— Господарю — обади се Исса.
Мислех, че прави опит да ме успокои, но аз не исках утешения. Смъртта на един храбър мъж заслужава сълзи. Затова не обърнах внимание на Исса, а продължих да държа тялото на Каван, докато душата му се отправяше в своя последен път към моста на мечовете отвъд Пещерата на Круачан.
— Господарю! — каза отново Исса и нещо в гласа му ме накара да вдигна очи.
Сочеше ми на изток към Лондон. Обърнах се да видя какво има, но сълзите замъгляваха погледа ми и аз ядно ги изтрих с ръка.
И тогава видях, че към бойното поле идваше друга войска. Още една войска от покрити с рунтави кожи воини, наредени под щандартите с черепи и бичи рога. Още една войска с кучета и брадви. Още една сакска орда.
Беше дошъл Сердик.
По-късно си дадох сметка, че всички уловки, които бяхме измислили, за да накараме Аел да ни нападне и всичката храна, която изгорихме, за да го заблудим в намеренията си, всичко е било напразно, защото бретуалдата сигурно е знаел, че Сердик идва и то не срещу нас, а срещу собствените си сънародници. Сердик наистина бе тръгнал с намерението да се присъедини към нас и Аел бе решил, че единствената възможност да се противопостави и на двете армии беше да се опита да ги разгроми една по една.
На Аел бе проиграл тази възможност. Конниците на Артур го разбиха, а Сердик пристигна твърде късно, за да се включи в сражението. Сигурно поне за миг този изменник Сердик се е изкушил от мисълта да се втурне срещу Артур. Една бърза атака щеше да ни помете. За една седмица Сердик щеше да се справи и с оцелелите воини на Аел и така да стане единствен владетел на цяла южна Британия. Тази мисъл не може да не го е изкушила, но той се поколеба. Войската му наброяваше близо триста души — напълно достатъчно, за да разгроми бритите, които все още се намираха на върха на възвишението. Но Артур наду сребърния си рог и зовът му достигна до конниците, увлекли се в преследване на Аел и те бързо се върнаха. Не всички, но дошлите бяха достатъчно, за да предпазят Сердик от всякакви тщеславни изкушения. Бронираните конници се появиха на огромните си коне откъм северния му фланг. Той никога не беше виждал тежката кавалерия на Артур в битка. Гледката го смрази и вцепенението му позволи на Сеграмор, Агрикола и Кунеглас да изградят стена от щитове на върха на възвишението. Стената ни беше прекалено крехка, защото повечето от нашите копиеносци все още преследваха войниците на Аел или пък разграбваха храната от неговия лагер.
Всички, които бяхме останали край британските бойни щандарти, се подготвихме за битка, но от пръв поглед личеше, че никак няма да ни е лесно. Набързо изградената ни стена от щитове, не само бе по-тънка, но и по-къса от фронта на Сердик. По това време, разбира се, ние още не знаехме, че срещу нас стои Сердик. Първо си помислихме, че това са закъснели подкрепления, които Аел така и не дочака. Щандартът на тези сакси — боядисан в червено вълчи череп с увиснала под него кожа на мъртвец — нищо не ни говореше. Знаехме, че знамето на Сердик представлява бедрена кост с две конски опашки, закачени в двата й края, а самата кост е закрепена напречно на дълъг кол. Магьосниците на Сердик обаче бяха измислили нов символ и това ни обърка. Към нас тичаха и други брити, изоставили преследването на останките от войската на Аел, за да заздравят нашата стена от щитове. Артур също поведе своите конници към върха. Като стигна до нас, той подкара Ламрей покрай редиците ни. Помня, че бялото му наметало бе изцапано с кръв.
— И тези ще умрат като другите! — окуражи ни Артур, стиснал кървавия Екскалибур. — Ще умрат като останалите.
Тогава новодошлите сакси направиха коридор в центъра на своя фронт, точно както се беше разделила войската на Аел, за да пропусне своя предводител. Появиха се девет души, шестима от тях яздеха, скъсили юздите на конете, за да вървят заедно с другите трима. Един от тези тримата носеше страховития вълчи череп. А един от конниците издигна втори щандарт, който предизвика спонтанен стон на удивление в редовете на нашата войска. Това накара Артур да завърти коня си натам. И зяпна потресен.
