бяхме приятели, той беше страстно привързан към Сийнуин и към трите ни дъщери. За него се грижеха старите му прислужници от Хълма — Гулидин, Рала и Кадуг. Децата на Гулидин и Рала растяха заедно с нашите и всички се бяха съюзили срещу Мордред. Докато кралят навърши дванадесет, Сийнуин вече беше раждала пет пъти. Трите момичета оцеляха, но и двете момчета умряха по-малко от седмица след раждането. И Сийнуин обвинява злия дух на Мордред за тяхната смърт.
— Не иска други момчета в двореца — заключи тъжно тя, — само момичета.
— Мордред скоро ще си тръгне оттук — уверих я аз, вече броях дните до петнадесетия му рожден ден, когато щеше да поеме кралската власт в Думнония.
И Артур очакваше този рожден ден с нетърпение, но и със страх, защото се боеше, че Мордред ще развали всичко постигнато от него. В онези години Артур често идваше в Линдинис. Чувахме шума от копитата на коня му във външния двор, после вратата се отваряше и гласът му отекваше из големите полупразни стаи на двореца.
— Моруена! Серен! Даян!
И нашите три златокоси дъщери се затичваха или заклатушкваха към него и потъваха в огромната му прегръдка. После ги засипваше с подаръци — мед на восъчна пита, малки брошки или някоя изящна черупка от охлюв. След това окичен с дъщерите ни, ни намираше из стаите, където и да бяхме, и ни разказваше последните новини около себе си: възстановен мост, отворено съдилище, честен магистрат — истинско откритие, екзекутиран разбойник по пътищата; или пък ни разправяше за някое природно чудо — морска змия, забелязана далеч от брега, теле родено с пет крака, а веднъж ни разказа за някакъв фокусник, който гълтал огън.
— Как е кралят? — ще попита след като свърши с новините.
— Кралят расте — ще отговори с нежелание Сийнуин и с това темата се изчерпваше.
Артур ни разказваше новините около Гуинивиър, а те винаги бяха добри, макар двамата със Сийнуин да долавяхме, че зад ентусиазма, с който говореше за нея, се криеше странна самота. Той никога не оставаше сам, но си мисля, че така и не откри сродната душа, за която мечтаеше. Преди Гуинивиър се интересуваше толкова страстно от управлението на страната колкото и Артур, но постепенно насочи цялата си енергия към почитането на Изида. Артур, който винаги се е стъписвал пред прекалената религиозна ревност, се правеше, че се интересува от тази Богиня на жените, но си мисля, че всъщност според него Гуинивиър си губеше времето да търси сила, която не съществува, така както ние някога си бяхме загубили времето да търсим Свещения съд.
Гуинивиър му роди само един син. Според Сийнуин те или спяха отделно или Гуинивиър използваше женски магии против забременяване. Във всяко село има по една мъдра жена, която знае какви билки са необходими за това, както знае и какви билки трябват за помятане или пък за лечение на разни болести. Знаех, че Артур би искал да има повече деца, защото ги обожаваше. Той прекара едни от най-щастливите си дни, когато дойде за известно време в Линдинис с Гуидър. Артур и неговият син с удоволствие с включиха в дивата глутница от парцаливи, рошави деца, които тичаха безгрижно около Линдинис, но винаги избягваха компанията на мрачния и свадлив Мордред. Гуидър игра с нашите три деца и с трите деца на Рала и с още две дузини деца на роби и прислужници. Разделяха се на миниатюрни армии и водеха весели битки или пък взимаха от някого наметала, премятаха ги върху клоните на някоя ниска круша, за да си направят „къща“ и разиграваха сцени от живота в големия дворец. Мордред си имаше своя компания, всичките момчета, всичките синове на роби. Те бяха по-големи и игрите им бяха по-диви. Говореше се за откраднат сърп, да подпален сламен покрив или купа сено, за разкъсано сито или за изпочупена нова ограда, а след няколко години вече разправяха за изнасилването на дъщерята на този или онзи земеделец или овчар. Артур слушаше, потръпваше, после отиваше да разговаря с краля, но резултат нямаше.
Гуинивиър рядко идваше в Линдинис, но пък моите задължения доста често ме отвеждаха до Зимния дворец в Дурновария, където от време на време срещах и Гуинивиър. Тя се отнасяше любезно с мен, но в онези дни всички бяхме любезни един с друг, защото Артур бе създал своето велико братство от воини. Тази идея той сподели с мен за първи път в Кум Исаф, но в мирните години, последвали битката край Лондон, Артур превърна в реалност мечтата си за почетната общност от копиеносци.
