— Ще се моля за тези нещастни души, лорд — казах аз, после се обърнах и потопих това перо в мастилото, за да продължа разказа за Артур, моя господар, моя миротворец и приятел.
Последвалите години бяха славно време. Игрейн, която прекалено се вслушва в думите на поетите, нарича този период Камелот. Ние не. Това бяха най-добрите години от управлението на Артур, когато той изгради държавата така както искаше, когато Думнония най-много се приближи до идеала на Артур за народ живеещ в мир вътре в страна си и със своите съседи. Сега приказвам така, просто защото гледам назад и сравнявам онези години със следващите, които бяха много по-лоши и затова времето след нашата победа над Аел сега ми изглежда толкова славно. Ако слушате разказите, които хората си разправят нощем край огнищата, ще си помислите, че сме изградили едва ли не нова държава в Британия, наречена Камелот и сме я заселили с бляскави герои. Но истината е, че ние просто управлявахме Думнония по най-добрия възможен начин, управлявахме я справедливо и никога не сме я наричали Камелот. Аз даже не бях чувал това име до преди две години. Камелот съществува само в сънищата на поетите, докато в нашата Думнония дори в онези хубави времена се случваха години с лоша реколта, сполетяваха ни болести, имаше и воини.
Сийнуин дойде в Думнония и нашето първо дете се роди в Линдинис. Беше момиче и ние я нарекохме Моруена, така се казваше майката на Сийнуин. Бебето се роди с черна коса, но след известно време косата изсветля до златисто руса, също като на Сийнуин. Моруена беше много хубава.
Мерлин се оказа прав за Гуинивиър. Щом Ланселот установи своето ново управление във Вента, тя обяви, че съвсем новият дворец в Линдинис й е омръзнал. Бил прекалено влажен и изложен на влажните ветрове, идващи от блатата около Инис Уидрин, и прекалено студен през зимата. Изведнъж се оказа, че трябва непременно да се върне в стария Зимен дворец на Утър в Дурновария. Но Дурновария беше почти толкова далеч от Вента, колкото и Линдинис. Затова Гуинивиър убеди Артур, че трябва да си подготвят къща за времето, когато Мордред ще стане крал и ще предяви правата си върху Зимния дворец на дядо си. Артур остави избора на място за бъдещата им къща на Гуинивиър. Самият Артур мечтаеше за здрава къща с палисада, обор и зърнен склад, но Гуинивиър намери една римска вила на юг от крепостта Виндокладия, която се намираше, точно както бе предрекъл Мерлин, на границата между Думнония и новото белгийско кралство на Ланселот. Вилата беше построена на хълм, точно до едно морско заливче. Гуинивиър я наричаше „моя Морски дворец“. Изпрати там цяла орда строители, които трябваше да възстановят вилата и да я напълнят с всички статуи, които преди бяха струпани в Линдинис. Тя дори си присвои мозаечния под от предверието на двореца в Линдинис. В началото Артур се тревожеше, че Морският дворец е твърде близо до земите на Сердик, но Гуинивиър настояваше, че мирът, сключен в Лондон, ще бъде траен. Артур разбра колко е привързана към мястото и отстъпи. На него му беше все едно къде ще е домът му, защото рядко се задържаше вкъщи. Обичаше да пътува из кралството на Мордред.
Самият Мордред се премести в обрания дворец в Линдинис. Ние със Сийнуин бяхме негови настойници, така че и ние отидохме да живеем там, а заедно с нас и още шестдесет копиено
???
лятото, когато слънцето нагорещяваше керемидите, можехме да плуваме в едно басейнче във вътрешния двор, което се пълнеше от изворна вода. Нищо тук не беше наше, разбира се. Този дворец и просторните земи около него — всичко, принадлежеше на шестгодишния крал Мордред.
Сийнуин беше свикнала с разкоша, може би не чак така разточителен, но все пак изобщо не се притесняваше от постоянното присъствие на роби и прислужници, за разлика от мен. Освен това тя се разпореждаше толкова кротко и умело, че в двореца цареше спокойствие и доволство. Сийнуин командваше слугите и надзираваше работата в кухните, тя водеше сметките и въпреки цялата й заетост, усещах, че Кум Исаф й липсва и затова понякога вечер, докато разговаряхме, сядаше до мен с хурката си и започваше да преде.
Доста често говорехме за Мордред. Преди да заживеем с него и двамата се надявахме, че приказките за неговия характер са преувеличени. Но те не бяха. Ако за някое дате може определено да се каже, че е лошо, то това беше Мордред. Той започна да се държи безобразно от първия ден, в който пристигна с волска кола от дома на Кълхуч близо до Дурновария и бе донесен в двора на двореца в Линдинис. Направо го намразих, Бог да ми прости. Беше само едно дете, а аз го ненавиждах.
