— Само това — настоя Ланселот — нищо повече.
Всички го наблюдавахме. Артур, Мерлин, Кунеглас, Мюриг, Агрикола, Сеграмор, Галахад, Кълхуч и аз. Мълчахме и го гледахме.
— Нищо повече не поиска! — повтори Ланселот, но според мен изглеждаше като дете, което упорито лъжеше.
— Какъв забележителен крал — тихо отбеляза Мерлин — да иска толкова малко — усмихна се той и започна да дразни котката, мърдайки една от плитките на брадата си пред лапичките й. — А ти какво искаше? — попита друидът все така тихо.
— Победа за Артур — изстъпи се Ланселот.
— Защото не вярваше, че Артур ще успее да си я спечели сам, ли? — предположи Мерлин, издигнал плитката така че котката седеше на задните си крака в желанието си да хване увисналата черна панделка.
— Исках победата да бъде сигурна — оправда се Ланселот. — просто исках да помогна! — заоглежда се той из стаята, търсейки съюзници, но освен младият Мюриг никой друг не го гледаше с разбиране. — Ако не искате мир със Сердик — каза той сприхаво, — защо не се биете с него сега?
— Защото, кралю господарю, той използва твоето име, за да гарантира примирието — обясни търпеливо Артур, — и защото нашата войска е много далеч от дома, а неговите хора ще ни преследват през цялото време. Ако ти не беше сключил мир — продължи с обясненията си Артур все още спазвайки учтивия тон, — половината от воините на Сердик сега щяха да са на границата, за да я пазят от теб, а аз щях спокойно да тръгна на юг, за да нападна другата половина. Но сега? — той сви рамене. — Какво ще поиска Сердик от нас днес?
— Земя — отсече Агрикола. — Саксите винаги това искат. Зема, земя и пак земя. Няма да мирясат докато и последната педя земя на света не стане тяхна и тогава ще потърсят други светове, та и тях да разорат със своите плугове.
— Ще трябва да се задоволи със земята, която е взел от Аел — твърдо заяви Артур. — Защото от нас няма да получи нищо.
— Напротив би трябвало той да ни даде — обадих се аз за първи път. — Земята, която ни открадна миналата година.
Ставаше въпрос за една плодородна ивица наносна земя, която се спускаше от мочурищата надолу към морския бряг при нашата южна граница. Преди това принадлежеше на Мелуас, зависимия крал на белгите, когото Артур заточи в Иска. Тази земя много ни липсваше — като я завладя, Сердик прекалено много се доближи до богатите имения около Дурновария, освен това корабите му вече бяха само на минути от Инис Уит — големият остров, наречен от римляните Вектис, който се намираше непосредствено до нашия бряг. От година саксите на Сердик безмилостно опустошаваха Инис Уит и тамошните жители вечно молеха Артур да им изпрати повече копиеносци, за да ги защитават.
— Да, трябва да си вземем тази земя — подкрепи ме Сеграмор. (Той благодари на Митра затова, че неговото сакско момиче се беше върнало живо и здраво като остави един пленен меч в храма на Митра в Лондон.)
— Съмнявам се — намеси се Мюриг, — че Сердик е сключил мир, за да връща земя.
— А ние да не би да сме тръгнали на война, за да отстъпваме земя — гневно го погледна Артур.
— Мислех, простете — не се отказваше Мюриг от спора и цялата стая сякаш изпъшка, измъчена от упорството му, — че казахте, или може би не сте, че не можете да продължите тази война? Като сме толкова далеч от вкъщи? А пък сега, за някаква си ивица земя ще рискуваме живота на всички. Надявам се не се проявявам като глупак — изкикоти се той, за да покаже, че се шегува, — но просто не успявам да разбера защо трябва да рискуваме единственото нещо, което не сме в състояние да отстоим.
— Лорд принц — каза тихо Артур, — може да сме слаби тук, но ако покажем слабостта си, загиваме. Отиваме при Сердик сега не за да отстъпваме земя, а за да го известим за своите искания.
— А ако откаже? — попита Мюриг обиден.
— Тогава обратният път ще ни се види безкраен — каза Артур спокойно. Хвърли поглед през прозореца, който гледаше към вътрешния двор. — Май враговете ни са готови. Ще вървим ли при тях?
Мерлин бутна котката от скута си, подпря се на жезъла и се изправи.
