земята на белгите при едно условие. Да направи Ланселот крал на тези земи. Не зависим крал — добави той, — а крал с напълно независима власт.
Вгледах се в сивосините очи на сакса. Бях толкова удивен от неговото условие, че загубих и ума, и дума, дори не преведох казаното от Сердик. Изведнъж всичко стана толкова ясно. Ланселот отдавна беше направил тази сделка със сакса, а Сердик бе крил тайното им споразумение зад един цял следобед презрителни забележки по отношение искането на Артур. Не можех да докажа подозренията си, но знаех, че това беше самата истина и когато отвърнах поглед от Сердик, забелязах как Ланселот бе впил в мен очи, пълни с очакване. Той не говореше сакски, но знаеше точно какво бе казал Сердик.
— Кажи му! — заповяда ми Сердик.
Преведох на Артур. Агрикола и Сеграмор плюха с отвращение, а Кълхуч мрачно се изсмя. Артур само се вторачи в мен, после кимна уморено.
— Добре — каза той.
— Ще напуснете това място призори — заяви Сердик кратко.
— Ще си тръгнем след три дни — отговорих аз без дори да си правя труда да се посъветвам с Артур.
— Добре — съгласи се Сердик и се отдалечи.
Така сключихме мир със саксите.
Това не беше мирът, който искаше Артур. Той се надяваше, че ще успеем да изтощим силите на саксите и да спрем притока на нови сили през Германско море и дори до година две да изтласкаме от Британия всички сакси. Но вместо това сключихме мир с тях.
— Съдбата е неумолима — каза ми Мерлин на следващата сутрин. Открих го насред римския амфитеатър да стои и бавно да оглежда каменните седалки, обграждащи арената от всякъде. Беше обсебил четирима от моите копиеносци, които седяха в края на арената и го наблюдаваха, макар и те като мен да не знаеха какви точно бяха задълженията им.
— Все още ли търсите последното Съкровище? — попитах аз.
— Харесва ми това място — проговори той, сякаш изобщо не бях задавал въпрос. — Наистина ми харесва.
— Мислех, че мразите римляните.
— Аз? Да мразя римляните? — направи се той на обиден. — Как се моля, Дерфел, моето учение да не бъде предадено на идните поколения през тази пихтиеста маса, която ти предпочиташ да наричаш мозък. Аз обичам цялото човечество! — заяви той високопарно. — Така че дори римляните са напълно приемливи стига да си стоят в Рим. Казах ти, че бях в Рим, нали? Пълен със свещеници и катамити. Сенсъм би се чувствал съвсем като у дома си там. Не, Дерфел, грешката на римляните беше, че дойдоха в Британия и развалиха всичко, макар че не всичко, което направиха тук, е лошо.
— Оставили са ни това например — вдигнах аз ръка към дванадесетте реда седалки и високите балкони, откъдето римските господари наблюдавали арената.
— О, спести ми, моля те, досадните приказки на Артур за пътища и съдилища, за мостове и строежи — натърти той презрително на последната дума. — Строежи! Какво са строежите на пътища и крепости, законодателството? Робия. Римляните ни наденаха оглавник, Дерфел. Превърнаха ни в данъкоплатци и то така хитро — накараха ни дори да повярваме, че с това са ни направили услуга! Някога сме вървели по земята заедно с Боговете, били сме свободни хора, но после сме сложили тъпите си глави в римския оглавник и сме станали данъкоплатци.
— Тогава какво е доброто — попитах аз търпеливо, — което са оставили римляните?
Мерлин свирепо се захили.
— Някога те препълвали тази арена с християни, Дерфел и пускали кучета срещу тях. Но в Рим, забележи, били още по-съвестни — използвали лъвове. С годините, уви, лъвовете изчезнали.
— Видях нарисуван лъв — отбелязах аз гордо.
