Като че ли винаги когато една войска се застоеше на едно място сред войниците плъзваше болест. Точна такава зараза спря последното нашествие на Сердик в Думнония, а когато нашата войска стигна до Лондон също бе омаломощена от ужасна заразна болест.
Страх ме беше, че и сега някоя болест може да изцеди силите ни, но по някаква причина ни се размина, може би защото все още бяхме малко, или защото Артур пръсна войската си по билото зад Минид Бадън, което бе дълго близо пет километра. Аз и моите хора останахме на върха, но новопристигналите копиеносци останаха по хребета на северните хълмове. Първите два дни след пристигането на Артур врагът можеше все още да превземе тези хълмове, защото отрядите по върховете им бяха съвсем малобройни, ала конниците на Артур постоянно се движеха, както и копиеносците постоянно се разхождаха между дърветата по върховете, и както Артур мислеше, саксите решиха, че по-билото има много повече войници. Те наблюдаваха, но не атакуваха, а на третия ден от пристигането на Артур се появи и Кунеглас с войската от Поуис. Тогава вече имахме възможност да разположим силни постове по целия дълъг хребет, които можеха да повикат помощ при най-малката опасност от сакска атака. Врагът все още значително ни превъзхождаше по численост, но ние държахме височината и вече имахме копия, с които да я защитим.
Саксите трябваше да напуснат долината. Можеха да отидат до Севърнско и там да обсадят Глевум, и тогава ние щяхме да бъдем принудени да изоставим нашата височина и да ги последваме, но Сеграмор се оказа прав; хора, които са се настанили удобно, нямат желание да се местят, така че Сердик и Аел упорито стояха в речната долина и си мислеха, че ни обсаждат, а всъщност ние обсаждахме тях. Накрая те наистина направиха няколко нападения нагоре по хълма, но нито една от тях не беше нещо сериозно. Саксите обикновено идваха на пълчища нагоре по хълмовете, но когато на билото се появеше стена от щитове, готова да ги посрещне или се чуеше тропота на отряд от конниците на Артур откъм фланга им, смелостта им се изпаряваше и те се смъкваха заднишком към селата си. А всеки техен неуспех само увеличаваше самочувствието ни.
Това самочувствие толкова нарасна, че след като пристигна войската на Кунеглас, Артур реши, че може да ни остави. Първоначално бях удивен, защото той не ни даде никакво обяснение освен, че имал важна работа на един ден път северно от Минид Бадън. Вероятно Артур забеляза недоумението ми, защото сложи ръка на рамото ми.
— Ние още не сме победили — каза ми той.
— Знам, господарю.
— Но когато победим, Дерфел, искам нашата победа да бъде смазваща. Друга амбиция не би могла да ме измъкне оттук — усмихна се той. — Имаш ли ми доверие?
— Разбира се, господарю.
Той остави Кунеглас начело на нашата войска, но строго заповяда да не предприемаме атаки в долината. Саксите трябваше да вярват, че са ни притиснали, и за да поддържаме тази измама шепа доброволци се престориха на дезертьори и избягаха в лагерите на саксите, където разправили, че нашите хора са толкова обезсърчени, че някои предпочитали да избягат вместо да се бият, а водачите ни гневно се карали дали да останем и да се противопоставим на нападението на саксите или да бягаме на север да търсим убежище в Гуент.
— Все още не съм убеден, че може да се намери начин да сложим край на това — призна пред мен Кунеглас в деня, когато Артур си тръгна. — Имаме достатъчно сили да държим саксите в долината, — продължи той, — но нямаме достатъчно сили да слезем в долината и да ги бием.
— Значи може би Артур е отишъл за помощ, кралю-господарю — предположих аз.
— Каква помощ? — попита Кунеглас.
— Може би Кълхуч — вдигнах аз рамене. Но това бе малко вероятно, защото се говореше, че Кълхуч е на изток от саксите, а Артур тръгна на север. — Енгас Мак Ейрем? — продължих аз с предположенията. Кралят на Демеция ни беше обещал Черните си щитове, но ирландците още не бяха дошли.
— А Мюриг не иска да се намесва — казах аз.
— Не иска — съгласи се Кунеглас, — но в Гуент има хора които искат. Те още помнят долината Лъг.
Тук той криво ми се усмихна, защото в онази битка Кунеглас бе наш враг, и хората от Гуент, които бяха наши съюзници, се бяха изплашили да воюват с войската, предвождана от бащата на Кунеглас. Някои в Гуент още се срамуваха от това, и този срам бе още по-голям от това, че Артур бе победил без тяхна помощ. Затова предположих, че може, ако Мюриг разреши, Артур да доведе доброволци при Акве Сулис. Не ми беше ясно обаче как ще събере достатъчно хора, та да можем да слезем в гнездото на саксите и да ги избием.
