— Смесват я с овесени ядки и мазнина — каза Мерлин — и правят пудинги.
— Кажи ми! — настоя Нимю.
— Това е тайна — казах аз смутен. Мерлин издюдюка.
— Тайна? Тайна! «О, велики Митра!» — изгърмя гласът му и ехото се върна в центъра на арената. — Ти, който имаш меч, наточен във върховете на планините, а върхът на копието ти е изковано в дълбините на океана, ти, който имаш щит по-бляскав и от най-ярките звезди, чуй ни.“ Да продължавам ли мое скъпо момче? — попита ме той. Беше цитирал молитвата, с която започвахме нашите срещи и която беше част от уж тайните ни ритуали. Той отвърна очи от мен с презрение. — Имат една яма, скъпа Нимю — обясни й той, — покрита с желязна решетка. Нещастният звяр виси над нея, докато в ямата изтече и последната капка живот, после всички потапят копията си в кръвта, напиват се и си мислят, че са направили нещо значимо.
— Така си и мислех — каза Нимю, после се усмихна. — Няма яма.
— О, скъпо момиче! — викна Мерлин възхитен. — Скъпо момиче! На работа — нареди ни той и забърза на някъде.
— Къде отивате? — викнах след него, но друидът само махна с ръка и продължи напред. Направи знак на моите мързелуващи войници да го последват. И аз тръгнах след тях. Никой не ме спря. Минахме през тунела и излязохме на една от странните улици, оформени от високите сгради, след това свихме на запад към северозападния бастион и точно до крепостта, издигната до градската стена, имаше храм.
Влязох вътре след Мерлин.
Беше хубава сграда — дълга, тъмна, тясна и висока, изрисуваните тавани се подпираха на колони, подредени в два реда по седем. Светилището очевидно се използваше в момента като склад, защото в едно от страничните крила бяха натрупани бали с вълна и купища кожи. Въпреки това някой изглежда все още идваше в сградата на поклонение, защото в единия край имаше статуя на Митра със странна увиснала шапка, а пред колоните, украсени с канелюри, бяха наредени други по-малки статуи. Предположих, че поклонниците които идваха тук бяха потомци на римските заселници, решили да останат в Британия, след като легионите си тръгнали. Тези римляни изглежда бяха изоставили повечето от божествата на своите предшественици, включително и Митра, защото малките дарове от цветя, храна и тръстикови светилничета бяха струпани само пред три от статуите. Две от тях представяха изящно изваяни римски Богове, но третият идол беше британски — гладък фалически стълб в горния край с грубо лице с широко отворени очи — единствената статуя, намазана с кръв, вече стара и изсъхнала. Пред статуята на Митра имаше само един дар и това беше сакският меч, оставен от Сеграмор в знак на благодарност за завръщането на Мала. Навън беше слънчево, но вътре в храма светлина се процеждаше само през един процеп в порутения покрив, там където бяха изпадали керемидите. Светилището по принцип трябваше да бъде тъмно, защото Митра е роден в пещера и ние го почитахме в тъмнината на помещения, подобни на родната му пещера.
Мерлин започна да почуква плочите на пода с жезъла си и накрая се спря на едно място в края на главния кораб на храма, точно под статуята на Митра.
— Това ли е мястото, където би трябвало да си потопите копията, Дерфел? — попита ме той.
Влязох в страничното крило, където бяха струпани кожите и вълната.
— Тук — посочих аз към една плитка яма, полузакрита от вързопите.
— Не ставай смешен! — озъби ми се Мерлин. — Това някой го е направил по-късно! Ти наистина си мислиш, че можеш да скриеш от мен тайните на твоята покъртителна религия, а? — отново започна да почуква по пода пред статуята, после опита още веднъж няколко крачки встрани и очевидно реши, че двете места издават различен звук и за трети път почука по плочите пред статуята.
— Копайте тук — заповяда той на моите хора.
Потръпнах пред светотатството, което се канеше да извърши.
— Тя не трябва да е тук, господарю — посочих аз към Нимю.
— Още една дума, Дерфел и ще те превърна в сакат таралеж. Вдигнете плочите! — изсъска той на копиеносците. — Използвайте копията като лостове, идиоти такива. Хайде! Действайте!