— О, впечатлен съм — рече Мерлин без да си прави труда да скрие прозявката си. — Защо не ми разкажеш всички подробности? — иронията му ми отне всяко желание да приказвам. Той това и целеше и доволно се усмихна. — Веднъж видях истински лъв. Едно проскубано невзрачно същество. Реших, че не го хранят добре. Сигурно му даваха митраисти вместо християни, кой знае? Това беше в Рим, разбира се. Мушнах го с жезъла си, а той само се прозина и се почеса, ухапан от бълха. Там видях и крокодил, само че беше мъртъв.
— Какво е това «крокодил»?
— Прилича на Ланселот.
— Кралят на белгите — добавих аз кисело. Мерлин се засмя.
— Действал е доста умно, нали? Той мразеше Силурия и кой може да го вини за това? С ония скучни хора в техните мрачни долини, съвсем неподходящо за Ланселот място, но земята на белгите ще му хареса. Обляна от слънце, пълна с римски имения, и което е най-важно — не е далеч от неговата скъпа приятелка Гуинивиър.
— Нима това е важно?
— Не бъди толкова потаен, Дерфел.
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
— Искам да кажа, невежи ми войнико, че Ланселот прави с Артур каквото си иска. Взима каквото пожелае и прави каквото си ще и всичко това само защото Артур има абсурдното качество, наречено вина. В това отношение е истински християнин. Ти можеш ли да разбереш една религия, която те кара да се чувстваш виновен? Що за нелепа идея. От Артур обаче би станал много добър християнин. Вярва, че като се е заклел да спаси Беноик и не е успял, той е отговорен за съдбата на Ланселот. Докато тази вина му тежи на съвестта, Ланселот ще прави каквото си иска.
— И с Гуинивиър ли? — полюбопитствах аз, с намерение да го върна към отношенията между Ланселот и Гуинивиър, за които беше намекнал, защото долових че не ставаше въпрос само за пикантен слух, а за нещо повече.
— Никога не обяснявам нещо, което не знам — рече Мерлин високомерно. Но предполагам, че Гуинивиър вече скучае с Артур, и защо не? Тя е умно същество и с удоволствие общува с други умни хора, а пък Артур, колкото и да си го обичаме, е толкова прост. Нещата за които мечтае са толкова покъртително прости — закони, справедливост, ред, чистота. Той наистина иска всеки да е щастлив, а това си е направо невъзможно. Гуинивиър съвсем не толкова проста. Ти обаче си.
Аз не обърнах внимание на тази обида.
— И какво иска Гуинивиър?
— За Артур да бъде крал на Думнония, разбира се, а за себе си да бъде фактически владетел на Британия като властва над Артур, но докато това стане, Дерфел, тя ще се забавлява както може — изведнъж в очите му заискриха пакостливи пламъчета, нещо му беше хрумнало. — Ако Ланселот стане крал на белгите — каза Мерлин весело, — току виж Гуинивиър реши, че вече не иска своя нов дворец в Линдинис. Ще си хареса някое място по-близо до Вента. Ще видиш, че ще изляза прав — изкикоти се той. — И двамата са действали много хитро — добави той възхитен.
— Гуинивиър и Ланселот?
— Не бъди толкова тъп, Дерфел? Кой изобщо говори за Гуинивиър? Твоята жажда за слухове е направо неприлична. Говорех за Сердик и за Ланселот, разбира се. Изключително изтънчена дипломация. Артур изнася цялата война на гърба си, Аел се отказва от голяма част от владенията си, Ланселот грабва много по-подходящо кралство за себе си, а Сердик удвоява своята сила и печели Ланселот за свой съсед, вместо Артур. Чудесно изпипано. Как преуспява злото! Ще ми се да видя това — усмихна се той. Тогава в единия от двата тунела, които минаваха под местата за зрителите и излизаха на арената, се появи Нимю. Забързано вървеше по обраслия с бурени проход и изглеждаше много развълнувана. Златното й око, което толкова плашеше саксите, проблясваше на утринното слънце.
— Дерфел! — възкликна тя. — Какво правите с кръвта на бика?
— Не го обърквай — каза Мерлин, — тази сутрин е по-глупав от обикновено.
— В тайнствата на Митра — поясни тя раздразнено. — Какво правите с кръвта на бика?
— Нищо.
