издаваше всяка негова емоция. Сердик беше различен. Още щом го видях се зачудих дали изобщо му се случва да загуби контрол над изражението си и да позволи чертите му да разкрият неговите мисли. Той носеше римски нагръдник, вълнени карирани панталони по крака и наметало от лисичи кожи. Изглеждаше спретнат и педантичен. Всъщност ако не беше златото на врата и по ръцете му, щях да го взема за някой писар. Само дето очите му не бяха очи на чиновник — тези светли очи не пропускаха нищо и не издаваха нищо.
— Аз съм Сердик — представи се тихо той.
Артур отстъпи встрани, за да може Кунеглас пръв да си каже името, после и Мюриг реши, че трябва непременно да участва в срещата. Сердик хвърли поглед към двамата мъже, прецени ги за миг като второстепенни фигури и отново се обърна към Артур.
— Нося ти подарък — заяви той и вдигна ръка към старейшината, който го придружаваше. Човекът извади нож със златна връжка и Сердик го поднесе на Артур.
— Подаръкът — преведох думите на Артур — трябва да се даде на нашия крал Кунеглас.
Сердик постави острието на ножа върху лявата си длан и стисна пръстите в юмрук без да сваля нито за миг очи от лицето на Артур. Когато разтвори ръка по острието имаше кръв.
— Подаръкът е за Артур — настоя той.
Артур го взе. Беше необичайно нервен, дали защото се страхуваше от някаква магия, скрита в кървавото острие или пък се страхуваше, че като приема подаръка на Сердик по някакъв начин се обвързва с амбициите на сакския вожд.
— Кажи на краля — обърна се Артур към мен, — че аз нямам подарък за него.
Сердик се усмихна. Една студена усмивка, която ме накара да се замисля как ли изглежда вълкът в очите на загубило се агне.
— Кажи на лорд Артур, че неговият дар е вече в ръцете ми и това е постигнатият мир.
— А ако предпочета войната? — предизвикателно попита Артур. — Тук и сега? — махна той към върха, където се бяха наредили и други завърнали се от преследването копиеносци така че вече се бяхме изравнили по брой с хората на Сердик, ако не бяхме и повече.
— Кажи му, че това не са всичките ми воини — заповяда ми Сердик, сочейки на свой ред към саксите, които ни наблюдаваха зад щитовете си — и освен това му кажи, че крал Ланселот сключи с мен мир от името на Артур.
Преведох това на Артур и видях как едно мускулче заигра на лицето му, но той сдържа гнева си.
— След два дни — заяви Артур и това не беше предложение, а заповед — ще се срещнем в Лондон. Там ще обсъдим този мир.
Пъхна кървавия нож в колана си и когато преведох думите му веднага ме повика. Не искаше отговор от Сердик и затова ме поведе нагоре към върха далеч от двете делегации. Когато се отдалечихме от тях достатъчно, за да не могат да ни чуват, спря. За първи път забеляза раната на рамото ми.
— Лошо ли те раниха?
— Ще се оправя.
Той затвори очи и пое дълбоко дъх.
— Сердик — отвори очите си Артур — иска да властва над цялата Лаегир. Но ако го оставим да се затвърди като единствен владетел тук срещу нас ще се изправи един страшен враг вместо двама по-слаби противници.
Замислен Артур закрачи мълчаливо между убитите в битката с Аел.
— Преди тази война Аел беше силен, а Сердик бе досадна неприятност, с която можехме да се справим веднага след като разгромим Аел. Сега е точно обратното. Аел е слаб, а Сердик — силен.
— Ами да го ударим веднага.
Той вдигна към мен уморените си кафяви очи.
— Спри да се перчиш, Дерфел — каза тихо Артур — и бъди честен. Мислиш ли, че ще спечелим тази битка?
Погледнах към войската на Сердик. Бе здраво споена в стена от щитове и готова за бой, а нашите хора бяха уморени и гладни. Но пък войниците на Сердик никога не бяха воювали срещу конете на Артур.
— Мисля, че ще победим — казах честно аз.
