Сердик.
— Не можеш вечно да се криеш зад сакси — намесих се аз. — Ще дойде време, когато ще трябва сам да се защитаваш.
Динас плю в празната яма.
— Ние сме друиди, Дерфел, а никой не може да отнема живота на друид без да обрече душата си и душата на всички, които обича, на вечен ужас.
— Аз мога да ви убия — озъби се Нимю срещу тях. Динас се вгледа в нея, после протегна напред юмрука си. Нимю плю срещу юмрука, за да се предпази от злото, но Динас само отвори дланта си. Там имаше яйце от дрозд, което той й подхвърли.
— Ето нещо, жено, което можеш да напъхаш в празната си очна ябълка — каза той презрително, обърна се и последва брат си и Сердик, които вече си бяха тръгнали.
— Съжалявам, господарю — промълвих аз, когато останахме сами.
— За какво, Дерфел? Да не мислиш, че можеше да се справиш с двадесет копиеносци? — Мерлин въздъхна и разтри брадата си. — Виждате как се съпротивляват новите Богове, нали? Но докато притежаваме Свещения съд, нашата сила е по-голяма. Елате.
Той протегна ръка към Нимю, не за утеха, а защото имаше нужда от нейната подкрепа. Внезапно се беше състарил, изглеждаше толкова уморен.
— Какво да правим сега, господарю? — попита ме един от моите копиеносци.
— Пригответе се за път — отвърнах аз без да свалям поглед от превития гръб на Мерлин. Отрязаната плитка от неговата брада бе по-голяма трагедия отколкото смееше да си признае, но аз се утешавах с факта, че поне Свещения съд на Клидно Ейдин бе все още в ръцете му. Мерлин се още притежаваше голяма сила, но имаше нещо безкрайно тъжно в този превит гръб и в бавната крачка на внезапно грохналия друид.
— Пригответе се за път — повторих аз.
Тръгнахме си на следващия ден. Все още бяхме гладни, но вече се прибирахме у дома. И наистина в общи линии вървяхме в мир.
Северно от разрушената Калева на земя, която преди принадлежеше на Аел, а сега беше отново наша, ни чакаше златото, обещано от Аел. Той бе останал верен на думата си към нас.
Нямаше охрана, просто огромни купища злато бяха оставени ей така на пътя. Имаше чаши, кръстове, вериги, кюлчета, брошки, огърлици. Нямаше как да премерим златото, та и Артур, и Кунеглас предположиха, че Аел едва ли е оставил цялото договорено количество, но и това беше достатъчно. Цяло съкровище.
Увихме златото в наметала, окачихме тежките вързопи на гърбовете на бойните коне и продължихме пътя си. Артур вървеше с нас и колкото по-близо бяхме до дома, толкова по-весел ставаше, макар че в душата му все още тежеше разочарование.
— Помниш ли клетвата, която дадох тук наблизо? — попита ме той скоро след като събрахме златото на Аел.
— Помня, господарю.
Това стана след като дадохме на Аел голяма част от същото злато, което сега носехме към дома. Тогава платихме на Аел, за да ни остави на мира, но за сметка на това той нападна поуиската крепост Рате. В онази нощ Артур се закле да убие Аел.
— Вместо да го убия, аз му запазих кралството — измърмори Артур недоволно.
— Но Кунеглас отново владее Рате.
— Не съм си изпълнил клетвата, Дерфел. Толкова много неизпълнени клетви — вдигна глава, вниманието му привлече един сокол, който се плъзна пред огромния бял облак над нас. — Предложих на Кунеглас и на Мюриг да си поделят Силурия, а Кунеглас предложи ти да станеш крал на неговия дял. Искаш ли?
Бях толкова удивен, че едва отговорих.
— Ако ти искаш, господарю.
— Е, да, ама аз не искам. Искам да станеш настойник на Мордред.
Повървях няколко крачки с това разочарование.
— Силурия може да не иска да я разделяте.
— Силурия ще направи каквото ние искаме — отсече твърдо Артур, — а ти и Сийнуин ще живеете в двореца на Мордред в Думнония.
