езичниците. Някои хора навъсено го обвиняваха в опортюнизъм, но честно да си кажа мисля, че той наистина обичаше Моргана по някакъв свой пресметлив начин, а тя без съмнение го обожаваше. Двама умни хора, обединени от недоволството си от живота. Сенсъм винаги смяташе, че трябва да заема по-високо място, от това което заемаше, а Моргана, някога красавица, сега негодуваше срещу съдбата, която й отреди огън да изкриви тялото й и ужасно да обезобрази лицето й. Негодуваше и срещу Нимю, защото някога Моргана беше най-доверената жрица на Мерлин, а по-младата Нимю си беше присвоила това място. За да си отмъсти сега, Моргана стана най-ревностна християнка. Започна да служи на Христос толкова пламенно, колкото преди служеше на по-старите Богове — след брака й със Сенсъм тя насочи цялата си огромна енергия за постигане на мисионерските амбиции на съпруга си.
Мерлин не присъства на сватбата, но това не му попречи да се позабавлява за сметка на това събитие.
— Тя е самотна — каза ми той, когато чу новината, — а господарят на мишките поне ще й прави компания. Не мислиш, че се чифтосват двамата, нали? Мили Богове, Дерфел, че ако бедната Моргана се съблече пред Сенсъм, той нали ще си изповръща червата! Пък и той не знае как да се чифтосва. Не и с жени във всеки случай.
Бракът не смегчи характера на Моргана. В Сенсъм тя откри човек, който с готовност се оставяше да бъде ръководен от нейните умни съвети, така че тя можеше да подкрепя амбициите му с цялата си неизтощима енергия, но за останалите хора Моргана си беше както и преди опърничава и мрачна жена, скрита зад своята отблъскваща златна маска. Тя продължи да живее в Инис Уидрин, но вече не на Хълма на Мерлин, а в къщата на епископа в границите на светилището. Оттам Моргана виждаше обгорения Хълм, където живееше нейният враг Нимю.
Нимю, изоставена от Мерлин сега, бе убедена, че Моргана е откраднала Съкровищата на Британия. Според мен нейното убеждение бе породено единствено от омразата й към Моргана — за Нимю покръстената жрица бе най-големият предател на Британия, защото бе изоставила Боговете, за да стане християнка. Затова където и да видеше Моргана, Нимю плюеше по нея и я засипваше с проклятия, които Моргана веднага й връщаше. Двете никога нямаше да се помирят. Веднъж по настояване на Нимю и аз се изправих срещу Моргана заради изгубения Свещен съд. Беше минала близо година от сватбата и въпреки че вече се обръщаха към мен с титлата лорд и бях един от най-богатите хора в Думнония, все още малко се страхувах от Моргана. Когато бях дете, тя имаше страшна власт и ужасяващ вид и управляваше Хълма с тежка и груба ръка, винаги готова да накаже с жреческия жезъл. И сега, след толкова години, старото страхопочитание отново се събуди в мен.
Срещнах я в една от новите сгради на Сенсъм в Инис Уидрин. Най-голямата от тези стаи бе с размери на кралска зала за угощения — тук десетки свещеници се учеха как да разпространяват Христовата вяра. Тези свещеници започваха своето обучение на шестгодишна възраст, на шестнадесет ги провъзгласяваха за светци и ги изпращаха по пътищата на Британия да печелят привърженици и да ги покръстват. По време на пътуванията си често срещах такива ревностни мъже. Те се движеха по двойки, само с една малка торба и тояга, но понякога ги придружаваха и жени, върху които тези мисионери оказваха странно влияние. Свещениците не изпитваха страх. Всеки път когато ги срещах ме засипваха с предизвикателства и ме подканваха, ако смея, да отрека техния Бог. Аз винаги признавах неговото съществуване, но след това заявявах, че и моите Богове съществуват, при което те започваха да ме проклинат, а жените с тях виеха срещу мен и съскаха какви ли не обиди. Веднъж двама от тия фанатици изплашиха дъщерите ми и аз трябваше да използвам дръжката на копието си. Признавам, че вложих доста сила в това, защото накрая имаше една счупена глава и една изкълчена китка, при това нито едно от двете не беше мое. Артур настоя да се явя пред съда като доказателство за това, че дори най-привилегированите думнонци не стоят над закона. Така се озовах в съдилището в Линдинис, където един християнски магистрат ме обвини за това, че съм счупил костите на мисионера, за което трябваше да платя в сребро като глобата бе в размер половината от собственото ми тегло.