— Ще имате ли нещо против, ако не дойда? Прекалено стар съм да издържа цял ден преговори. Всички тия заплахи и гняв.
Той изтупа скута си от котешките косми и внезапно се обърна към Динас и Лавейн.
— Откога — попита Мерлин укорително — друиди носят мечове и служат на крале християни?
— Откакто ние решихме да правим така — отвърна Динас. Близнаците, високи почти колкото Мерлин и много по-яки, го гледаха предизвикателно с немигащи очи.
— Кой ви направи друиди?
— Същата сила, която е направила и теб друид — каза Лавейн.
— И каква беше тая сила? — не спираше с въпросите си Мерлин. Близнаците не отговориха и той се изсмя в лицата им. — Е, поне знаете как да снасяте яйца от дрозд. Предполагам, че подобни номера правят голямо впечатление на християните. А можете ли да превръщате тяхното вино в кръв, и хляба им в плът?
— Използваме и нашите, и техните магии — каза Динас. — Това вече не е старата Британия, сега има нови Богове и ние сливаме в едно техните магии със силата на старите Богове. И ти можеш да се поучиш от нас, лорд Мерлин.
Мерлин се изплю — красноречив отговор на направеното предложение и без дума повече излезе от стаята. Неговата враждебност изобщо не засегна Динас и Лавейн. И двамата бяха невероятно самоуверени.
Артур ни поведе към залата с големите колони, където, както беше предрекъл Мерлин, спорихме и крещяхме, перчехме се и се карахме цял ден. Първоначално Аел и Сердик вдигаха най-голям шум и доста често Артур влизаше в ролята на посредник между тях, но въпреки подкрепата на Артур, Сердик успя да измъкне много земя от Аел. Запазваше Лондон в свое владение, получи долината на Темза и обширни ивици плодородна земя на север от Темза. Аел загуби една четвърт от кралството си, но поне все още имаше кралство, благодарение на Артур. Аел, разбира се, не се сети да благодари за това, просто щом свършиха преговорите бързо излезе от залата, още същия ден напусна и Лондон, оттегляйки се като огромен ранен глиган отново в своето леговище.
Аел си тръгна следобяд и едва тогава Артур повдигна въпроса за земите на белгите, които Сердик бе завладял година преди това. Аз трябваше да превеждам. Артур поиска тези земи да бъдат върнати и отстояваше своето искане дълго след като всички други се бяха уморили от безплодните разговори. Не заплашваше, а просто неотклонно повтаряше едно и също, докато накрая Кълхуч заспа, Агрикола започна да се прозява, а аз се уморих да вадя жилото от многократно повтаряните откази на Сердик. Но Артур упорстваше. Той знаеше, че Сердик има нужда от време, за да затвърди властта си в земите, взети от Аел, и че би искал да има сигурен тил. Със своето поведение Артур го заплашваше непрекъснато да му създава неприятности, ако не върне отнетите земи. Сердик пък ни заплашваше, че още сега ще ни отвори война тук в Лондон. Накрая обаче Артур разкри, че се е договорил с Аел за взаимопомощ при такова стечение на обстоятелствата. Сердик знаеше, че няма да може да се справи с двете войски едновременно.
Почти се беше стъмнило, когато Сердик най-сетне се предаде. Не го обяви официално, но злобно заяви, че щял да обсъди този въпрос с личния си съвет. Така че ние събудихме Кълхуч и излязохме в двора, а оттам през една портичка в стената се озовахме на кей край реката, където застанахме и се загледахме в тъмните води на Темза. Всички мълчахме, само Мюриг ни дразнеше с наставленията си, защото се бе заел да обяснява на Артур как загубил на всички времето да иска невъзможни неща. Но като видя, че Артур няма намерение да спори с него, накрая и принцът млъкна. Сеграмор седна, облягайки се на стената и започна да точи меча си с някакъв брус. Ланселот и силурските друиди стояха настрана от нас — трима високи красиви мъже, изправили гордо глави. Динас гледаше към потъващите в мрак дървета отвъд реката, а брат му ми хвърли дълъг замислен поглед.
Чакахме близо час и едва тогава Сердик дойде при нас.
— Кажи на Артур следното — обърна се той към мен без всякакви предисловия — нямам доверие на никого от вас, не харесвам никого от вас и единственото ми желание е да избия всички ви. Но ще му предам
