— Той просто е зъл — обясни ми Мерлин. — Нали помниш нощта, когато бе роден?
— Съвсем ясно — кимнах с усмивка, защото за разлика от Мерлин аз бях там.
— Оставиха християните да се грижат за леглото на родилката, нали? — попита той. — И извикаха Моргана едва когато всичко тръгна наопаки. И какви предпазни мерки взеха християните?
Вдигнах рамене.
— Молитви. Помня имаше кръст — аз, разбира се, не бях в стаята на родилката, защото никой мъж не може да влиза там, но гледах от височината на укрепленията на Каер Кадарн.
— Нищо чудно, че всичко се е объркало — отбеляза Мерлин. — Молитви! Каква е ползата от молитви в борбата срещу злия дух? Трябва да има урина на прага на вратата, желязо в леглото, див пелин в огъня — той поклати тъжно глава. — Някой зъл дух се е вселил в момчето преди Моргана да може да му помогне и затова кракът му е така извит. Духът сигурно се е вкопчил в крака, когато е усетил, че Моргана идва.
— Тогава как можем да изгоним духа от момчето? — попитах аз.
— Като прободеш с меч сърцето на това нещастно дете — отвърна Мерлин, усмихна се и се облегна на стола.
— Моля ви, господарю — настоях — кажете ми как.
Той сви рамене.
— Старият Бализ мислеше, че обсебеният трябва да легне между две девици. Всички трябва да са голи, разбира се — изкикоти се Мерлин. — Горкият стар Бализ. Беше добър друид, но правеше почти всички магии с разсъблечени млади момичета. Идеята му беше, че духът би предпочел да обсеби някоя от девиците, нали разбираш, затова Бализ мислеше, че ако му предложи две девойки, духът ще се чуди коя да избере, а друидът трябва да уцели точно момента, когато демонът напусне тялото на лудия и се мотае все още неспособен да реши коя девица да предпочете. Тогава издърпваш и тримата от леглото и хвърляш една горяща главня в сламата на леглото. Уж за да изгори духа и да го превърне в дим, нали, но на мен всичко това ми се вижда доста безсмислено. Да си призная веднъж наистина опитах тази техника. Исках да излекувам един стар глупак на име Малдин. И какво мислиш, че стана? Нищо! Идиотът пак си беше луд за връзване, момичетата-робини — настръхнали от ужас, а и тримата бяха леко обгорели — Мерлин въздъхна. — Пратихме Малдин на Острова на мъртвите. Най-доброто място за него. Може би трябва да пратиш и Мордерд там?
На Островът на мъртвите изпращахме опасно лудите. Веднъж и Нимю попадна там и аз я бях измъкнал от ужаса на онова място.
— Артур никога няма да разреши подобно нещо — заявих аз.
— И аз така мисля. Ще се опитам да ти помогна с някоя магия, но не мога да ти обещая нищо.
По това време Мерлин живееше при нас. Беше един старец, който бавно умираше, или поне на нас така ни се струваше, защото огънят изпепелил Хълма, бе изтискал цялата му енергия, а заедно с това го бе лишил от мечтите му да събере Съкровищата на Британия. Всичко, което бе останало от Мерлин, бе една съсухрена обвивка, старееща с всеки изминал ден. Седеше с часове на слънце, а през зимата край огъня. Все още поддържаше друидската си тонзура, но вече не сплиташе брадата си, а просто я оставяше да расте — рошава и бяла. Ядеше малко, но винаги беше готов да разговаря, макар никога да не отваряше дума за Динас и Лавейн, нито за онзи ужасен ден, в който Сердик бе отрязъл плитката от брадата му. Според мен именно това насилие над личността му и светкавицата, подпалила хълма, бяха изцедили живота от Мерлин, но въпреки всичко той бе запазил в душата си мъждукащото пламъче на надеждата. Беше убеден, че Свещеният съд не е изгорял, а е бил откраднат. И един ден, скоро след преместването ни в Линдинис, той ми го доказа. Бяхме в градината и старецът направи модел на кулата от нарязани за огрев дърва, постави една златна чаша в центъра, а отдолу сухи изгнили съчки и нареди да му донесат огън от кухнята.
Дори Мордред се държеше прилично в онзи ден. Огънят винаги правеше силно впечатление на краля и сега стоеше под слънцето и гледаше с широко отворени очи как дървената куличка пламна. Подредените трупчета се срутиха в центъра, а пламъците продължаваха да подскачат. Огънят горя чак до вечерта. Тогава Мерлин донесе едно гребло и го прокара през пепелта. Измъкна от там златната чаша, безформена и изкривена до неузнаваемост, но все пак златото си беше злато.