— Може да е отишъл да намери Мерлин — предположи Кунеглас.
Гуинивиър бе отказала да тръгне с другите жени и деца, и бе настояла да види битката докрай бил този край победа или поражение. Мислех, че Артур ще настоява тя да си тръгне, но всеки път когато той идваше на върха Гуинивиър се скриваше някъде, обикновено в грубата колиба, която бяхме направили на билото, и се появяваше чак след като Артур си тръгваше. Той сигурно знаеше, че тя бе останала на Минид Бадън, защото внимателно беше наблюдавал жените, когато напускаха хълма и трябва да бе видял, че нея я няма сред тях, но нищо не каза. И Гуинивиър не споменаваше Артур когато се появяваше, макар че се усмихваше всеки път, щом видеше, че Артур не бе свалил знамето й от укрепителния вал. В началото я убеждавах да напусне върха, но тя посрещна с презрение предложението ми, а и никой от моите хора не искаше тя да си тръгне. Всички смятаха, и с право, че са оцелели благодарение на нея, затова искаха да й окажат чест като й предоставят пълно бойно снаряжение. Бяха взели красива плетена ризница от трупа на богат сакс и след като изчистиха кръвта от брънките, я подариха на Гуинивиър. Бяха изрисували нейния символ върху пленен щит, а един от моите хора дори й бе дал своя скъп шлем с вълча опашка, така че сега тя бе облечена като моите копиеносци, но макар и в бойни доспехи Гуинивиър изглеждаше смущаващо съблазнителна (иначе нямаше да е Гуинивиър). Тя бе станала нашия талисман, в очите на всичките ми хора Гуинивиър бе героиня.
— Никой не знае къде е Мерлин — отговорих аз на предположението й.
— Говореше се, че бил в Демеция — каза Кунеглас, — значи може да дойде с Енгас.
— Но твоят друид дойде, нали? — обърна се Гуинивиър към Кунеглас.
— Малейн е тук — потвърди Кунеглас, — и той може добре да проклина. Не като Мерлин, може би, но доста добре.
— А Талиезин? — попита Гуинивиър.
Кунеглас не се изненада, че тя бе чувала за младия менестрел, защото явно славата на Талиезин бързо се разпространяваше.
— Тръгна да търси Мерлин — отговори кралят.
— А той наистина ли е добър? — продължи да разпитва Гуинивиър.
— Наистина — кимна Кунеглас. — Може да възпее орлите в небето и сьомгата в речните вирове.
— Моля се да го чуем скоро — каза Гуинивиър. Вярно, че ония странни дни на огрения от слънцето връх като че ли бяха по-подходящи за пеене, отколкото за сражение. Пролетта се бе разхубавила, лятото не бе далеч, а ние мързеливо лежахме на топлата трева и наблюдавахме враговете, които изглеждаха поразени от внезапна безпомощност. Те се опитаха един-два пъти безрезултатно да ни атакуват, но не и да напуснат долината. По-късно чухме, че са спорели. Аел искал да обедини всички сакски копиеносци и да удари на север срещу хълмовете и по този начин да раздели войските ни на две части, които да бъдат разбити по отделно, но Сердик предпочел да чака докато започне да ни се свършва храната и да загубим присъствие на духа, но това бяха напразни надежди, защото ние имахме много провизии и от ден на ден ставахме все по- уверени. Всъщност огладняха саксите, защото леката конница на Артур тормозеше отрядите, които те изпращаха да събират храна, и именно саксите започнаха да губят присъствие на духа. След седмица на поляните край техните колиби видяхме да се появяват могили от прясна пръст и разбрахме, че врагът копае гробове за мъртвите. Болестта която изпълваше червата с вода и крадеше силата на човека бе нападнала саксите и те слабееха от ден на ден все повече. Сакските жени поставяха капани за риба в реката, за да нахранят децата си, мъжете им копаеха гробове, а ние лежахме под високото слънце и говорехме за менестрели.
Артур се върна в деня, когато се появиха първите сакски гробове. Той пришпори коня си през котловината и изкачи стръмния северен склон на Минид Бадън, а Гуинивиър набързо нахлузи новия си шлем и клекна зад група мъже. Червената й коса се показваше под ръба на шлема и се вееше като знаме, но
