пронизително като луд, опивайки се от настаналата сеч, а до мен моите вълци мушкаха и сечаха и надаваха радостни викове срещу враговете, които трябваше да танцуват върху нашите трупове.
Все още можеха да ни победят, защото бяха толкова много, но е трудно да се биеш когато твоята стена от щитове е разкъсана и при това трябва да вървиш нагоре, а и нашата неочаквана атака сломи духа им. Освен това твърде голям брой от саксите бяха пияни. Пияният мъж се бие добре, ако побеждава, но ако губи бързо се паникьосва, и макар че Сердик се опита да ги накара да се бият, неговите копиеносци се паникьосаха и побягнаха. Някои от моите новобранци се изкушаваха да хукнат още по-надолу, шепа от тях се поддадоха на изкушението, отдалечиха се твърде много и си платиха за своето безразсъдство. Аз обаче викнах на останалите да останат където са. Повечето сакси успяха да избягат, но ние удържахме победа и доказателство за това бе кръвта на саксите, в която газехме, безбройните трупове и ранени, покриващи склона на нашия хълм, захвърленото сакско оръжие. Обърнатата каруца гореше, а заклещен под тежестта й пищеше сакс, неговите събратя продължаваха да тичат надолу, докато нагазиха в храсталака в подножието.
Някои от нашите жени слязоха, за да събират плячка от мъртвите и да избиват ранените. Нито Аел, нито Сердик бяха сред саксите, останали да лежат по склона, но имаше един голям вожд, отрупан със злато, дръжката на меча му беше украсена със злато и стърчеше от ножница, направена от мека черна кожа, по която пълзяха кръстосани сребърни нишки. Взех колана с ножницата и меча от мъртвеца и ги занесох на Гуинивиър. Коленичих пред нея, нещо което никога не бях правил преди.
— Това беше ваша победа, лейди — казах аз, — изцяло ваша.
Подадох й меча, тя го взе и го закопча на кръста си. Даде ми знак да се изправя.
— Благодаря ти, Дерфел — каза тя.
— Мечът е добър — отбелязах аз.
— Аз не ти благодаря за меча — уточни Гуинивиър, — а за това, че ми оказа доверие. Винаги съм знаела, че мога да се бия.
— По-добре от мен, лейди — казах аз със съжаление. Защо не се бях сетил аз да използвам каруците?
— По-добре от тях! — настоя Гуинивиър, сочейки към победените сакси. Тя се усмихна. — А утре ще направим пак същото.
Тази вечер саксите не се върнаха. Залезът бе прекрасен, тих и сияен. Моите часовои крачеха по стената, а огньовете на саксите вече пламтяха в спускащите се долу сенки. Ядохме и след това поговорих с жената на Исса, Скарач. Тя повика и други жени, които намериха игли, ножове и влакно. Дадох им няколко наметала, взети от убитите сакси. Жените работеха в спускащия се мрак и цяла нощ на светлината на нашите огньове.
А на сутринта, когато Гуинивиър се събуди, на южната стена на Минид Бадън се вееха три бойни знамена. Мечката на Артур, звездата на Серен, а в средата, на почетното място както се полага на победоносен военачалник, стоеше знаме със знака на Гуинивиър — елен, увенчан с луна. Утринният вятър го развяваше, тя видя своя знак, а аз я видях да се усмихва.
В това време под нас саксите отново подреждаха копиеносците си.
Тъпаните започнаха да бият призори и за час в подножието на Минид Бадън се появиха пет магьосници. Изглежда днес Сердик и Аел бяха решили да си отмъстят за унижението от предния ден.
Гарвани разкъсваха телата на поне петдесет сакски трупа, които все още лежаха по склона близо до обгорелите останки от каруцата. Някои от моите хора искаха да довлекат мъртвите до тръните нахвърляни по стената и да ги подредят в ужасна бойна редица, която да посрещне новата атака на саксите, но аз им забраних. Скоро, помислих си аз, нашите собствени трупове щяха да бъдат на разположение на саксите и ако ние се подиграехме с техните мъртви, саксите щяха да сторят същото с нашите.