Кралят беше дребен за възрастта си, но като изключим уродливия му крак, имаше добро телосложение със здрави мускули и никакви излишни тлъстини. Лицето му беше кръгло и първото нещо, което се набиваше на очи беше огромният му нос — имаше форма на патладжан и ужасно загрозяваше горкото дете. Мордред беше с тъмнокестенява естествено къдрава коса, разделена на път по средата, но беше толкова остра, че не падаше от двете страни на главата, а стърчеше. Заради това другите деца в Линдинис го наричаха „Метлата“, но винаги зад гърба му. Мордред беше едва шест годишен, а в погледа му имаше толкова предпазливост и подозрителност, че очите му бяха като на голям човек въпреки крехката му възраст и изобщо не ставаха по-добри с течение на времето. Беше умно момче, но упорито отказваше да се учи. За обучението на Мордред отговаряше менестрелът на нашия дом — един сериозен млад човек на име Пирлиг. Той трябваше да научи малкия крал да чете, да смята, да пее, да свири на арфа и да запомни имената на Боговете и на всичките си царствени предци. Мордред обаче обяви война на Пирлиг.
— Нищо не иска да прави, господарю! — оплакваше ми се менестрелът. — Давам му пергамент, той го къса, давам му перо, той го чупи. Бия го, той ме хапе, вижте! — показа ми Пирлиг тънката си китка, цялата в пъпки, където го бяха хапали бълхите, но следите от кралските зъби бяха моного по дълбоки — червени и възпалени.
Накарах един дребен, но як, ирландец, копиеносеца Ийчърн, да стои в класната стая и да се грижи за дисциплината на Мордред. Това подейства доста благотворно на краля. Ийчърн му хвърлил само един бой, но той бил достатъчен да убеди Мордред, че си е намерил майстора и оттогава Мордред се държеше прилично в час, но пак нищо не учеше. Човек изглежда може да накара едно дете да стои мирно, но не и да учи. Мордред наистина се опита да сплаши Ийчърн, че като стане крал ще си отмъсти за честия бой, но Ийчърн просто го натупа здраво още веднъж и му обеща да се върне в Ирландия веднага щом Мордред порасне достатъчно, за да поеме властта.
— Така че, ако искаш да си отмъстиш, кралю господарю — каза му Ийчърн, след като му зашлеви още една здрава плесница, — ще трябва да доведеш войската си в Ирландия и пак ще ядеш бой, но вече като голям.
Мордред не беше просто непослушно момче — щяхме да се справим все някак, ако беше само това. Той беше просто зъл. Белите му бяха преднамерено жестоки, искаше му се да наранява, дори да убива. Веднъж, когато беше на десет години, намерихме пет усойници в тъмното мазе, където държахме бъчвите с медовина. Само Мордред можеше да ги е оставил там и без съмнение с надеждата, че ще ухапят някой роб или прислужник. Студът в мазето бе приспал змиите и ние доста лесно ги избихме, но месец по-късно една слугиня умря след като бе яла отровни гъби. Не можахме да разберем кой бе заменил набраните гъби с отровни, но всички бяхме убедени, че това бе дело на Мордред. На Сийнуин й се струваше, че това малко свадливо момче сякаш бе ръководено от пресметливото съзнание на възрастен. Мисля, че и тя го мразеше като мен, но се мъчеше да бъде добра с него и ненавиждаше побоищата, които му нанасяхме.
— От това само става по-лош — укоряваше ме тя.
— Боя се, че си права — съгласих се аз.
— Тогава защо го биете?
Аз свих рамене.
— Защото ако се опиташ с добро, той само се възползва от това.
В началото, когато Мордред дойде да живее в Линдинис, аз се зарекох никога да не го удрям. Само за няколко дни обаче се оказа, че това е непостижима амбиция и към края на първата година само трябваше да видя неговото грозно, мрачно лице с шомбестия нос и щръкналата коса, за да ми се прииска да го просна върху коляното си и да го бия до кръв.
Дори Сийнуин накрая не издържа и го удари. И тя беше решила да не му посяга, но един ден я чух да крещи. Мордред намерил някаква игла и лениво я пъхал в главата на Моруена. Тъкмо бил решил да разбере какво ще стане, ако я забоде в окото на бебето, когато Сийнуин дотичала да види защо плаче дъщеря й. Вдигнала Мордред във въздуха и така го цапардосала, че отхвръкнал в другия край на стаята. Оттогава не оставяхме децата си да спят сами, до тях винаги бдеше някои прислужник, а Мордред добави и името на Сийнуин в списъка на своите врагове.
