ценния калай. Разправяха ми, че когато пътуваш из Кърнау все едно, че виждаш Британия такава каквато е била преди идването на римляните. Аз лично обаче не бях ходил там, нито пък Артур.
Защото откакто се помнех в Кърнау управляваше крал Марк. Той рядко ни създаваше тревоги, макар от време на време — обикновено когато Думнония е заета с някой по-голям враг на изток — да решаваше, че някое парче от нашите западни земи му принадлежеше и начеваше кратка погранична война в която неговите бойни лодки идваха до нашето крайбрежие и воините на Кърнау се впускаха в опустошителни набези. Винаги побеждавахме в тези войни и как иначе? Думнония беше голяма, а Кърнау — малка, а когато войните свършваха, Марк изпращаше пратеници да ни уверяват, че всичко е станало по някакво недоразумение. В началото на Артуровото управление, когато Кадуи от Иска се бе разбунтувал срещу централната власт в Думнония, Марк наистина сложи ръка, макар и за кратко време, върху обширни ивици от нашата земя, но Кълхуч потуши бунта на Кадуи и когато Артур изпрати на Марк главата на бунтовника като подарък, копиеносците на Кърнау тихомълком се изтеглиха в старите си укрепления по границата.
Такива проблеми рядко възникваха, защото най-славните си кампании Марк водеше в леглото. Той бе известен с многобройните си съпруги, но докато други мъже държеха по няколко жени едновременно, Марк винаги имаше само една съпруга, а след смъртта й се женеше за друга. Те измираха в ужасяваща последователност, почти винаги това се случваше точно четири години след брачната церемония, осъществена от друидите на Кърнау. И въпреки че Марк винаги намираше някакво обяснение за смъртта им — треска например, или нещастен случай, или трудно раждане — ние всички подозирахме, че отегчението на краля бе причина за погребалните клади, в които изгаряха кралиците в Каер Дор (кралската крепост в Кърнау). Седмата съпруга, която умря в Каер Дор, Яла, бе племенница на Артур и Марк изпрати един пратеник да му разкаже тъжната приказка за ядливи гъби, смесени с червена мухоморка и за неутолимия апетит на Яла. Бе изпратил и едно муле натоварено с калаени кюлчета и рядка китова кост, за да укроти евентуални прояви на гняв от страна на Артур.
Винаги се намираха принцеси, които поемаха риска да пресекат морето и да споделят леглото на Марк, въпреки трагичните кончини на неговите предишни съпруги. Може би им се струваше по-добре да станат кралици на Кърнау, макар и за кратко, отколкото да чакат в женските покои да се появи подходяща партия, което можеше и никога да не се случи, пък и обясненията за смъртните случаи винаги звучаха правдоподобно. Просто нещастни случаи.
След смъртта на Яла дълго време не се появи нова съпруга. Марк остаряваше и хората предполагаха, че се е отказал от тази игра на бракове. Но точно през лятото на годината, предшестваща встъпването на Мордред на власт в Думнония, застаряващия крал Марк отново се ожени. Новата му съпруга бе дъщеря на нашия стар съюзник Енгас Мак Ейрем, ирландския крал на Демеция, който ни бе осигурил победата в долината Лъг. Заради решителната му намеса в тази битка Артур му беше простил безбройните нахлувания в земите на Кунеглас. Всъщност тези нападения не престанаха. Страшните Черни щитове на Енгас непрекъснато навлизаха в Поуис и в земите на старата Силурия и през всичките тези години Кунеглас бе принуден да поддържа скъпоструващи бойни отряди по западната си граница. Енгас никога не поемаше отговорността за тези рейдове като се оправдаваше с това, че неговите старейшини били недисциплинирани и все обещаваше да отреже някоя и друга глава, но главите си оставаха на съответните рамене и след всяка жътва гладните Черни щитове се връщаха в Поуис. Артур изпращаше на поуиската граница нашите млади копиеносци да придобиват опит. Тези продоволствени войни ни даваха възможност да обучаваме войниците, които още не бяха влизали в истинска битка и да поддържаме инстинктите на старите бойци. Кунеглас искаше веднъж завинаги да свърши с Демеция, но Артур харесваше Енгас и настояваше, че си струва да понасяме неговите грабителски походи, заради опита, който придобиваха в тези войни нашите копиеносци. Така Черните щитове бяха спасени.
Брака на застаряващия крал Марк с невръстната му булка от Демеция, скрепи един съюз между две малки кралства, който не разтревожи никого, пък и никой не вярваше, че Марк се беше оженил по някакви политически причини. Единствената причина за този брак бе неутолимият глад на Марк за млада кралска плът. Тогава той беше почти на шейсет, синът му Тристан бе почти на четиридесет, а Изолда, новата кралица, бе само на петнадесет.
