сакско момиче Мала и сега беше баща на две момчета.
Само на кралете и на принцовете бе разрешено да донесат мечовете си на церемонията. Мечът на Мордред бе поставен на масата, отгоре бяха кръстосани оръжията на Ланселот, Мюриг, Кунеглас, Галахад и на Тристан. Един по един всички излязохме напред. Крале, принцове, старейшини и лордове всеки поставяше ръката си там, където се кръстосваха шестте меча и казваше след Артур клетвата, обвързваща ни с мир и приятелство. Сийнуин бе облякла деветгодишния Мордред в нови дрехи, подрязала и вчесала косата му, опитвайки се да заличи двете четки, които острите къдрици оформяха от двете страни на главата му, но въпреки усилията си той пак изглеждаше грозен и непохватен, когато закуцука с извития си ляв крак напред, за да измърмори клетвата. Признавам, че моментът, в който поставих ръката си върху шестте остриета, бе доста тържествен — като повечето присъстващи аз имах твърдото намерение да спазвам тази клетва, която, разбира се, беше само за мъже, защото Артур не смяташе, че това е работа за жени (макар че много жени наблюдаваха церемонията от терасата над сводестата врата). А церемонията беше доста дълга. Първоначално Артур възнамеряваше да ограничи членството в своето Братство само в средите на воините, заклели се да служат на някой господар и участвали във войната срещу саксите, но сега бе решил да включи всеки известен воин, изкушил се да дойде в Морския дворец. Накрая след като всички положиха клетва, се закле и самият Артур. След това се изкачи на терасата и ни каза, че обетът, който бяхме дали току-що е свещен като всяка друга клетва, че с това ние сме обещали мир на Британия и че ако някой от нас наруши този мир, дълг на всеки член на Братството ще бъде да накаже клетвопрестъпника. След това Артур ни нареди да се прегърнем и после, разбира се, започна пиенето.
Тържествената част на деня обаче не беше приключила. Артур ни бе наблюдавал внимателно и бе забелязал всички, които бяха избегнали нечия прегръдка. Всички тези непокорни души бяха извикани двама по двама в голямата дворцова зала, където трябваше да изгладят отношенията помежду си. Артур пръв даде пример като прегърна Сенсъм, а след него и Мелуас, детронирания крал на белгите, когото Артур бе заточил в Иска. Мелуас прие целувката на мира с тромава благосклонност, но месец по-късно умря — ял развалени стриди на закуска. Съдбата, обичаше да казва Мерлин, е неумолима.
Тези по-интимни актове на помирение неизбежно забавиха сервирането на храната, тъй като пиршеството трябваше да се проведе именно в голямата зала на двореца, където Артур водеше враждебно настроени един към друг воини. Затова все повече и повече медовина се носеше в градината, където отегчените мъже чакаха и се опитваха да познаят кой ще бъде следващият, извикан от Артур. Знаех, че и мен ще извика, защото през цялата церемония грижливо бях отбягвал Ланселот. И наистина Хигуид, прислужникът на Артур, ме откри и настоя да отида в залата, където ме очакваше Ланселот и неговите придворни. Артур бе убедил и Сийнуин да присъства и за да се чувства по-добре, бе поканил и брат й Кунеглас да дойде. Ние тримата стояхме в единия край на залата, а Ланселот и хората му — в другия край, пък Артур, Галахад и Гуинивиър бяха на платформата, където бе сложена масата за угощението. Артур бе грейнал в усмивка срещу нас.
— В тази стая се намират — заяви той — едни от най-близките ми приятели. Крал Кунеглас — най- добрият съюзник, който човек може да си пожелае и в мир, и във война, крал Ланселот, който ми е като брат, лорд Дерфел Кадарн, най-смелият от моите смели мъже и скъпата принцеса Сийнуин — усмихна се той още по-широко.
Стоях вдървено като плашило в грахова нива. Сийнуин изглеждаше прекрасно, Кунеглас зяпаше по рисувания таван, Ланселот се мръщеше, Амхар и Лохолт се опитваха да изглеждат войнствени, а по твърдите лица на Динас и Лавейн бе изписано единствено презрение. Гуинивиър ни наблюдаваше внимателно, а поразителните й черти бяха неразгадаеми, макар да подозирах, че се отнасяше към тази измислена церемония, която бе толкова скъпа на нейния съпруг, с презрение не по-малко от това на Динас и Лавейн. Артур горещо желаеше мир и само той и Галахад не изглеждаха смутени от ситуацията.