— Трябваше да те бият с камшик тогава — озъби ми се Моргана, когато ме пуснаха при нея, очевидно си беше спомнила този случай. — С камшик на голо до кръв. Публично!
— Мисля, че подобно наказание вече би затруднило дори и вас, лейди — тихо отбелязах аз.
— Бог щеше да ми даде необходимата сила — изсъска тя иззад новата си златна маска с християнския кръст. Седеше край една маса, отрупана с пергаменти и изписани с мастило дървени цепленки — тя не само ръководеше училището на Сенсъм, но и изчисляваше богатствата на всяка църква и на всеки манастир в северна Думнония, най-много обаче се гордееше със своята общност от свети жени, които пееха и се молеха в своя собствена зала, където не бе разрешено влизането на мъже. Чувах приятните им гласове да пеят, докато Моргана ме оглеждаше от глава до пети. Очевидно не й се понрави много това, което видя.
— Ако си дошъл за още пари — озъби се тя, — няма да получиш. Първо трябва да си платите старите заеми.
— Не знам да имаме стари заеми — възразих тихо.
— Глупости — грабна тя една от цепленките и изчете някакъв фалшив списък от неплатени заеми.
Изчаках я да свърши и внимателно й обясних, че Съветът няма намерение да взима на заем пари от църквата.
— А ако имаше такова намерение, сигурен съм, че досега щяхте да сте го научили от вашия съпруг.
— Аз пък съм сигурна, че вие езичниците в Съвета заговорничите зад гърба на светеца — наведе глава, после подсмръкна. — Как е брат ми?
— Много е зает, лейди.
— Явно прекалено зает, за да дойде да ме види.
— А защо не го посетите вие, ако не сте твърде заета — любезно предложих аз.
— Аз? Да отида в Дурновария? И да срещна оная вещица Гуинивиър — прекръсти се тя, потопи ръката си в купа с вода и пак се прекръсти. — По-скоро бих отишла в ада да видя самия Сатана, отколкото тази вещица на Изида! — за малко Моргана щеше да плюе, за да се предпази от злото, но после се опомни и вместо това още веднъж се прекръсти. — Знаеш ли какви ритуали изисква Изида? — попита ме тя гневно.
— Не, лейди — отговорих аз.
— Мръсни, Дерфел, мръсни! Изида е блудницата! Курвата на Вавилон. Това е дяволска вяра, Дерфел. Лягат заедно, мъж и жена — потръпна Моргана пред тази ужасна мисъл. — Истински разврат.
— В храма на Изида не се допускат мъже, лейди — опитах се да защитя Гуинивиър — точно както и вие не ги допускате в женската зала.
— Не се допускат ли? — изкиска се Моргана. — Те идват през нощта, глупако, и се кланят голи на развратната си Богиня. Мъже и жени заедно, потни като свине! Да не мислиш, че не знам? Аз, която някога бях такава грешница? Да не мислиш, че знаеш повече от мен за езическите вярвания? Казвам ти, Дерфел, лягат си заедно и се валят в собствената си пот — голи жени и голи мъже. Изида и Озирис, жена и мъж, и жената дарява живот на мъжа, и как мислиш, че става това, глупак такъв? Чрез отвратителния акт на съвокуплението — ето как става! — тя потопи пръсти в купата и пак се прекръсти, оставяйки мокро петно на маската си. — Ти си един невеж доверчив глупак — озъби се Моргана срещу мен. Не исках да споря с нея. Привържениците на различни религии винаги хвърлят кал един срещу друг. Мнозина езичници обвиняваха християните в същите прегрешения по време на техните така наречени „празници на любовта“, а много хора извън градовете вярваха, че християните отвличат, убиват и ядат деца. — И Артур е глупак — изръмжа Моргана — щом вярва на Гуинивиър.
Тя ме погледна враждебно с единственото си око.
— Какво всъщност искаш от мен, Дерфел, щом не искаш пари?
— Искам да знам, лейди, какво се случи в нощта, когато изчезна Свещения съд.
Тя се изсмя. Беше като ехо от предишния й смях, жесток клокочещ смях, който винаги предвещаваше неприятности за Хълма.
— Ти нещастен малък глупак — каза Моргана — да ми губиш така времето — отсече тя и се обърна към работата си на масата. Почаках докато тя отбелязваше нещо по рабошите или в полетата на пергаментите, правейки се, че не ме забелязва. — Още ли си тук, глупако? — попита тя след малко.
— Още, лейди.
