Артур се направи, че не я забелязва. Бях тръгнал да го посрещна и на сред хълма спрях и зяпнах удивен.
Щитът му представляваше кръг от върбови дъски, покрити с кожа, а върху кожата бе закован тънък лист лъскаво сребро, което отразяваше ярката слънчева светлина, но сега върху щита на Артур имаше нов символ. Кръст — червен кръст, направен от платнени ленти, залепени за среброто. Християнският кръст. Той забеляза удивлението ми и се захили.
— Харесва ли ти, Дерфел?
— Християнин ли си станал, господарю? — ужасих се аз.
— Всички станахме християни — уточни той, — ти също. Нагорещете острието на някое копие и прогорете кръст върху щитовете си.
Аз плюх да предотвратя злото.
— Какво искаш да направим, господарю?
— Чу ме, Дерфел — каза той, смъкна се от гърба на Ламрей и тръгна към южната част на укреплението, откъдето можеше да погледне надолу към врага. — Още са тук, добре.
Кунеглас бе дошъл до мен и бе чул предишните думи на Артур.
— Искаш да сложим кръстове на нашите щитове, ли? — попита той.
— Нищо не мога да искам от вас, кралю-господарю — официално отговори Артур, — но ако вие и хората ви изобразите кръстове върху вашите щитове, ще ви бъда благодарен.
— Защо? — гневно попита Кунеглас. Той бе известен с ненавистта си към новата религия.
— Защото — отговори Артур, все още гледайки надолу към саксите, — кръстът е цената, която трябва да заплатим за войската на Гуент.
Кунеглас се втренчи в Артур сякаш не вярваше на ушите си.
— Нима Мюриг идва? — попитах аз.
— Не — отвърна Артур и се обърна към нас, — не Мюриг. Крал Тюдрик идва. Добрият Тюдрик.
Тюдрик беше бащата на Мюриг, кралят, който се бе отказал от трона, за да стане монах, а Артур бе ходил до Гуент да се моли на стария човек.
— Знаех, че е възможно, защото Галахад и аз цяла зима говорехме на Тюдрик.
Отначало, разправи ни Артур, кралят нямал желание да се отказва от набожния си оскъден живот, но и други хора в Гуент се присъединили към молбите на Артур и на Галахад, и след като прекарал нощи наред в молитви в своето параклисче, Тюдрик с неохота обявил, че временно ще си вземе трона обратно и ще поведе войската на Гуент на юг. Мюриг се бе противопоставил на това решение, възприемайки го с право като упрек и унижение, но войската на Гуент бе подкрепила стария крал, така че сега те идваха насам.
— Имаше обаче цена — призна Артур, — трябваше да превия коляно пред техния Бог и да обещая да припиша победата на Него, но аз ще припиша победата на който Бог пожелае Тюдрик, стига да доведе копиеносците си.
— А останалата част от сделката? — попита Кунеглас далновидно. Артур се усмихна криво.
— Искат да пуснеш мисионерите на Мюриг в Поуис.
— Само това ли? — попита Кунеглас.
— Може да съм създал впечатлението — призна Артур, — че ти с радост ще ги посрещнеш. Съжалявам, кралю-господарю. Това искане ми бе поставено като условие едва преди два дни, и беше идея на Мюриг, а трябваше да пазим авторитета на Мюриг.
Кунеглас се намръщи. Досега бе правил всичко възможно за да задържи християнството вън от страната си, смятайки, че Поуис няма нужда от ожесточението, което идва с всяка нова религия, но не се възпротиви на стореното от Артур. Сигурно бе решил, че е по-добре в Поуис да дойдат християни, отколкото сакси.
— Това ли е всичко, което обеща на Тюдрик, господарю? — попитах аз подозрително. Спомних си искането на Мюриг да му бъде отстъпен трона на Думнония, както и мечтата на Артур да се отърве от тази отговорност.
— Подобни договори винаги са придружени от някои подробности, които не си заслужава да бъдат обсъждани — отвърна безгрижно Артур, — но аз наистина обещах да освободя Сенсъм. Сега той е епископ на Думнония! И отново е кралски изповедник. Тюдрик настояваше за това. Всеки път щом сваля нашия добър епископ, той пак изплува — засмя се Артур.
— Това ли е всичко, което обеща, господарю? — попитах аз отново, защото подозрението продължаваше да ме гложди.