— Щом казваш, господарю — казах аз, изведнъж загубил всякакво желание да се лиша от скромните удоволстия на живота в Кум Исаф.
— Горе главата, Дерфел — побутна ме Артур. — Аз не съм крал, защо пък ти да си?
— Не съжалявам за загубата на кралството, господарю, а за появата на крал в моя дом.
— Ще се справиш с него, Дерфел, ти с всичко се справяш.
На следващия ден разделихме войската. Сеграмор вече бе напуснал нашите редици, повел своите копиеносци към новата ни граница с кралството на Сердик. Сега и останалата част от войската се раздели, за да тръгне в различни посоки. Тристан и Ланселот поеха на юг, а Кунеглас и Мюриг на запад към своите земи. Аз прегърнах Артур и Тристан, коленичих за благословията на Мерлин, която той с удоволствие ми даде. Беше възвърнал част от предишната си енергия по време на похода към вкъщи, но не можеше да скрие факта, че преживяното в храма на Митра унижение е тежък удар за него. Притежваше наистина Свещения съд, но враговете му имаха кичур от неговата брада и сега трябваше да впрегне цялата си сила, за да се предпази от техните заклинания. Мерлин ме прегърна, аз целунах Нимю и останах известно време загледан след тях. После тръгнах след Кунеглас на запад. Отивах в Поуис да намеря моята Сийнуин, натоварен с дял от златото на Аел, но въпреки това в душата ми го нямаше крилатото чувство на победителя. Победихме Аел и осигурихме мир, но не ние, а Сердик и Ланселот бяха истинските победители в тази война.
През нощта отседнахме в Кориниум, но посред нощ се изви буря и ме събуди. Тя вилнееше далеч на юг, но гръмотевиците бяха толкова силни, а светкавиците, проблясващи по стената на стаята, в която спях, толкова ярки, че ме събудиха. Бях вкъщата на Айлийн, която ми беше предложила подслон и сега дойде от спалнята си с разтревожено лице. Загърнах се в наметалото и заедно с Айлийн отидохме до градските стени, където открих половината от моите хора, дошли да наблюдават далечната буря. Кунеглас и Агрикола също стояха на укрепителните валове, но Мюриг не беше тук, защото не вярваше, че в бурите има предзнаменование.
Ние обаче бяхме сигурни в това. Бурите са послания от Боговете, а тази буря беше истински взрив. В Кориниум не капна и капка дъжд, нямаше никакъв вятър, но далеч на юг, някъде в Думнония, Боговете съсипваха земята. Светкавиците раздираха тъмнината и забиваха начупените си ками в пръстта. Гръмотевиците кънтяха непрекъснато, взрив след взрив, и след ехото на всеки трясък блясваше ослепителна светкавица и пръсваше своя разкривен огън над изтръпналата нощ.
Исса стоеше близо до мен, далечните припламвания в небесата осветяваха честното му лице.
— Умрял ли е някои?
— Не може да се каже, Исса.
— Да не би някой да ни е проклел, господарю?
— Не — отвърнах аз с увереност, каквато всъщност не чувствах.
— Но хората говореха, че Мерлин позволил да му отрежат кичур от брадата, вярно ли е?
— Няколко косъма — презрително казах аз, — нищо повече. Какво от това?
— Ако Мерлин няма власт, господарю, кой тогава?
— Мерлин има власт — опитах се да го уверя. Аз също имах власт, защото скоро щях да стана най- добрият боец на Мордред и да живея от богатствата на голямо имение. Аз щях да оформя детето, а Артур щеше да гради кралството му.
Въпреки това гръмотевиците ме притесняваха. И щях още повече да се разтревожа, ако знаех какво ни бе донесла бурята. Защото в онази нощ ни сполетя истинско бедствие. Едва след три дни разбрахме защо бяха проговорили гръмотевиците и светкавиците.
Ударили Хълма, право върху замъка на Мерлин, където ветровете стенеха около кулата за сънища. В часа на нашата победа светкавица бе паднала върху дървената кула, която лумнала в пламъци. Те се извисили, заскачали и завили в нощта, а на сутринта, когато дъждът на отмиращата буря загасил жаравата,
