Тя се извъртя на стола.
— Защо искаш да знаеш? Да не те е изпратила онази малка зла пачавра, дето живее там горе — махна тя с ръка към прозореца, който гледаше към Хълма.
— Мерлин ме помоли, лейди — излъгах аз. — Иска да си спомни миналото, но паметта му блуждае.
— Скоро ще заблуждае в ада — отмъстително изсъска тя, после помисли върху въпроса ми и накрая вдигна рамене. — Ще ти кажа какво стана онази нощ, но ще ти го кажа само веднъж и след това никога повече няма да ме питаш.
— Веднъж е достатъчно, лейди.
Тя се изправи и накуцвайки отиде до прозореца и се загледа в Хълма.
— Всемогъщият Господ Бог — каза тя, — единственият истински Бог, Баща на всички ни, изпрати огън от небесата. Бях там и знам какво стана. Той изпрати светкавица и тя удари сламенния покрив на замъка и го подпали. Аз пищях, имам причина да се страхувам от огъня. Познавам огъня. Аз съм дете на огъня. Огънят опропости живота ми, но това беше друг огън. Това бе пречистващият Божи огън, който изгори греха ми. От покрива огънят се прехвърли върху кулата и изгори всичко. Гледах този огън и дори щях да умра в него, ако не беше благословения светец Сенсъм, който ме спаси — тук тя се прекръсти и се обърна към мен. — Ето това се случи, глупако — озъби се тя.
Значи Сенсъм е бил на Хълма в онази нощ? Това беше интересно, но на Моргана нищо не казах за това. Само внимателно отбелязах:
— Огънят не е изгорил Свещения съд, лейди. Мерлин е дошъл на другия ден и претърсил пепелището, но не намерил никакво злато.
— Глупак! — плю срещу мен Моргана през процепа на маската си. — Да не мислиш, че Божият огън гори като твоите слаби пламъчета? Свещения съд беше съд на злото, най-безпощадната мана по Божията земя. Беше нощното гърне на дявола и Господ Бог го погълна, Дерфел, превърна го в нищо! Видях го с това око! — почука тя по маската под отвора за единственото й око. — Видях го да гори — бляскава, кипяща, съскаща пещ в самото сърце на огъня, беше като най-горещия адски пламък. Чух демоните да пищят от болка, когато техният Свещен съд се превърна в дим. Бог го изгори! Изгори го и го прати обратно в ада, където му е мястото! — тя замълча и аз усетих как зад маската й една усмивка пропука изкривеното й от огъня лице. — Няма го вече, Дерфел — добави тя с по-тих глас, — а сега можеш и ти да си вървиш.
Оставих я, напуснах светилището и се изкачих на Хълма. Бутнах счупената порта, която висеше на една страна. Земята бе погълнала вече черната пепел от замъка и от кулата, наоколо имаше десетина мръсни колиби, в които живееха Нимю и нейните хора — всичките нежелани от нашия свят: сакати, просяци, бездомници, полусмахнати. Те преживяваха с храната, която Сийнуин и аз им пращахме всяка седмица от Линдинис. Според Нимю тези хора говорели с Боговете, но всичко, което лично аз съм чувал от тях бе луд кикот или тъжни стенания.
— Отрича всичко — казах аз на Нимю.
— Че как иначе.
— Каза, че нейният Бог го изгорил и го превърнал в нищо.
— Нейният Бог не би могъл да свари едно рохко яйце — злобно рече Нимю. За тези няколко години откакто изчезна Свещения съд и Мерлин се оттегли да си гледа старините, Нимю много се бе занемарила. Ходеше мръсна, беше кожа и кости и почти толкова луда, колкото беше на Острова на мъртвите, когато ходих да я спасявам. От време на време трепереше, или неволни тикове гърчеха лицето й. Отдавна бе продала или захвърлила златното си око и сега носеше кожена превръзка над празната очна ябълка. Някогашната й интригуваща красота бе напълно скрита под рани и мръсотия, черната й коса се бе превърнала в спластена мазна маса, пълна с такива нечистотии, че дори хората от околните земи, които идваха при нея за благословия или да се лекуват често се превиваха от нетърпимата й воня. Дори аз, дето се бях заклел да я подкрепям във всичко и някога бях влюбен в нея, едва изтрайвах близостта й.
— Свещения съд още съществува — увери ме Нимю в онзи ден.
— И Мерлин така казва.