— Обещах каквото трябва, Дерфел, за да съм сигурен, че Гуент ще ни се притече на помощ — твърдо заяви Артур, — а те се зарекоха след два дни да са тук с шестстотин първокласни копиеносци. Дори Агрикола реши, че не е твърде стар да участва в тази война. Помниш Агрикола, нали Дерфел?
— Разбира се, че го помня, господарю — казах аз. Агрикола, старият военачалник на Тюдрик, бе навъртял много години, но все още бе един от най-славните воини в Британия.
— Всички идват откъм Глевум — вдигна ръка на запад Артур, където се виждаше как се вие пътят от Глевум, следвайки речната долина, — и когато дойдат, аз ще се присъединя към тях с моите хора и заедно ще нападнем право надолу към долината.
Артур стоеше върху укрепителния вал и не откъсваше поглед от дълбоката долина, но в съзнанието си той не виждаше ниви, пътища и разлюлени от вятъра жита, нито каменните гробове в римското гробище, а наблюдаваше цялата битка, разгърната пред очите му.
— Отначало саксите ще се объркат — продължи той, — но накрая ще организират цялата си маса и бързо ще се насочат към пътя — тук Артур посочи към Фоския път, който минаваше непосредствено под Минид Бадън, — тогава вие, кралю-господарю — поклони се той на Кунеглас, — и ти, Дерфел — Артур скочи от ниския насип и заби пръст в корема ми, — ще ги нападнете откъм фланга. Право надолу по хълма и в щитовете им! Ние ще се присъединим към вас — и Артур изви ръката си, за да покаже как хората му ще заобиколят северния фланг на саксите, — и тогава ще ги притиснем към реката.
Артур щеше да дойде откъм запад, а ние щяхме да нападнем от север.
— И те ще избягат на изток — отбелязах аз мрачно. Артур поклати глава.
— Утре Кълхуч ще тръгне на север, за да се присъедини към Черните щитове на Енгас Мак Ейрем, а те вече са на път от Кориниум за насам.
Артур беше доволен от себе си и нищо чудно, защото ако всичко вървеше по неговия план, щяхме да обградим врага и да да ги избием. Но планът криеше рискове. Предположих, че след като хората на Тюдрик дойдат и към нас се присъединят и Черните щитове на Енгас щяхме да сме не по-малко от саксите, но Артур предлагаше да разделим силите си на три части. Ако саксите успееха да запазят присъствие на духа, можеха да разбият всяка част по отделно. Но ако изпаднеха в паника и ако ние ги атакувахме диво и неудържимо, и ако целият шум, прах и ужас всееше смут сред вражите копиеносци, можехме просто да ги подкараме като добитък за клане.
— Два дни — каза Артур, — само два дни. Молете се саксите да не чуят за това и се молете да си останат където са.
Той викна за Ламрей, хвърли поглед към червенокосия копиеносец, после отиде при Сеграмор на билото отвъд котловината.
Нощта преди битката ние всички прогорихме кръстове върху щитовете си. Това бе ниска цена за една такава победа, но аз знаех, че това не беше цялата цена. Останалото щеше да бъде платено с кръв.
— Аз мисля, лейди — казах аз на Гуинивиър същата нощ, — че за вас ще е най-добре да останете тук на върха утре.
Двамата с нея пиехме медовина от един рог. Бях открил, че тя обича да разговаря късно през нощта и ми беше станало навик да сядам до нея край огъня преди да отида да спя. Сега тя се изсмя на предложението ми да остане на Минид Бадън, докато ние се бием долу.
— По-рано винаги си мислех, че си скучен човек, Дерфел — каза тя, — скучен, немит и тъп. Сега започнах да те харесвам, така че, моля те, не ме карай да мисля, че преди време съм била права.
— Лейди — ударих го аз на молба, — стената от щитове не е място за жена.
— И затворът не е, Дерфел. Освен това мислиш ли, че ще успеете да победите без мен?
Тя седеше на входа на колибата, която бяхме направили от каруците и отсечените дървета. Бяхме й отстъпили един цял край от подслона за жилище и онази нощ тя ме бе поканила да вечеряме пърлено говеждо отрязано от бута на един от воловете, довлекли каруците до върха на Минид Бадън. Огънят, на
