Не битката беше важна, а това, което стана след нея, но най-напред ще опиша накратко сражението, защото моята скъпа кралица Игрейн държи да не пропускам подвизите на крал Кунеглас, нали е дядо на нейния съпруг.
Саксите ни нападнаха. Повече от час му трябваше на Аел, за да убеди хората си да атакуват нашата стена от щитове и през цялото време магьосниците с лайняните кичури по главите си крещяха срещу нас, тъпаните биеха, а по редиците на саксите непрекъснато се движеха мехове с пиво. Много от нашите пиеха медовина — храна нямахме, но медовина имаше в изобилие. Британската войска май никога не оставаше без медовина. Поне половината от мъжете на бойното поле в онзи ден бяха пияни, но това се случва във всяка битка, защото пиенето дава на воините смелостта, необходима за най-ужасната бойна маневра — фронталната атака срещу построена стена от щитове. Аз бях трезв както винаги, но този път изкушението бе много силно. Няколко сакски воини се опитаха да ни увлекат в ненавременна атака — дойдоха съвсем близо до нас и започнаха да се перчат без щитове и шлемове. Към тях полетяха няколко недобре насочени копия и това бе единственото, което саксите постигнаха. Срещу нас също бяха хвърлени две-три копия, но повечето издрънчаха безобидно по щитовете ни. После ни нападнаха двама голи мъже, напълно загубили разсъдък от пиене или някоя магия. Кълхуч посече единия, а Тристан другия. Посрещнахме с викове и посвирквания и двете победи. Саксите, изплезили езици от изпитото пиво, закрещяха обиди срещу нас.
Атаката на Аел, когато най-сетне започна, се разви съвсем зле. Саксите разчитаха на своите бойни кучета да разстроят нашата стена от щитове, но Мерлин и Нимю също имаха кучета, само дето нашите не бяха кучета, а кучки, сред тях имаше достатъчно разгорещени бесовици способни да побъркат зверовете на саксите. Вместо да нападнат нас големите бойни кучета хукнаха право към кучките. Настъпи голяма бъркотия — ръмжене, лай, вой и боричкания и след миг навсякъде имаше двойки чифтосани кучета, около които ръмжаха и се бутаха други песове с надеждата да изместят щастливците, но нито един брит не беше ухапан. Саксите вече бяха готови да се втурнат в убийствена атака, но неуспехът на кучетата им ги извади от равновесие. Поколебаха се. Аел се изплаши, че ние може да щурмуваме и изрева на своите да тръгнат напред. Те се подчиниха.
Вкопчените едно в друго кучета завиха и заскимтяха, когато тежката стена мина през тях, после щитовете изтрещяха един в друг с онзи ужасен и страшен гръм, чието ехо се носи през годините. Това е звукът на битката, звукът на бойните рогове, викащи мъже и после оглушителния трясък на щит в щит, а след трясъка започнаха писъците — някои копия бяха намерили пролуки между щитовете, заваляха и ударите на тежките бойни брадви. Но саксите понесоха много повече страдания. Кучетата, които трябваше да прегазят, бяха разстроили внимателно подредената им стена и образуваните пролуки веднага бяха използвани от нашите копиеносци, които се втурнаха напред. Редовете зад тях оформиха облицован с щитове клин, който се врязваше все по-дълбоко и по-дълбоко във вражата стена от щитове. Начело на един от тези клинове се биеше Кунеглас и за малко да стигне до самия Аел. Аз лично не видях как Кунеглас се сражава, но менестрелите по-късно пееха за неговите подвизи и той скромно ме увери, че малко са преувеличили стореното от него.
Мен ме раниха още в началото. Отбих брадвата с щита, който пое по-голямата част от силата на удара, но острието все пак успя да се стовари върху рамото ми и скова лявата ми ръка. Това обаче не ми попречи да прережа гърлото на нападателя с върха на копието си. После когато натискът стана прекалено голям и вече нямаше достатъчно пространство, за да мога да използвам копието, извадих Хюелбейн и с него мушках и сечах в подвижната маса от хора пред себе си. Започна бутането. Във всяка битка става така, докато една от страните поддаде. Просто едно тежко, горещо, изтощително и мръсно бутане един срещу друг.
Този път беше по-трудно, защото фронтът на саксите, който навсякъде беше с дълбочина пет човека, бе по-дълъг от нашия. За да се предпазят от обграждане, нашите флангове се извиха назад. Саксите по крилата на вражия боен ред трябваше да се сблъскат лице в лице с тези по-малки, но добре подредени стени от щитове. Тази маневра ги спря за известно време, вероятно се надяваха другарите им в центъра първи да пробият. Но после откъм моя фланг дойде един сакски старейшина и с примера си засрами своите хора и ги предизвика да тръгнат в атака. Той се втурна сам срещу нас, отблъсна две копия с щита си и се хвърли в центъра на нашата късичка стена от щитове, охраняваща фланга ни. Тогава умря Каван, пронизан от меча на сакския старейшина. Като видяха как този храбър воин сам успя да отвори пролука в нашия фланг, саксите с въодушевление се втурнаха срещу нас с рев.