Защото новото знаме беше с морски орел, стиснал риба в ноктите си. Знамето на Ланселот. А вече виждах, че един от шестимата конници бе самият Ланселот. Великолепен в бялата си емайлирана ризница и шлема, увенчан с лебедови крила. От двете му страни яздеха двамата близнаци на Артур, Амхар и Лохолт, а зад тях Динас и Лавейн, облечени в друидските си роби. Силурското кралско знаме беше в ръцете на Ейд, червенокосата любовница на Ланселот.
Сеграмор бе застанал до мен и сега ме погледна сякаш да се увери, че и аз виждам онова, което вижда той. После плю.
— Мала в безопасност ли е? — попитах го аз.
— Да, жива и здрава — беше доволен, че се поинтересувах. Отново погледна към приближаващия Ланселот. — Разбираш ли какво става?
— Не.
Никой от нас нямаше представа. Артур прибра Екскалибур в ножницата и се обърна към мен.
— Дерфел! — повика ме той, искаше да има преводач до себе си. След това махна и на другите предводители на нашата войска да се приближат към него. Точно тогава Ланселот се отдели от приближаващата делегация и въодушевено пришпори коня нагоре по лекия склон към нас.
— Съюзници! — чух го да вика, размахал ръка към саксите. — Съюзници! — повтори той, когато стигна до Артур.
Артур нищо не каза. Само стегна юздите на Ламрей, докато Ланселот усмиряваше големия си черен жребец.
— Съюзници — рече силурският крал за трети път. — Това е Сердик — добави той развълнувано, посочвайки към сакския вожд, който бавно идваше към нас.
— Какво си направил? — попита Артур тихо.
— Доведох ти съюзници! — отвърна весело Ланселот. После хвръли поглед към мен. — Сердик си има преводач — заяви той презрително.
— Дерфел ще остане! — избухна Артур с внезапен и страховит гняв в гласа. Но си спомни, че Ланеслот е крал и пое дълбоко дъх. — Какво сте направили, кралю господарю? — попита той пак.
Динас, изпреварил останалите, сега се оказа достатъчно глупав да отговори вместо Ланселот.
— Сключихме мир, лорд! — каза той с мрачния си глас.
— Я, да се махате! — изрева Артур. Гневът му порази двамата друиди. Те познаваха само спокойния, търпеливия Артур, Артур миротвореца и дори не предполагаха, че в него се крие такъв бяс. Сегашният гняв на Артур бе лек полъх на вятъра в сравнение с бурята, извила се в долината Лъг, когато умиращият крал Горфидид нарече Гуинивиър курва, но въпреки това бе смразяващ. — Махайте се! — кресна той срещу внуците на Танабурс. — Тази среща е само за лордове. Вие също! — втренчи се Артур в двамата си сина. — Вървете си!
Когато хората на Ланселот се оттеглиха, Артур отново погледна към силурския крал.
— Какво си направил? — за трети път попита той озлобен.
Достойнството на Ланселот бе засегнато пред цялата войска и обидата бе оставила лицето му без капка кръв.
— Сключих мир — кисело отвърна той. — Ликвидирах възможността от удар в тила. Направих каквото можах, за да ти помогна.
— Сега ще ти кажа аз какво си направил — каза Артур с гневен глас, но толкова тихо, че да не може никой от приближаващите сакси да го чуе, — налял си вода в мелницата на Сердик. Ние току-що почти се справихме с Аел. И сега благодарение на теб и на нашата победа Сердик е два пъти по-силен от преди. Ето това си направил! Боговете да са ни на помощ! — Артур хвърли юздите на коня си в ръцете на Ланселот — нова обида за гордия Ланселот, смъкна се от гърба на Ламрей, оправи кървавото си наметало и погледна надменно към саксите.
За първи път виждах Сердик. Всички менестрели го описват като зъл дух с дяволски копита и отровни зъби на змия, всъщност той беше нисък, слабичък мъж с рядка руса коса, сресана право назад и завързана на топка на тила. Имаше много светла кожа и високо чело, а брадичката му — тясна и гладко обръсната. Устните му бяха тънки, носът — остър, а очите му светли с цвят на поточе в мъгливо утро. Лицето на Аел
