— Не изпитвам никаква вражда — довърши церемонията Ланселот със същата студенина.
Артур трябваше да се задоволи с нашето насила наложено помирение. Той въздъхна с облекчение като че ли току-що бе завършила най-тежката част от деня. След това прегърна и двама ни и накрая настоя Гуинивиър, Галахад, Сийнуин и Кунеглас да разменят целувки.
Нашето изпитание завърши. Последните жертви на Артур бяха собствената му съпруга и Мордред, а това изобщо не ми се гледаше, така че поведох Сийнуин извън стаята. По молба на Артур Кунеглас остана в залата, така че ние се оказахме сами.
— Съжалявам за всичко това — промълвих аз.
— Беше неизбежно изпитание — вдигна тя рамене.
— Не му вярвам на това копеле — злобно изсъсках аз. Тя се усмихна.
— Ти, Дерфел Кадарн, си велик воин, а той е само Ланселот. Нима вълкът се страхува от заека?
— Страхува се от змията — уточних аз мрачно. Не ми се искаше да се изправя пред приятелите си и да им разправям за помирението с Ланселот, така че тръгнахме със Сийнуин из изящните стаи на Морския дворец, в които имаше вградени в стените колони, украсени с орнаменти подове и тежки бронзови лампи, увиснали на дълги железни вериги от тавани с изписани върху тях ловни сцени. На Сийнуин всичко й се видя великолепно, но и студено.
— Като самите римляни — добави тя.
— Като Гуинивиър — поправих я аз кисело. Стигнахме до някакви стълби, които ни отведоха до кухните, където кипеше усилена работа. Там намерихме една врата, зад която открихме задните градини. В тях се отглеждаха плодове и зеленчуци, подредени в прави лехи.
— Не мога да си представя — казах аз, когато се озовахме на чист въздух, — че това Братство на Британия ще успее да постигне нещо.
— Ще постигне, ако всички гледате сериозно на клетвите си.
— Може би — съгласих се аз и внезапно спрях смутен, защото пред мен тъкмо се изправяше над една леха с магданоз по-малката сестра на Гуинивиър, Гуенхуивач.
Сийнуин щастливо я поздрави. Бях забравил, че те дълги години са били приятелки, докато Гуинивиър и Гуенхуивач живееха като изгнанички в Поуис. След като се целунаха Сийнуин доведе Гуенхуивач при мен. Мислех, че Гуенхуивач може би се чувства засегната задето не се ожених за нея, но тя изглежда не беше злопаметна.
— Станах градинар на сестра си — каза ми тя.
— Не може да бъде, лейди.
— Е, назначението е неофициално — сухо поясни Гуенхуивач, — както почетните ми длъжности на главен иконом и водач на кучетата, но все някои трябва да върши тази работа, а пък като умираше баща ми накара Гуинивиър да му обещае, че ще се грижи за мен.
— Беше ми мъчно за твоя баща — намеси се Сийнуин. Гуенхуивач сви рамене.
— Просто слабееше и слабееше, докато един ден просто изчезна.
Самата Гуенхуивач изобщо не беше отслабнала, беше се превърнала в дебела червенобузеста жена, която в окаляната си рокля и мръсна бяла престилка, приличаше повече на жена на земеделец отколкото на принцеса.
— Аз живея ето там — махна тя с ръка към една солидна дървена сграда, която се издигаше на около стотина крачки от двореца. — Сестра ми ми разрешава да си върша работата през деня, но щом удари вечерната камбана, трябва да изчезвам от градината. Нищо не трябва да загрозява Морския дворец, нали разбирате.
— Лейди! — възроптах аз срещу нейната самоирония. Гуенхуивач махна с ръка за да ме накара да замълча.
— Аз съм щастлива — каза тя мрачно. — Водя кучетата на дълги разходки и си говоря с пчелите.
— Ела в Линдинис — предложи й Сийнуин.
— Никога няма да ми разрешат! — заяви Гуенхуивач.
— Защо не? — попита Сийнуин. — При нас има много място. Моля те.
Гуенхуивач свенливо се усмихна.
— Знам твърде много, Сийнуин, затова. Знам кой идва и кой остава и какво правят тук.