Седнах край британския идол, затворих очи и се помолих на Митра да ми прости това светотатство. После се помолих за безопасността на Сийнуин и за бебето, което носеше в корема си. Все още се молех за моето неродено дете, когато вратата на храма изскърца и по камъните затропаха тежки ботуши. Отворих очи и видях Сердик.
Беше дошъл с двадесет копиеносци и преводач, но най-изненадващо беше присъствието на Динас и Лавейн в неговата свита.
Изправих се на крака и докоснах костите, вградени в дръжката на Хюелбейн за щастие, а сакският крал бавно тръгна към дъното на храма.
— Това е мой град — заяви той тихо — и всичко в рамките на неговите стени също е мое — за миг впери поглед в Мерлин и Нимю, после се обърна към мен — Кажи им да обяснят присъствието си тук — заповяда ми Сердик.
— Кажи на този глупак да върви да си потопи главата в някое ведро — изсъска Мерлин. Той можеше да говори сакски, но му отърваше да се прави, че не знае езика.
— Това е неговият преводач, господарю — предупредих го аз, посочвайки му с брадичка човека до Сердик.
— Значи и той може да каже на своя крал да си завре главата в някое ведро.
Онзи пък точно това и направи. Лицето на Сердик трепна в опасна усмивка.
— Кралю господарю — намесих се аз с надеждата да поправя стореното от Мерлин, — моят господар Мерлин се опитва да възстанови храма в първоначалното му състояние.
Сердик се замисли над отговора, оглеждайки работата на моите хора. Те бяха вдигнали няколко плочи, под които се виждаше равен слой пясък и камъни. В момента четиримата копиеносци изгребваха пясъка и чакъла, запълващи една ниска платформа, направена от намазани с катран греди. Кралят се вторачи в ямата после направи знак на моите хора да продължат работата си.
— Но ако намерите злато, то е мое — обърна се той към мен. Отворих уста да преведа на Мерлин, но Сердик ме спря с ръка. — Той говори нашия език — рече той, загледан в Мерлин. — Те ми казаха — мръдна брадичка саксът към Динас и Лавейн.
Погледнах към мрачните близнаци, после отново към Сердик.
— Имате странна компания, кралю господарю — отбелязах аз.
— Не е по-странна от твоята — отвърна Сердик, хвърляйки поглед към златното око на Нимю. Тя бръкна с пръст, извади бляскавата топка и разкри пълния ужас на съсухрената си очна ябълка. Сердик обаче вместо да се впечатли от заплахата на този жест, ме попита какво знам за различните Богове, почитани в храма. Отговорих му колкото можах, но той очевидно не се интересуваше особено. Прекъсна обясненията ми, за да се обърне отново към Мерлин.
— Къде е твоят Свещен съд, Мерлин?
Мерлин хвърли убийствен поглед към близнаците и плю на пода.
— Скрил съм го — изсъска той.
Сердик не изглеждаше изненадан от този отговор. Мина покрай ямата, която ставаше все по-дълбока и отиде да вдигне сакския меч, подарен от Сеграмор на Митра. Замахна с острието във въздуха и като че ли остана доволен от добре уравновесената му тежест.
— Този Свещен съд — продължи той разговора си с Мерлин — имал голяма сила, вярно ли?
Мерлин се направи, че не чува, затова трябваше да отговоря аз.
— Така казват, кралю господарю.
— Сила — втренчи в мен светлите си очи Сердик, — която можела да отърве Британия от саксите?
— Точно за това се молим, кралю господарю.
Той се усмихна на прямия ми отговор, после пак се обърна към Мерлин.
— Какво искаш за Свещения съд, старче.
Мерлин го изгледа кръвнишки.
— Черния ти дроб, Сердик.
Сердик застана до Мерлин и се надигна, за да го погледне в очите. Изобщо не се страхуваше от стария друид. Боговете на Мерлин не бяха негови Богове. Аел се боеше от Мерлин, но Сердик никога не си беше патил от друидски магии и за него Мерлин беше просто един стар британски свещеник с раздута репутация.
