кралския Съвет, за да спечели подкрепата им. Държеше се мило дори с мен, предполагам защото виждаше в душата ми и разбираше, че вътре в себе си и аз мисля като нея. След първото събиране на кралския Съвет, последвало церемонията по полагането на клетвата пред Кръглата маса, тя ме хвана под ръка и двамата тръгнахме да се разхождаме из галерията от арки, ограждаща вътрешния двор на двореца в Дурновария. Въздухът бе наситен с дима от горящите в мангали билки, които трябваше да пазят града от повторното завръщане на чумата. Виеше ми се свят от упойващия дим, всъщност по-скоро бе от близостта на Гуинивиър. Парфюмът й беше много силен, червената й коса — гъста и буйна, тялото й — стройно и слабо, а лицето й толкова изящно и одухотворено. Изказах й съболезнованията си за смъртта на баща й.
— Бедният татко — каза тя. — Едниственото за което мечтаеше бе да се върне в Хенис Уирън.
Тя замълча и аз се зачудих дали това беше упрек към Артур, за дето не се опита да прогони Диурнач от земите на баща й. Според мен Гуинивиър едва ли би пожелала някога да види отново дивото крайбрежие на Хенис Уирън, но Лиодеган винаги е мечтал да се върне в земите на своите предци.
— Ти така и не ми разказа за твоето посещение в Хенис Уирън — порица ме Гуинивиър. — Разбрах, че си се срещнал с Диурнач.
— Да, и се надявам, лейди никога да не го срещна отново.
Тя сви рамене.
— Струва ми се, че понякога един крал може да има полза от славата си на жесток човек.
Попита ме за положението в Хенис Уирън, но аз долавях, че това всъщност не я интересуваше. Със същия интерес ме попита и за здравето на Сийнуин.
— Добре е, лейди, благодаря — все пак отвърнах аз.
— Пак ли е бременна? — попита ме тя леко развеселена.
— Така смятаме, лейди.
— Вие двамата наистина не си губите времето — закачи ме тя с усмивка. С годините нейната неприязън към Сийнуин изчезна, но двете никога не станаха приятелки. Гуинивиър откъсна едно листо от дафиновото дърво, което растеше в римска ваза, украсена с голи нимфи, и го разтри между пръстите си.
— А какво прави нашият господар кралят? — попита тя кисело.
— Бели.
— Става ли за крал?
Това беше типично за Гуинивиър — откровен въпрос, право в целта.
— Роден е за крал, лейди — уклончиво отвърнах аз, — а ние сме положили клетва пред него.
Тя се изсмя презрително. Сандалите й — със златни връзки — шляпаха по плочите, а перлите по златната верига около врата й подрънкваха.
— Преди много години, Дерфел, двамата с теб говорихме за това и ти призна, че от всички мъже в Думнония Артур е най-подходящ за крал.
— Така беше — съгласих се аз.
— Нима мислиш, че Мордред е по-подходящ?
— Не, лейди.
— Тогава? — обърна се тя да ме погледне. Малко жени можеха да ме гледат право в очите и Гуинивиър беше една от тях. — Тогава? — повторно попита тя.
— Дал съм клетва, лейди, както и вашият съпруг.
— Тези клетви! — сопна се тя и пусна ръката ми. — Артур се закле да убие Аел, а Аел си е жив. Закле се да отвоюва Хенис Уирън, а Диурнач още управлява там. Клетви! Вие мъжете се криете зад клетвите както слугите се крият зад глупостта, но щом някоя клетва ви стане неудобна просто я забравяте. Не мислиш ли, че би могъл да забравиш и клетвата си към Утър?
— Аз съм се клел на принц Артур — уточних аз, внимавайки както винаги в разговор с Гуинивиър да не изпусна титлата „принц“ пред името на Артур. — И тази ли клетва искате да забравя?
— Искам, Дерфел, да го вразумиш — каза тя. — Теб те слуша.
— Той слуша вас, лейди.
— Не и по въпроса за Мордред — отсече Гуинивиър. — За всичко друго може би, но за това не.
Тя потръпна, спомнила си вероятно как прегърна Мордред в Морския дворец по настояване на Артур, гневно смачка дафиновия лист и го захвърли на каменните плочи. След минути някой слуга щеше да го измете. Зимният дворец в Дурновария беше толкова чист винаги, в нашият дворец в Линдинис имаше твърде много деца, за да го поддържаме така изряден, а крилото на Мордред бе направо бунище.