Точно тогава атакува Артур иззад недовършените стени на замъка. Не го видях, а го чух. Менестрелите разказват, че копитата на Артуровите коне разтресли света и наистина земята потрепери от тътена на огромните животни, към чиито копита бяха здраво привързани железни пластини. Бронираните конници удариха незащитената страна на сакския фронт и това фактически бе краят на битката. Аел бе разчел атаката си, надявайки се, че кучетата ще разкъсат нашия център и, че задните редове на неговата стена от щитове ще задържат нашите конници, изграждайки втора стена от щитове. Аел много добре знаеше, че няма кон, който да атакува една здраво изградена стена от щитове, освен това без съмнение беше чул как копиеносците на Горфидид се бяха справили с Артур в долината Лъг. Но незащитеният фланг на саксите се бе втурнал в атака и бе разстроил бойния си ред. Артур на часа се бе възползвал от това и без да подрежда хората си, само им викнал да го последват, излетял с коня от прикритието си и се врязал в незащитените редици на саксите.
Аз сипех заплахи срещу един брадат беззъб сакс, който проклинаше над ръба на щитовете ни опрени един в друг. И точно тогава видях Артур. Зад него се развяваше бялото му наметало, белите му пера се вееха високо над главите на саксите, а лъскавият му щит събори боядисания с кръв бичи череп — щандарта на сакския старейшина. Копието на Артур проблесна и потъна в корема на някакъв сакс, където и остана. Артур измъкна Екскалибур. Мечът свистеше наляво и надясно и Ламрей навлизаше все по-дълбоко и по- дълбоко в редовете на саксите. След Артур пристигна Агравейн и ужасените сакси се пръснаха пред огромния му кон, после и Ланвал и другите се врязаха в огъналия се вражи фланг.
Хората на Аел бяха смазани като яйца с чук. Просто хукнаха да бягат. Съмнявам се, че тази битка трая повече от десет минути от пускането на кучетата до появата на конете, но пък конниците сякоха и избиваха повече от час докато се наситиха на сакска кръв. Лековъоръжените ни конници яздеха напред назад с крясъци и преследваха бягащите врагове със своите копия, а по-тежките коне на Артур се втурваха сред саксите и ги тъпчеха, копиеносците тичаха след тях и обираха всяка плячка.
Саксите бягаха като сърни. Захвърлиха наметала, ризници, оръжия, само и само да се спасят. Аел се опита да ги спре, но като видя, че тази задача е непосилна, захвърли мечата си кожа и побягна с хората си. Потъна между дърветата миг преди лековъоръжените ни конници да се втурнат след него.
Аз останах сред ранените и убитите. Ранени кучета виеха от болка. Кълхуч се олюляваше на един крак, другият кървеше в бедрото, но раната не беше смъртоносна, така че не му обърнах внимание, а клекнах при Каван. Никога преди това не го бях виждал да плаче, но болките му бяха ужасни, защото мечът на сакския старейшина беше минал през корема му. Хванах ръката му, изтрих сълзите му и му казах, че беше убил нападателя си със своя контриращ удар. Не знам дали бе станало точно така и не ме беше еня, важното бе Каван да повярва, че е станало така. Затова го уверих, че ще премине моста на мечовете с петолъчна звезда на щита си.
— Ти ще си първият от нас, който ще стигне в Отвъдния свят, така че запази ни място на трапезата.
— Непременно, господарю.
— И ние ще дойдем при теб.
Той стисна зъби и изви гръб в желанието си да спре неволния вик на болка. Прегърнах го през врата и допрях лице до неговото. Плачех.
— Кажи на всички в Отвъдния свят — прошепнах аз в ухото му, — че Дерфел Кадарн ти е отдал чест като на храбър мъж.
— Свещеният съд… — промълви той, — аз трябваше…
— Не — прекъснах го аз, — не.
И тогава с тих стон Каван издъхна. Седях до тялото му, клатейки се назад напред от болката в рамото и от мъката, натежала в душата ми. По лицето ми се стичаха сълзи безспир. Исса застана до мен, чудеше се какво да каже и нищо не можа да измисли.
— Винаги е искал да се върне у дома, в Ирландия, и там да умре — отроних аз. А след тази битка можеше да си иде покрит с чест и слава и с много богатства.