Трагедията започна, когато Кълхуч ни изпрати вест, че Тристан е пристигнал в Иска с младата съпруга на баща си. След смъртта на Мелуас, настъпила след преяждане със стриди, за управител на западната провинция на Думнония бе назначен Кълхуч. Неговото съобщение гласеше, че Тристан и Изолда избягали от крал Марк. Самият Кълхуч бе скоро развеселен, отколкото ратревожен от тяхното пристигане, защото и той като мен се бе бил рамо до рамо с Тристан в долината Лъг и край Лондон и харесваше принца на Кърнау.
„Тази булка поне ще оцелее — пишеше Кълхуч в писмото си до Съвета — и го заслужава. Предоставих им един стар замък и охрана от копиеносци.“
По-нататък посланието описваше един рейд на ирландски пирати, дошли през морето, и завършваше с обичайните за Кълхуч молби за намаляване на данъците и предупреждение, пак обичайно за неговите писма, че тази година реколтата не изглеждала особено богата. Накратко това беше едно най-обикновено послание, което не можеше ни най-малко да разтревожи Съвета, тъй като всички знаехме, че реколтата щеше да бъде доста богата и че Кълхуч просто се опитва да си създаде оправдание, за да иска намаление на данъците, които трябваше да даде на кралската хазна. Колкото до историята с Тристан и Изолда — това бе просто една забавна нотка в ежедневието ни и никой не видя в нея някаква опасност. Служителите на Артур прибраха съобщението където трябва и Съветът продължи работата си с обсъждане молбата на Сенсъм да се построи голяма църква за петстотната годишнина от раждането на Христос. Аз се изказах против предложението. Епископ Сенсъм съска, грачи и лая, че църквата била необходима ако не искаме светът да бъде унищожен от дявола. Безгрижните ни пререкания по този въпрос продължиха докато прислужниците ни сервираха обяда в двора на двореца.
Съветът тогава заседаваше в Дурновария и както обикновено Гуинивиър бе напуснала своя Морски дворец, за да бъде в града по време на заседанията. На обяд се присъедини към нас. Седеше до Артур и нейната близост както винаги го изпълваше с щастие. Той беше толкова горд с нея. Бракът може и да му беше донесъл някои разочарования, особено по отношение на децата — Артур искаше повече деца, но беше очевидно, че той все още бе влюбен в жена си. Всеки поглед към нея показваше удивлението му, че такава жена е могла да се омъжи за него, а никога не му идваше на ум, че той бе личност, за която си заслужава да се бориш, способен владетел и добър човек. Артур я обожаваше и в онзи ден, докато ядяхме плодове, хляб и сирене под топлите слънчеви лъчи, бе лесно да се разбере защо. Тя можеше да бъде остроумна и хаплива, забавна и мъдра, а външният й вид все още приковаваше вниманието. За нея времето като че ли бе спряло. Кожата й бе бяла като мляко, а около очите й нямаше и следа от фините бръчки, които забелязвах по лицето на Сийнуин — наистина изглеждаше така сякаш не бе остаряла нито с миг след онзи далечен ден, в който Артур за първи път я видя в претъпканата зала на Горфидид. Мисля, че всеки път когато Артур се връщаше вкъщи от дългите си задължителни пътувания из кралството на Мордред, той все още, щом зърнеше Гуинивиър, изпитваше онова поразително чувство на щастие, което бе изпитал при тяхната първа среща. А Гуинивиър знаеше как да поддържа магията на своето очарование като стоеше винаги на една тайнствена крачка пред Артур и така все повече засилваше неговата страст. Това според мен бе нейната любовна рецепта.
Мордред също беше с нас в онзи ден. Артур държеше кралят да присъства на заседанията на Съвета още преди да е поел всичките си правомощия и винаги насърчаваше Мордред да взима участие в обсъжданията. Но единственият принос на Мордред в тези заседания бе да седи и да си чисти мръсотията изпод ноктите или да се прозява докато слуша отегчителните ни разговори. Артур се надяваше Мордред да се научи на отговорност като присъства на работата на Съвета, но аз се страхувах, че кралят просто се учи как да избягва детайлите в управлението. В онзи ден, по време на обяда, той седна, както се полага, на централното място на масата и дори не се престори на заинтригуван от историята, която епископ Емрис разправяше за чудодейната поява на пролетта след като някакъв свещеник благословил един хълм.
— Тази пролет, епископе — намеси се Гуинивиър, — не се ли появи по възвишенията северно от Дунум?
— Ами, да, лейди! — възкликна Емрис, доволен, че има и други слушатели освен безмълвния Мордред. — И вие ли чухте за това чудо?
— Много преди твоят свещеник да се появи — отвърна Гуинивиър. — Тази пролет идва и си отива,