— Артур е най-големият жив син на Утър — настоя Гуинивиър уморено. — Той трябва да бъде крал.
Трябва, помислих си аз, но ние всички се бяхме заклели да пазим трона за Мордред заради тази клетва много мъже умряха в долината Лъг. Понякога просто ми се искаше, да ми прости Бог, Мордред да умре и да реши този проблем вместо нас, но независимо от изкривения си крак и лошите поличби при раждането му, той сякаш бе дарен с непоклатимо здраве. Взрях се в зелените очи на Гуинивиър.
— Помня, лейди — започнах аз внимателно, — как преди години вие ме преведохте през тази врата — посочих аз към ниска сводеста врата, която водеше извън галерията — и ми показахте вашия храм на Изида.
— Да. Е, и? — настръхна тя, може би съжаляваше за този момент на допусната близост. В онзи далечен ден тя се опитваше да ме направи свой съюзник за същата кауза, която сега я бе подтикнала да ме хване под ръка и да ме доведе в тази галерия. Искаше Мордред да бъде отстранен, за да може Артур да управлява.
— Показахте ми трона на Изида — казах аз, като внимавах да не се издам, че съм видял същия черен трон и в Морския дворец. — Казахте ми, че Изида е Богинята, която определя кой ще седне на кралския престол. Прав ли съм?
— Да, Тя може да прави и това — отвърна нехайно Гуинивиър.
— Значи трябва да се молите на Изида, лейди — посъветвах я аз.
— Да не мислиш, че не се моля, Дерфел? — остро попита тя. — Да не мислиш, че не съм й проглушила ушите с моите молитви. Аз искам Артур да стане крал и след него Гуидър, но никой не може на сила да накара един мъж да седне на трона. Първо Артур трябва да поиска да стане крал и тогава Изида ще изпълни желанието му.
Това ми се видя доста слаба защита. Ако Изида не можеше да промени решението на Артур, ние смъртните още по-малко можехме да се надяваме, че ще успеем. Доста често се бяхме опитвали, но Артур не искаше изобщо да обсъжда този въпрос, точно както Гуинивиър се отказа да разговаря с мен след като разбра, че няма да ме убеди да подкрепя нейната кампания срещу Мордред в полза на Артур.
Аз исках Артур да стане крал, но през всичките тези години само веднъж отказах да приема спокойните му уверения и сериозно говорих с него за възможността той да седне на престола. Отлагах този разговор цели пет години след Клетвата край кръглата маса. Беше през лятото преди годината, в която Мордред трябваше отново да бъде провъзгласен за крал, а по това време той вече бе настроил срещу себе си почти всички в кралството. Единствено християните го подкрепяха и то без особено желание, само защото знаеха, че майка му беше християнка и че детето бе кръстено, а това бе достатъчно да убеди християните, че Мордред би могъл да подкрепи техните амбиции. Всички други гледаха на Артур като на човек, който може да ги спаси от момчето, но Артур спокойно пренебрегваше тези надежди. Онова лято според новото летоброене, което усвоихме, беше четиристотин деветдесет и петото след раждането на Христос. Думнония блестеше красива под златните лъчи на лятното слънце. Артур бе на върха на своята сила, Мерлин се грееше на припек в нашата градина, заобиколен от трите ни дъщерички, които настойчиво го молеха за приказки, Сийнуин беше щастлива, Гуинивиър се наслаждаваше на своя нов Морски дворец с неговите аркади и галерии, и тъмния скрит храм, Ланселот сякаш бе доволен от кралството си край морето, саксите се биеха помежду си, а в Думнония цареше мир. Но това беше и лято белязано от една голяма трагедия.
Защото това беше лятото на Тристан и Изолда.
Кърнау бе дивото кралство, което приличаше на извит орлов нокът, израснал в западния край на Думнония. Римляните стигнали до там, но малцина се заселили в пустите му земи. А когато римляните напуснали Британия, хората в Кърнау продължили да си живеят по стария начин сякаш в страната никога не бяха идвали нашественици. Разоравали малки нивички, ловели риба в бурни морета и копаели земята за