Ние със Сийнуин не искахме да знаем какво се крие зад тези намеци и затова запазихме мълчание, но Гуенхуивач имаше нужда да говори. Сигурно е била самотна, а Сийнуин беше едно приятелско любящо лице от миналото. Гуенхуивач внезапно хвърли подправките, които току-що беше набрала и бързо ни поведе към двореца.
— Елате да ви покажа нещо.
— Сигурна съм, че няма защо да го виждаме — каза Сийнуин, страхуваше се от тайните в двореца на Гуинивиър.
— Ти можеш да видиш — обърна се Гуенхуивач към Сийнуин, — но не и Дерфел. Или поне не би трябвало. В храма на бива да влизат мъже.
Беше ни завела до една врата, към която водеха няколко тухлени стъпала. Зад вратата имаше голямо мазе, заемащо пространството под пода на двореца. Мазето се крепеше на огромни арки, зидани с римски тухли.
— Тук държат виното — обясни Гуенхуивач наличието на кани и кожени мехове по полиците. Тя беше оставила вратата отворена, така че в тъмната и прашна плетеница от арки проникваше бледа дневна светлина. — Оттук — каза Гуенхуивач и изчезна между колоните от дясната ни страна.
Последвахме я, но бяхме значително по-бавни. Колкото повече се отдалечавахме от дневната светлина, която струше през вратата, толкова по-внимателно опипвахме пътя си. Чухме как Гуенхуивач издърпва някакво резе, после усетихме полъха на студен въздух край нас, когато тя отвори огромна врата.
— Това храм на Изида ли е? — попитах аз.
— Чул си за това, така ли? — Гуенхуивач изглеждаше разочарована.
— Преди години Гуинивиър ми показа нейния храм в Дурновария.
— Този не би ти показала — заяви Гуенхуивач и дръпна дебелите черни завеси, които висяха на няколко крачки пред вратите на храма и ние със Сийнуин видяхме светилището на Гуинивиър. От страх пред гнева на сестра си, Гуенхуивач не ме пусна да стъпя отвъд малкото предверие между завесите и вратата, но Сийнуин поведе надолу — имаше само две стъпала към дългата стая с под от полиран черен камък, стените и сводестия таван бяха боядисани с катран, имаше черен подиум с черен каменен трон, а зад трона висеше друга черна завеса. Пред ниския подиум имаше плитка яма, която, вече знаех, се пълнеше с вода по време на церемониите в чест на Изида. Честно казано, храмът изглеждаше почти досущ като светилището, което Гунивиър ми беше показала преди толкова години и като изоставеното светилище, което бяхме открили в двореца в Линдинис. Единствената разлика — като оставим настрана това че мазето тук беше по-голямо и по-ниско от мазетата, в които се помещаваха предишните храмове — беше, че тук бяха допуснали да влиза дневна светлина. Имаше един широк отвор в тавана точно над плитката яма.
— Там горе има стена — прошепна Гуенхуивач, сочейки към дупката — по-висока от човешки ръст. Така лунната светлина може да идва надолу по шахтата, но никой не може да вижда какво става долу. Хитро, нали?
Щом имаше лунна шахта, значи мазето вероятно излизаше някъде в страничната градина на двореца. Гуенхуивач потвърди моето предположение.
— По-рано тук имаше вход — каза тя, сочейки към една нащърбена линия в покритата с катран тухлена стена някъде в средата на надлъжната стена, — продуктите можеха да се донасят направо от мазето, но Гуинивиър удължи арката, виждате ли? И я покри с чимове.
Нямаше нищо зловещо в този храм освен черният цвят, тъй като нямаше нито идол, нито жертвен огън, нито олтар. Ако имаше нищо неприятно, то беше разочарованието, което предизвикваше сравнението между великолепието на стаите на горните етажи и това грубо мазе с безбройните му арки. Изглеждаше тромаво и дори малко мръсно. Римляните щяха да знаят как да превърнат това помещение в достоен за Богинята храм, помислих си аз, а най-доброто, което беше успяла да постигне Гуинивиър беше да превърне тухленото мазе в черна пещера, макар че ниският трон, направен от монолитен черен камък бе доста внушителен, но аз предполагах, че това е същият трон, който бях видял в Дурновария. Гуенхуивач мина покрай трона и дръпна черната завеса настрани, колкото Сийнуин да мине отдолу. Двете прекараха доста