Тъй като всички мълчахме, Артур разпери ръце и слезе от подиума.
— Настоявам всичко лошо между вас да изчезне и да бъде забравено веднъж за винаги — каза той и пак зачака. Аз мръднах с крак, Кунеглас подръпна дългите си мустаци.
— Моля ви — прозвуча отново гласът на Артур. Сийнуин едва забележимо сви рамене.
— Съжалявам за обидата, която ви нанесох крал Ланселот.
Артур, доволен че ледът започна да се разтопява, се усмихна към краля на белгите.
— Е, кралю господарю — подкани той Ланселот да отговори, — ще й простите ли?
Ланселот, облечен в онзи ден целия в бяло, хвърли един полед към Сийнуин и се поклони.
— Това прошка ли е? — изръмжах аз.
Ланселот се изчерви, но успя да се издигне до очакванията на Артур.
— Не изпитвам никаква вражда към принцеса Сийнуин — каза сковано той.
— Ето! — Артур посрещна с доволство злобните думи и разпери ръце да покани двамата да пристъпят напред. — Прегърнете се. Ще има мир!
Двамата се приближиха, целунаха се по бузите и отстъпиха назад. В жеста имаше толкова топлина, колкото в онази нощ, пълна с ярки звезди, когато чакахме около Свещения съд сред скалите до Лин Сериг Бач, но Артур беше доволен.
— Дерфел — погледна той към мен. — Ти няма ли да прегърнеш краля?
Целият се стегнах в очакване на конфликта.
— Ще го прегърна, господарю, след като неговите друиди оттеглят заплахите си срещу принцеса Сийнуин.
Настъпи мълчание. Гуинивиър въздъхна и тупна с крак по мозаечния под на подиума (беше взела тези мозайки от Линдинис). Изглеждаше величествена както винаги. Беше облечена в черна рокля, подходяща за този тържествен ден. А по роклята бяха зашити десетки сребърни лунички. Червената й коса бе усмирена в стегнати плитки, навити около главата й и закрепени с две златни шноли с формата на дракон. На врата си носеше варварската сакска огърлица, която Артур й беше изпратил след една отдавна отминала битка със саксите на Аел. Тогава ми беше казала, че накитът не й харесва, но той изглеждаше великолепно на бялата й шия. Може да е изпитвала презрение към начинанието на своя съпруг, но въпреки това бе направила всичко възможно, за да го подкрепи.
— какви заплахи? — погледна ме студено тя.
— Те знаят — отговорих аз вперил поглед в близнаците.
— Никог не сме заплашвали — запротестира Лавейн.
— Но можете да направите така че звездите да изчезнат — обвиних го аз. Динас си позволи да изобрази една бавна усмивка на жестокото си красиво лице.
— Малката звезда от пергамент ли, лорд Дерфел? — попита той с престорена изненада. — Това ли наричате обида?
— Това беше вашата заплаха.
— Милорд — обърна се Динас към Артур, — та това беше детски номер. Не значеше нищо.
Артур отмести поглед от мен към друидите.
— Заклеваш ли се в това? — попита той.
— В живота на брат ми — заяви Динас.
— А брадата на Мерлин? — продължих аз. — Още ли е у вас?
Гуинивиър въздъхна като че ли искаше да каже, че ставам досаден. Галахад смръщи вежди. Навън гласовете на воините ставаха все по-пияни и буйни. Лавейн погледна към Артур.
— Вярно е, лорд — започна той вежливо, — че притежавахме плитка от брадата на Мерлин, която Сердик отряза, задето Мерлин го обиди. Но кълна се в живота си, лорд, ние я изгорихме.
— Ние не воюваме със старци — изръмжа Динас, после погледна към Сийнуин и добави, — нито с жени.
Артур се усмихна доволен.
— Хайде, Дерфел, прегърнете се. Искам да има мир между най-скъпите ми приятели.
Все още се колебаех, но Сийнуин и брат й ме подтикнаха напред и аз трябваше за втори и последен път в живота си да прегърна Ланселот. Първия път си прошепнахме обиди, но сега мълчахме. Само се целунахме и се разделихме.
— Сега ще има мир между вас — упорстваше Артур.
— Кълна се в това, господарю — казах аз сковано.