— Мерлин ще живее още дълги години, Дерфел — отпусна тя ръката си върху моята (ноктите й бяха дълбоко изгризани). — Той просто чака, това е, чака и си пести силите.
Очаквайки да пламне погребалната му клада, помислих си аз, но нищо не казах.
Нимю се завъртя от изток на запад, за да огледа хоризонта.
— Свещения съд е скрит някъде там, Дерфел — промълви тя. — Някой се опитва да разбере как да го използва — засмя се тихо. — А когато реши да изпробва действието му, Дерфел, небето ще почервенее от кръв — извърна тя единственото си око към мен. — Кръв! — изсъска Нимю. — В този ден светът ще повръща кръв, Дерфел, и Мерлин отново ще възседне кон.
Може би, помислих си аз, но точно в този момент денят беше чудно слънчев и в Думнония цареше мир. Този мир бе на Артур, извоюван от неговия меч и поддържан от неговите съдилища, благоденстващ благодарение на неговите пътища и подпечатан с клетвата на неговото Братство. Всичко това изглеждаше толкова далеч от света на Свещения съд и на изчезналите Съкровища, но Нимю продължаваше да вярва в магическата им сила, и заради нея премълчах своето неверие. В онзи светъл ден, огрял Артуровата Думнония ми се струваше, че Британия най-сетне е намерила пътя, който щеше да я изведе от тъмнината, хаоса и диващината и да я отведе към светлината, реда и законността. Това постижение беше на Артур. Това беше неговият Камелот.
Но Нимю беше права. Свещения съд не беше изчезнал и тя, като Мерлин, просто чакаше ужасът да се развихри.
Основната ни задача в онези години беше да подготвим Мордред за трона. Той вече беше крал на Думнония, защото бе провъзгласен за наш владетел на върха на Каер Кадарн още като бебе, но Артур реши да повтори церемонията, когато Мордред порасне. Мисля, че Артур се надяваше по време на тази втора церемония някаква тайнствена сила да вмени на Мордред чувство за отговорност и да го изпълни с мъдрост, защото никой и нищо не се оказа в състояние да научи това момче на каквото и да било. Ние се опитахме, Боговете са ни свидетели, но Мордред си остана същия мрачен, злопаметен и недодялан младеж. Артур не го харесваше, но упорито си затваряше очите пред по-големите му провинения, защото ако за Артур имаше нещо наистина свещено, то това бе божественият произход на кралете. След време Артур щеше да бъде принуден да погледне истината за Мордред в очите, но в онези години щом в кралския Съвет станеше дума за пригодността на Мордред, Артур повтаряше все едно и също. Мордред, признаваше той, е наистина неприятно дете, но ние всички познаваме такива момчета, които след като пораснат стават свестни мъже, освен това тържественият характер на акламацията и кралските отговорности със сигурност щели да променят характера му.
— И аз като дете не бях цвете за мирисане — обичаше да казва Артур, — но мисля, че с времето се промених към по-добро. Имайте вяра в момчето. Освен това — добавяше той с усмивка — Мордред ще бъде ръководен от мъдър и опитен Съвет.
— Той ще си назначи нов Съвет — обаждаше се някой от нас, но Артур само махваше с ръка.
— Всичко ще бъде наред — уверяваше ни той безгрижно.
Гуинивиър нямаше подобни илюзии. Всъщност в годините след клетвата около Кръглата маса тя бе направо обсебена от мисълта за съдбата на Мордред. Гуинивиър не присъстваше на заседанията на кралския Съвет (това не бе разрешено на никоя жена), но аз подозирам, че когато беше в Дурновария, тя подслушваше разговорите ни скрита зад една завеса, отделяща залата от малко сводесто коридорче. Сигурно доста сме я отегчавали с някои от нашите спорове — случваше се с часове да обсъждаме дали да подменим камъните на някое укрепление или да похарчим парите за възстановяване на мост, дали тоя или оня магистрат взима подкупи или на кого да поверим попечителството на осиротял наследник или наследничка. Такива неща обикновено се обсъждаха на съветите и аз съм сигурен, че Гуинивиър е изпитвала само досада докато ни е слушала. Но едва ли е било така, когато на дневен ред в нашите разговори е бил Мордред.
Гуинивиър почти не познаваше Мордред, но го мразеше. Мразеше го, защото той беше крал, а Артур не. Тя имаше свое виждане за правото над престола и се опитваше да обработва един по един членовете на
