щастие.
— Тромаво оръжие е това — опитах се аз да го ободря. — Щом политнат на една страна и стават безполезни. Посрещаш удара й отвесно с щита и мушкаш ниско с меча. Тая техника е безотказна.
Или почти безотказна.
Тъпаните внезапно замлъкнаха. Вражата стена от щитове се разцепи на две и в центъра се появи самият Аел. Застана там и се загледа в нас. После плю и демонстративно захвърли копието и щита си на земята, за да покаже че иска да говори. Тръгна към нас. Беше огромен висок мъж с тъмна коса, облечен в роба, направена от дебелата кожа на черна мечка.
Придружаваха го двама от магьосниците и един слабичък плешив човек, вероятно преводачът му.
Кунеглас, Мюриг, Агрикола, Мерлин и Сеграмор тръгнаха да го пресрещнат. Артур беше решил да остане при своите конници и тъй като Кунеглас беше единственият крал на нашата страна от бойното поле, трябваше той да приказва от наше име. Кралят обаче покани другите да го придружат, а на мен ми направи знак да изляза напред като преводач. Това щеше да бъде моята втора среща с Аел. Той беше висок широкоплещест мъж с открито и силно лице и тъмни очи. Имаше гъста черна брада, бузите му бяха набраздени от белези, носът — счупен, а на дясната му ръка липсваха два пръста. Бе облечен с ризница, носеше кожени ботуши, а на главата — железен шлем, от който стърчаха чифт бичи рога. На врата му имаше британско злато, а също и по ръцете му. Мечата роба, която покриваше ризницата му, сигурно скоро щеше жив да го свари в този горещ ден, но нейното предимство беше, че никой меч не можеше да пробие такава дебела кожа. Той се вгледа в мен.
— Помня те, червей такъв — каза той. — Саксът изменник.
Кимнах с глава.
— Поздравявам ви, кралю господарю.
Той плю.
— Да не мислиш, че като си толкова вежлив, смъртта ти ще бъде по-лека?
— Моята смърт няма нищо общо с вас, кралю господарю. Но за вашата смятам да разказвам на внуците си.
Аел се засмя, после хвърли поглед на петимата предводители пред себе си.
— Петима! Срещу един! А къде е Артур? Повръща си червата от ужас, нали?
Представих на Аел нашите предводители, след това Кунеглас пое разговора в свои ръце, а аз превеждах. Поуиският крал започна по обичайния начин като поиска от Аел да се предаде веднага. Ще проявим милост към вас, заяви той. Ще поискаме единствено живота на Аел, цялото му богатство, всичките му оръжия и всичките му жени, както и всичките му роби, но неговите копиеносци можеха да си вървят, след като им отрежем десните ръце.
Аел, също по обичайния начин, прие това искане със смях, който разкри загнилите му почернели зъби.
— Артур да не си мисли, че като се крие, ние не знаем, че е тук с конете си? Кажи му, червей такъв, че тази нощ ще използвам трупа му вместо възглавница. Кажи му, че ще превърна жена му в своя пачавра, а когато й се наситя ще я предам на робите си да се позабавляват с нея. А на тоя мустакат глупак — махна Аел с ръка към Кунеглас — кажи, че до довечера това място ще стане известно като Гроба на Бритите. Кажи му — продължи той, — че ще му отрежа мустаците и ще ги дам на дъщеря си, за да разиграва котките. Кажи му, че ще си направя чаша от неговия череп, а с вътрешностите му ще нахраня кучетата си. На този черен демон — Аел тръсна брада към Сеграмор — кажи, че днес черната му душа ще отлети към ужасния свят на Тор, където вечно ще се гърчи в гнездо от змии. Колкото до този — погледна той към Агрикола, — отдавна желая смъртта му, така че споменът за нея ще ме забавлява през идните дълги нощи. А на това прозрачно същество — плю той срещу Мюриг — кажи, че ще му отрежа топките и ще го направя свой виночерпец. Кажи им всичко това, червей такъв.
— Той казва не — съкратих речта му аз.
— Със сигурност каза много повече от едно «не» — настоя Мюриг с присъщата му педантичност, без да си дава сметка, че присъстваше на срещата единствено поради своя ранг.
— По-добре да не знаеш — каза уморено Сеграмор.
— Всяко познание е добре дошло — настоя Мюриг.
— Какво си говорят, червей такъв? — попита Аел, пренебрегвайки своя собствен преводач.
— Никой не иска да се откаже от удоволствието да ви убие, кралю господарю — отговорих аз. Аел се изплю.
— Кажи на Мерлин — хвърли той поглед към друида, — че него не съм обиждал.
— Той знае, кралю господарю, защото разбира вашия език.
Саксите се страхуваха от Мерлин и сега дори не искаха да го предизвикват. Двамата сакски магьосници съскаха проклятия срещу него, но това им беше работата и Мерлин не се обиждаше. И като че ли не се интересуваше и от разговора между предводителите, стоеше и гледаше надменно в далечината, макар че дари Аел с усмивка, когато кралят му направи комплимента.
Аел се вгледа за миг в мен. Накрая ме попита:
— Ти от кое племе си?
— Аз съм от Думнония, кралю господарю.
— Преди това, глупако! По рождение.
— От вашия народ, лорд. От народа на Аел.
— Баща ти?
— Никога не съм го виждал, лорд. Майка ми била пленена от Утър, когато съм бил в корема й.
— А нейното име?
Трябваше да се замисля миг — два.
— Ърс, кралю господарю — спомних си накрая името й. Аел се усмихна като чу името.
— Хубаво сакско име! Ърс, Богинята на земята и майка на всички нас. Как е твоята Ърс?
— Не съм я виждал, откакто бях дете, но ми казаха, че още е жива.
Той впи мрачен поглед в мен. Мюриг пищеше нетърпеливо — искаше да разбере за какво говорехме, но накрая млъкна, тъй като никой не му обръщаше внимание.
— Един мъж не трябва да пренебрегва майка си — каза накрая Аел. Как се казваш?
— Дерфел, кралю господарю.
Той плю върху ризницата ми.
— Засрами се, Дерфел, за дето си забравил своята майка. Ще се биеш ли за нас днес? За народа на твоята майка?
Аз се усмихнах.
— Не, кралю господарю, но предложението ви ми прави чест.
— Дано смъртта ти да е лека, Дерфел. Но на тези боклуци — и той махна към четиримата предводители — кажи, че съм дошъл, за да изям сърцата им.
Аел плю за последен път, обърна се и тръгна към своите хора.
— И какво каза той? — попита Мюриг.
— Разговорът беше личен, лорд принц. Говорихме за моята майка. И той ми напомни за греховете ми.
Бог да ми е на помощ, но в онзи ден аз харесах Аел.
Ние спечелихме битката.
Игрейн ще иска да разказвам надълго и нашироко. Иска да чете за геройски подвизи. То наистина имаше, но имаше и страхливци и други, които изцапаха панталоните си от ужас, но останаха в стената от щитове. Имаше мъже, които не успяха да убият никого, а само отчаяно се защитаваха. Имаше и воини, създали с героизма си истинско предизвикателство за поетите, които трябваше да търсят подходящи думи за делата им. Накратко това беше просто една битка. Загинаха приятели, един от тях бе Каван, други приятели бяха ранени, Кълхуч например, имаше и приятели, които се отърваха и без драскотина като Галахад, Тристан и Артур. Аз отнесъх един удар с брадва върху лявото рамо и макар ризницата да пое по-голямата част от силата на острието, трябваше седмици наред да лекувам раната, а и до днес там имам грозен червен белег, който ме наболява при студено време.
