Бадън знаеше кой беше този конник и знаеше какво можеха да сторят огромните коне на техните тесни колони. Артур бе довел само четиридесет от хората си, защото предишната година Ланселот бе откраднал повечето от големите бойни коне. Но четиридесет тежковъоръжени мъже, възседнали четиридесет коня, можеха да всеят ужас във всеки пехотинец.
Артур спря коня си под южния ъгъл на укреплението. Вятърът беше слаб, така че знамето на Гуинивиър не се виждаше, забелязваше се само някакъв непознат флаг, увиснал на тояга приспособена за дръжка. Той ме потърси с поглед, накрая разпозна шлема и ризницата ми.
— Има двеста копиеносци на около миля след мен! — викна ми той.
— Добре, господарю! — отговорих, — и добре дошъл!
— Можем да се задържим докато дойдат копиеносците! — викна той, после махна с ръка на хората си. Не слязоха надолу по хълма, а продължиха да яздят в кръг в горната част на склона, като че ли призоваваха саксите да дойдат и да премерят сили с тях.
Но видът на конете бе достатъчен да накара врага да спре, защото никой не искаше пръв да излезе на пътя на тези галопиращи копия. Ако бяха тръгнали всички заедно можеха лесно да пометат хората на Артур, но извивката на хълма не им позволяваше да се виждат и всяка колона сигурно се е надявала друг отряд да се осмели пръв да нападне конниците, така че всички стояха и чакаха. От време на време някоя група по- смели мъже се покатерваха нагоре, но щом видеха конниците на Артур да се връщат нервно отстъпваха надолу по хълма. Самият Сердик дойде да повдигне духа на хората точно под южния ъгъл, но когато Артур се върна и се изправи пред тези сакси те загубиха кураж. Бяха очаквали лесна битка срещу малко на брой копиеносци и не бяха подготвени да се сражават с конница. Не и катерейки се нагоре, нито срещу конницата на Артур. Други въоръжени ездачи можеше и да не успеят да ги изплашат, но те знаеха какво значи това бяло наметало, тези бели гъши пера и този щит, който светеше като самото слънце. Това означаваше, че смъртта бе дошла при тях и никой нямаше желание сам да се приближи до нея.
Половин час по-късно пехотата на Артур се появи в котловината. Саксите, които държеха хълма северно от котловината избягаха още щом видяха нашите подкрепления. Изморените копиеносци се изкачиха при нас и ние ги оглушихме с радостните си възгласи. Саксите чуха виковете ни и видяха нови воини да се подреждат по древния укрепителен вал. Това сложи край на амбициите им за деня. Колоните се оттеглиха и Минид Бадън отново бе вън от опасност до следващия изгрев.
Артур пришпори изморената Ламрей и щом пристигна при бойните ни знамена смъкна шлема си. Подухна ветрец. Артур вдигна поглед и видя увенчания с лунен сърп елен на Гуинивиър да се вее редом с неговата мечка, но това не скри широката усмивка на лицето му. Нищо не каза за знамето и когато слезе от гърба на Ламрей. Трябва да е знаел, че Гуинивиър е с мен, защото Балин я беше видял при Акве Сулис, а и двамата младежи, които бях изпратил със съобщението при него може да му бяха казали, но той се правеше, че нищо не знае. Само дойде при мен и ме прегърна, точно както в доброто старо време, като че ли между нас никога не имало враждебна студенина.
Цялата му тъга се бе изпарила. Лицето му отново се бе оживило, живец, който се предаде на моите хора и те се струпаха около него да го разпитват за новини, макар че той първо поиска да чуе нашите новини. Артур бе яздил сред труповете на саксите по склона и искаше да знае как и кога бяха умрели. Моите хора преувеличиха (простимо е) броя на саксите, които ни бяха нападнали предния ден. Артур се засмя, когато чу как сме бутнали две пламтящи каруци надолу по склона.
— Браво, Дерфел — каза той, — браво.
— Не бях аз, господарю — признах аз, — а тя.
При последната дума завъртях брадичка към знамето на Гуинивиър.
— Тя измисли всичко, господарю. Аз бях готов да умра, но тя имаше други идеи.
— Тя си е такава — тихо каза той, но не продължи да разпитва. Самата Гуинивиър не се виждаше наоколо и той не попита къде е. Но видя Борс и настоя да го прегърне и да чуе неговия разказ, едва тогава се качи на земния насип и се вгледа в лагерите на саксите. Стоя там дълго време на показ пред обезсърчения враг, но след малко направи знак на Борс и на мен да се качим при него.