Скоро стана ясно, че врагът няма да рискува с нападение, което с една волска каруца можеше да се превърне в хаос. Сега те подготвяха двадесетина колони, които щяха да тръгнат нагоре по хълма от юг, от изток и от запад. Всяка група нападатели щеше да наброява само седемдесет-осемдесет човека, но взети заедно малките атаки трябваше да ни огънат. Ние вероятно щяхме да успеем да се справим с три или четири колони, но другите щяха лесно да минат покрай укрепителните валове, така че нямаше какво друго да правим освен да се молим, да пеем, да ядем и, за тези които имаха нужда, да пият. Обещахме си един на друг добра смърт, което означаваше, че ще се бием до край и ще пеем докато можем, но според мен всички знаехме, че това нямаше да бъде дръзка песен, а песен на унижението, болката и ужаса. За жените щеше да бъде дори по-лошо.
— Да се предам ли? — попитах Сийнуин. Тя ме погледна стреснато.
— Това не го решавам аз.
— Нищо не съм правил без твоя съвет — казах й аз.
— По време на война не мога да ти давам съвети, само мога да те попитам евентуално какво ще стане с жените, ако не се предадеш.
— Ще бъдат изнасилени, заробени или дадени на мъже, които имат нужда от съпруги.
— А ако се предадеш?
— Пак същото — признах аз. Само дето изнасилването нямаше да бъде толкова настоятелно. Сийнуин се усмихна.
— Значи изобщо нямаш нужда от моя съвет. Върви и се бий, Дерфел, и ако не се видим до срещата ни в Отвъдния свят, знай, че когато минаваш по моста на мечовете с теб ще е цялата ми любов.
Прегърнах я, после целунах дъщерите си, и се върнах на издадения напред ъгъл на южното укрепление, за да гледам как саксите тръгват нагоре. Тази атака изобщо не им отне толкова време колкото първата, защото тогава трябваше да се организира огромна маса хора и да се повдигне духа им, а днес врагът нямаше нужда от насърчения. Те идваха да си отмъстят, при това бяха разделени на такива малки групи, че дори да бяхме пуснали някоя каруца надолу, лесно можеха да избягат от нея. Саксите не бързаха, нямаше и за какво да бързат.
Бях разделил хората си на десет отряда, всеки отряд отговаряше за две вражи колони, но се съмнявах, че дори най-добрите ми копиеносци ще успеят да издържат повече от три-четири минути. По-вероятно е, мислех си, хората ми да хукнат назад да защитават жените си веднага щом врагът започне да ни обгражда и тогава сражението щеше да се превърне в едностранно клане около набързо сглобения ни заслон и лагерните огньове край него. Така да бъде, помислих си аз, и тръгнах между хората си да им благодаря за вярната служба и да ги насърча да убиват сакси колкото могат и докато могат. Напомних им, че всички врагове, които успеят да посекат ще бъдат техни слуги в Отвъдния свят.
— Така че избивайте ги — казах аз, — и нека ония от тях, които оцелеят, с ужас да си спомнят тази битка.
Някои започнаха да пеят Смъртната песен на Уерлина, бавна и тъжна мелодия, която се пееше край погребалните клади на воините. Пеех с тях и гледах как саксите приближават и понеже пеех и понеже шлемът притискаше плътно ушите ми, не чух виковете на Найол, водача на Черните щитове, заел позиции на северната стена на укреплението.
Обърнах се едва когато чух радостните възгласи на жените. Все още нищо необикновено не виждах, но тогава, над тътена на сакските барабани чух пронизителен висок тон на рог.
Чувал бях този рог и преди. За първи път го чух, когато бях съвсем млад копиеносец. Тогава се появи Артур на кон и спаси живота ми, сега идваше пак.
Бе дошъл отново на кон с хората си, и Найол бе викал за да ми съобщи, че тези тежковъоръжени конници са помели саксите на хълма отвъд котловината и в галоп пристигат към нас. Жените на Минид Бадън тичаха към укрепителния вал за да го видят, защото Артур не насочи коня си към върха, а като стигна до високата част на склона, поведе хората си встрани. Беше със своята лъскава ризница от метални пластини, носеше украсения със златни инкрустации шлем и държеше щита си от ковано сребро. Неговото бойно знаме се развяваше над главите на конниците — черната мечка се открояваше върху ленения плат, бял като гъшите пера на шлема на Артур. Бялото наметало на раменете му се издигаше и падаше с ритъма на конския бяг. А на дългото острие на копието му бе завързана бяла лента. Всеки сакс стъпил в низините на Минид