— Пристигнах на Хълма на сутринта след пожара, Дерфел — каза той, — и с часове рових из пепелта. Преобърнах с ръце всяка обгоряла греда, пресях пепелта, претърсих с гребло изгорелите останки, но злато не намерих. Нито капка. Първо са взели казана и тогава са подпалили кулата. Подозирам, че тогава са откраднали и останалите Съкровища — те всички бяха там с изключение на колесницата и на другото.
— Кое друго?
За момент изглеждаше, че няма да ми отговори, но после сви рамене сякаш вече нямаше никакво значение. — Мечът на Ридерч. Знаеш го като Каледфулч — той говореше за меча на Артур, Екскалибур.
— Дали сте му го макар и да сте знаели, че той е едно от Съкровищата? — удивих се аз.
— И защо не? Артур се закле да ми го върне, когато ми потрябва. Той не знае, че това е мечът на Ридерч, Дерфел и ти трябва да ми обещаеш, че няма да му кажеш. Само ще направи някоя глупост, ако разбере. Може например да го стопи, за да докаже, че не се плаши от Боговете. Понякога Артур може да бъде много тъп, но той е най-добрият владетел, с който разполагаме, така че реших да му дам малко повече сила като го оставя да използва меча на Ридерч. Ако знаеше, само щеше да се изсмее, но един ден, когато острието се превърне в пламък, ще го видя дали ще се подиграва.
Исках да науча нещо повече за меча, но Мерлин не пожела да ми разкаже.
— Вече няма значение — промълви той — всичко свърши. Съкровищата ги няма. Нимю ще ги търси, предполагам, но аз вече съм твърде стар, прекалено стар.
Не исках да слушам такива приказки. След всичко, което бе направил за да открие Съкровищата, той сякаш бе решил да се откаже от тях. Дори Свещения съд, заради който бяхме рискували живота си в Лейн, като че ли вече нямаше значение за него.
— Ако Съкровищата все още съществуват, господарю, те могат да бъдат намерени — настоявах аз. Той се усмихна снизходително.
— И ще бъдат намерени — отсече друидът. — Разбира се, че ще бъдат намерени.
— Тогава защо да не ги намерим ние?
Мерлин въздъхна сякаш отегчен от моите въпроси.
— Защото са скрити, Дерфел, а над скривалището им е направена магия за неоткриваемост. Сигурен съм. Усещам го. затова ще трябва да чакаме, докато някой реши да използва Свещения съд. Когато това стане, лесно ще разберем, защото само аз знам как трябва да се използва Свещения съд и ако някой друг призове неговата сила, ще потопи цяла Британия в ужас — тук Мерлин сви рамене. — Ще чакаме да настъпи ужаса, Дерфел, и тогава ще отидем право в сърцето му и там ще открием Свещения съд.
— И кой мислиш, че го е откраднал? — упорствах с въпросите си аз.
Той разтвори ръце, за да покаже неведението си.
— Хората на Ланселот може би. За да го дадат на Сердик. Или може би ония двамата близнаци от Силурия. Доста ги подцених, нали? Не че има някакво значение сега. Само времето ще покаже, Дерфел, кой го е взел, само времето. Чакай да видим ужаса и тогава ще го намерим.
Мерлин сякаш нямаше нищо против да чака, и докато чакаше разказваше стари приказки и слушаше нови, макар от време на време да се вмъкваше в стаята си, която гледаше към външния двор, за да направи някоя магия, обикновено за здравето и благополучието на Моруена. Все още предричаше бъдещето — пръсваше слой изстинала пепел върху плочите в двора и пускаше някоя безобидна змия да си проправи път през нея, после разчиташе бъдещето по оставените в пепелта извивки. Забелязах обаче че предсказанията му бяха доста скучни и оптимистични. Не му се занимаваше много с тази работа. Все още обаче притежаваше някаква сила да прави магии, защото когато Моруена се разболя от треска той направи заклинание над вълна и черупки от буков жълъд, после й даде буламач от смачкани листни въшки и треската изчезна. Но когато Мордред се разболяваше, Мерлин винаги се опитваше с магиите си да влоши състоянието му, ала кралят така и не умря, победен от някоя болест.
— Демонът го закриля — обясни Мерлин, — а тия дни аз съм твърде слаб, за да се справям с млади демони.
Облягаше се върху възглавниците и започваше да гали някоя котка в скута си. Винаги е обичал котки, а в Линдинис имахме много от тези животинчета. Мерлин се чувсташе доста добре в двореца. Двамата с него