— Не съм имал намерение да се сражавам с тях тук — каза ни той, — но мястото не е лошо. Всъщност даже е по-добро от останалите. Те всичките ли са тук? — обърна се той към Борс.
Борс отново беше пил в очакване на сакската атака, но направи всичко възможно да изглежда трезв.
— Всичките, лорд. Освен може би гарнизонът от Каер Амбра. Той трябваше да тръгне след Кълхуч — и Борс врътна брадичка към източния хълм, откъдето слизаха още сакси, за да се присъединят към лагерите в долината. — Това може би са те, лорд. Или са отряди за събиране на провизии.
— Саксите от Каер Амбра не са успели да открият Кълхуч — каза Артур, — защото вчера получих съобщение от него. Той е недалеч оттук, а и Кунеглас не е вече далеч. След два дни ще разполагаме с още петстотин човека и тогава те ще ни превъзхождат само с двама към един. — Артур се засмя. — Браво, Дерфел!
— Браво ли? — попитах с известна изненада. Очаквах, че Артур ще е недоволен от факта, че ме бяха сгащили толкова далече от Кориниум.
— Все някъде трябваше да се бием с тях, — обясни ми той, — и ти избра мястото. То ми харесва. Височината е наша. — Артур говореше високо, искаше неговата увереност да се предаде на хората ми. — Можех да дойда и по-рано, но не бях сигурен, че Сердик е налапал въдицата.
— Въдицата ли, господарю? — обърках се аз.
— Теб, Дерфел, теб — той отново се засмя и скочи от насипа. — Войната е низ от случайности, нали? И ти случайно откри място, където ще можем да им разкажем играта.
— Искаш да кажеш, че те ще се изморят от катеренето ли? — попитах аз.
— Едва ли са такива глупаци — весело каза Артур. — Не, боя се, че ние ще трябва да слезем да се бием с тях в долината.
— С какво? — попитах аз мрачно, защото дори с войската на Кунеглас пак щяхме да сме ужасно по- малко от саксите.
— С всеки воин, който имаме — уверено каза Артур. — Но никакви жени, мисля. Време е да преместим семействата ви някъде на по-безопасно място.
Нашите жени и деца не отидоха много далече; на час път на север имаше село и повечето намериха подслон там. Дори когато те напускаха Минид Бадън от север пристигаха още от копиеносците на Артур. Това бяха хората, които Артур събираше близо до Кориниум и те бяха едни от най-добрите воини в Британия. Сеграмор пристигна със своите опитни копиеносци и подобно на Артур отиде на високия южен ъгъл на Минид Бадън, откъдето можеше да огледа врага, а и те да го видят откроил се на фона на небето в черната си ризница. На лицето му се появи усмивка, което рядко се случваше.
— Прекалената самоувереност ги прави глупави — каза той презрително. — Сами са се хванали в капан като са се разположили в низината и сега няма да мръднат от там.
— Няма ли?
— Саксът щом веднъж е построил подслон не обича да го местят. На Сердик ще му трябва седмица и повече, ако иска да ги разкара от долината.
Саксите и техните семейства наистина се бяха настанили удобно и в долината вече се бяха появили две селца с малки колиби със сламени покриви. Едно от селата беше близо до Акве Сулис, а другото три километра по на изток, където речната долина правеше остър завой на юг. Хората на Сердик бяха в тези източни колиби, а копиеносците на Аел бяха или в града или в новопостроените къщурки извън градските стени. Изненадах се, че саксите използват постройките в града за подслон вместо да ги изгорят, но беше факт че всяка сутрин от портите се изнизваха дълги колони мъже, които оставяха зад гърба си димящи готварски огнища, чиито пушек се извиваше над керемидените и сламените покриви на Акве Сулис. Първоначалното нашествие на саксите бе бързо, но вече го нямаше предишният им устрем.
— И защо са разделили войската си на две? — попита ме Сеграмор, втренчил скептичен поглед в празнината между лагера на Аел и колибите на Сердик.
— За да ни оставят само едно място за минаване — казах аз, — право от там, — посочих към долината, — където ще се окажем в капан помежду им.
— И където можем да стоим и да не им позволяваме да се съединят — доволен добави Сеграмор, — а след няколко дни сред тях ще плъзне болест.
