а другата ръка размахваха във въздуха. Спряха на стотина крачки от най-близките магьосници и занареждаха своите проклятия. Християнските свещеници пък стояха на върха на възвишението, разперили ръце и с поглед към небето молеха своя Бог за помощ.
А ние, воините, оформяхме редиците си. Агрикола със своите отряди, облечени в римски униформи, беше на левия фланг. Всички други копиеносци бяхме в центъра, а конниците на Артур, които засега оставаха скрити зад недовършения замък, щяха накрая да заемат десния фланг. Артур нахлузи шлема си, с мъка се качи на гърба на Ламрей, простря бялото си наметало върху задницата на коня, после пое тежкото копие и бляскавия щит от Хигуид.
Сеграмор, Кунеглас и Агрикола предвождаха пешаците. Засега, само до появата на Артуровите конници, моите хора образуваха лявото крило на нашия боен ред. Вражият фронт обаче беше много по-широк от нашия, затова саксите можеха спокойно да ни обградят. Те несъмнено ни превъзхождаха по численост. Менестрелите ще ви разправят, че в тази битка червеите били десетки хиляди, но според мен Аел нямаше повече от шестстотин войници. Сакският крал, разбира се, разполагаше с много по-голям брой копиеносци от тези, които виждахме пред нас, въпреки че и той като нас бе принуден да остави силни гарнизони в пограничните крепости, но една войска от шестстотин копиеносци си беше голяма войска. А зад стената от щитове имаше още толкова привърженици — предимно жени и деца, които нямаше да вземат участие в битката, но несъмнено се надяваха да оберат труповете ни, когато всичко свърши.
Нашите друиди вече се връщаха и с мъка подскачаха нагоре по възвишението. Пот се стичаше по лицето на Мерлин и надолу по плитките на дългата му брада.
— Няма магии — увери ни той, — техните магьосници не могат да правят истински магии. Вие сте в безопасност.
Проправи си път между щитовете ни и отиде да търси Нимю. Саксите бавно тръгнаха срещу нас. Техните магьосници плюеха и пищеха, офицерите викаха по хората си да поддържат права линия, други пък крещяха обиди срещу нас.
Нашите бойни рогове изпращаха своето протяжно предизвикателство към врага, а ние запяхме. Ние на десния фланг пеехме Бойната песен на Бели Маур — победоносен вой за кървави убийства, който запалваше огън в сърцата на мъжете. Двама от моите хора танцуваха пред стената от щитове като със сложни стъпки прескачаха своите мечове и копия, поставени на кръст на земята. Викнах им да се върнат в стената от щитове, защото си мислех, че саксите ще прегазят ниския хълм и бързо ще се вкопчим в кървава схватка. Но на стотина крачки от нас те спряха и подредиха щитовете си така че да образуват непрекъсната облицована с кожи дървена стена. Запазиха пълна тишина докато магьосниците им пикаеха срещу нас. Огромните им кучета лаеха и опъваха каишите си, бойните тъпани думкаха, от време на време прозвучаваше тъжният зов на някой рог, но иначе саксите мълчаха и удряха щитовете си с дръжките на своите копия в такт с ритъма на тъпаните.
— За първи път виждам сакси — Тристан бе дошъл до мен и не откъсваше очи от сакските воини с техните дебели рунтави кожи, двуострите брадви, кучетата и копията.
— Умират като всички други — уверих го аз.
— Не ми харесват тия брадви — призна си той, докосвайки обкования с желязо ръб на своя щит за