Дори днес ако споменете Кръглата маса, някои старци ще си спомнят и ще се изсмеят над този опит да се обуздае съперничеството, враждебността и амбицията. Разбира се, братството на Артур никога не се е наричало „Кръгла маса“, това бе по-скоро прозвище. Самият Артур бе решил да го нарече „Братството на Британия“, което звучеше много по-внушително, но това име не успя да се наложи. Ако изобщо си спомнят за това, хората го помнят като Клетвата около Кръглата маса, и вероятно са забравили, че целта на всичко това бе да се установи мир помежду ни. Бедният Артур. Той наистина вярваше в братството, а ако целувките можеха да носят мир, хиляди мъртъвци щяха да са живи и до днес. Артур се опита да промени света и се надяваше да направи това с помощта на любовта.
Братството на Британия трябваше да бъде основано в Зимния дворец в Дурновария през лятото след смъртта на Леодиган, краля на Хенис Уирън в изгнание, бащата на Гунивиър, който умря от чума. Но в онзи юли, когато трябваше да се съберем в Дурновария, чумата се върна в града затова в последния момент Артур реши да се съберем в Морския дворец, който вече беше завършен и се издигаше бляскав на хълма над заливчето. Линдинис щеше да бъде по-подходящо място за ритуалите по освещаването, защото там дворецът беше по-голям, но Гуинивиър изглежда бе решила, че иска да покаже своя нов дом. Несъмнено щеше да й достави удоволствие да види грубоватите, дългокоси и брадати британски воини да се разхождат из нейните изящни стаи и сенчести сводове. Ето тази красота, сякаш ни казваше тя, вие живеете, за да защитавате. Но все пак се беше погрижила само неколцина от нас да спят вътре във вилата. Ние се разположихме на лагер навън и ако трябва да кажа истината, там ни беше по-добре.
Сийнуин също дойде с мен. Не се чувстваше добре, защото церемониите щяха да се проведат малко след като бе родила третото ни дете, момче. Това раждане бе тежко изпитание за нас, изтощило до краен предел силите на Сийнуин и завършило със смъртта на детето. Артур обаче помоли Сийнуин да дойде. Той искаше да присъстват всички лордове на Британия и макар че от Гуинед, Елмет и другите северни кралства никой не дойде, пристигнаха много други въпреки дългия път. Така че накрая фактически присъстваха всички велики мъже на Думнония. Дойде Кунеглас от Поуис, също Мюриг от Гуент, принц Тристан от Кърнау и, разбира се, Ланселот. И всички тези крале пристигнаха с лордове, друиди, епископи, старейшини. Палатките и колибите, които подслониха тези воини, опасаха с широк пояс хълма на Морския дворец. Мордред, който тогава беше на девет години, дойде с нас и за ужас на Гуинивиър получи стаи в двореца както и другите крале. Мерлин отказа да присъства. Каза, че бил твърде стар за подобни глупости. Галахад, обявен за церемониал-майстор на Братството, щеше да стои до Артур. И той като Артур искрено вярваше в начинанието.
Никога не съм признавал пред Артур, но за мен цялата тая работа беше много смущаваща. Неговата идея беше всички ние да се закълнем един на друг да живеем в мир и приятелство и по този начин да се освободим от враждите помежду си и да се обвържем с клетви, които не биха ни позволили да вдигнем копие срещу който и да е член на Братството на Британия. Но дори Боговете сякаш се подиграха на тази непостижима амбиция, защото денят на церемониите се оказа студен и мрачен, но не заваля и Артур, който гледаше с нелеп оптимизъм на цялата работа, обяви това за благоприятен знак.
Беше забранено да се носят мечове, копия и щитове по време на церемонията, която се проведе в голямата градина на Морския дворец, направена между две новопостроени аркади, издигнати върху покрити с трева насипи, спускащи се към потока. Под арките висяха кралски знамена, а край тях бяха подредени два хора, които изпълняваха тържествена музика, за да придадат величественост на церемониите. В северния край на градината, близо до една голяма сводеста врата, която водеше навътре в двореца, бе поставена маса. По някаква случайност масата беше кръгла, макар че никой не придаваше някакво по-особено значение на тази форма; това просто беше най-удобната за изнасяне в градината маса. Не беше много голяма, може би ако човек разтвори ръцете си ще може да я обхване, но помня, че беше много красива. Римска изработка, разбира се. Беше направена от полупрозрачен камък, в който бе изваян един забележителен кон с големи разперени криле. През едно от крилата минаваше дълбока пукнатина, но въпреки това масата правеше силно впечатление, а крилатият кон бе истинско чудо. Сеграмор, който бе пътувал повече от всички ни, каза, че никога не е виждал такова животно, но знаел за съществуването на крилати коне в тайнствените страни отвъд пясъчните океани. Сеграмор се беше оженил за своето силно