— И аз така мисля, но битката ще бъде тежка, Дерфел. Накрая ще имаме поне стотина ранени, които ще трябва да носим, когато се връщаме, а саксите няма да ни оставят просто така да си идем — ще съберат срещу нас всички останали отряди в Лоегир. Дори и да бием Сердик тук, никога не ще успеем да се доберем живи до дома. Навлязохме твърде дълбоко в Лоегир — мисълта изкриви лицето му. — Ако изтощим силите си срещу Сердик да не мислиш, че Аел няма да се възползва и да ни издебне от засада, когато се връщаме? — Изведнъж Артур стисна юмруци, обзет от внезапен гняв. — Какво си е мислел Ланселот? Сердик не може да ни бъде съюзник! Той ще получи половината Британия, после ще се обърне срещу нас и тогава саксите ще са двата пъти по-силен враг от преди — Артур завърши мисълта си с ругатня, което рядко му се случваше. После разтри изпитото си лице без да сваля кожената ръкавица. — Е, супата е развалена, но ще трябва да я сърбаме. Единственият изход за нас е да поддържаме някак силите на Аел, колкото да може да плаши Сердик, така че вземи шестима от моите конници и го намери. Намери го, Дерфел и му дай тоя нещастен нож като подарък — мушна ми в ръката ножа на Сердик. — Първо го изчисти — додаде той раздразнено. — Можеш да му занесеш и наметалото от меча кожа. Агравейн го намери. Дай му го като втори дар и му кажи да дойде в Лондон. Предай му, че ще бъде в безопасност — аз се заклевам в това. Нека разбере, че срещата в Лондон е неговият единствен шанс да запази нещо от земите си. Имаш два дни, Дерфел, така че върви и го намери.
Поколебах се, не защото не бях съгласен с плана на Артур, а защото не разбирах защо Аел трябваше да идва в Лондон.
— Защото — обясни ми уморено Артур — аз не мога да бъда спокоен в Лондон като знам, че Аел шари из Лоегир. Вярно, че загуби войската си тук, но може да има и други гарнизони, достатъчни за нова войска. И докато ние гледаме как да се отървем от Сердик, може да иде и да опустоши половината Думнония.
Артур се обърна и с омраза погледна към Ланселот и Сердик. Помислих, че пак ще ги наругае, но той само уморено въздъхна.
— Ще сключа мир, Дерфел. Боговете знаят, че не съм искал такъв мир, но все пак налага се да го направим както трябва. А сега върви, приятелю, върви.
Останах още малко, докато се уверя, че Исса ще се погрижи да изгори тялото на Каван и ще намери езеро, за да хвърли в него меча на загиналия ирландец. След това възседнах кон и тръгнах на север по следите на разбитата войска.
А Артур, чията мечта бе провалена от един глупак, тръгна към Лондон.
Неведнъж бях мечтал да видя Лондон, но и в най-смелите си полети въображението ми не бе успяло да достигне поразителната реалност. Аз си представях, че Лондон е нещо като Глевум, или може би малко по- голям, но все пак място където няколко високи сгради се скупчват около централно открито пространство с тесни улици между тях, а всичко това е оградено със земен насип. Оказа се, обаче, че Лондон има шест такива открити пространства, и край всеки от тях имаше по една зала с колонада, храмове с красиви арки и тухлени дворци. Обикновените къщи, които в Глевум или в Дурновария са ниски и със сламени покриви, в Лондон бяха по на два — три етажа. С годините много от къщите се бяха срутили, но имаше и много запазени чак до покривите с цигли и хората все още живееха в тях и се катереха нагоре надолу по дървените им стълбища. Повечето от нас не бяха виждали стълбище вътре в сграда и първия си ден в Лондон прекараха в тичане по стъпалата към най-горните етажи като развълнувани деца, за да видят гледката от там. Накрая една от сградите се срути под тежестта им и Артур забрани разходките им по стълбищата.
Крепостта на Лондон беше по-голяма от Каер Сус, а заемаше само северо-западния бастион на градската стена. В крепостта имаше десетина казарми, всяка по-голяма от зала за угощения и изградена от малки червени тухли. До крепостта имаше амфитеатър, храм и една от десетте градски бани. И други градове имат такива сгради, разбира се, но в Лондон всичко беше по-високо и по-широко. Амфитеатърът на Дурновария бе едно нещо със зелена трева, което ми се струваше доста внушително преди да видя арената в Лондон. Тя можеше да погълне пет амфитеатри като този в Дурновария. Стената, която обграждаше
