дума скриваше гнева, който можеше да го направи непредсказуем.
— Коя е думата, лейди?
— Самотен — каза Гуинивиър, и аз си спомних, че в пещерата на Митра Сеграмор бе използвал точно същата дума. — Той е самотен, — повтори Гуинивиър, — като мен. Така че хайде да му дадем победа и тогава може би няма да бъде повече самотен.
— Дано Боговете ви пазят, лейди.
— Богинята, мисля — поправи ме тя и видя ужасената ми физиономия. Засмя се. — Не Изида, Дерфел, не Изида.
Именно преклонението на Гуинивиър пред Изида я бе завело в леглото на Ланселот и бе предизвикало нещастието на Артур.
— Мисля, че тази нощ ще се моля на Сулис. Тя ми изглежда по-подходяща.
— Ще прибавя и моите молитви към вашите, лейди.
Станах да си вървя, но тя протегна ръка да ме спре.
— Ние ще победим, Дерфел — каза тя сериозно, — ще победим и всичко ще се промени.
Толкова често си бяхме казвали тези думи, и никога не ставаше така. Но сега, на Минид Бадън, щяхме пак да опитаме.
Ние натегнахме нашия капан в един толкова красив ден, че чак сърцето да те заболи. А денят обещаваше и да е дълъг, защото нощите ставаха все по-къси, а издължената вечерна светлина оставаше до късните часове.
Вечерта преди битката Артур оттегли своите войници от всички хълмове зад Минид Бадън. Той заповяда на хората си да оставят лагерните огньове запалени, та саксите да не разберат, че са си тръгнали. После Артур ги поведе на запад, за да се съберат с войската от Гуент, която идваше по пътя от Глевум. Воините на Кунеглас също напуснаха хълмовете, но дойдоха на върха на Минид Бадън, където зачакаха заедно с моите хора.
Главният друид на Поуис, Малейн, цяла нощ обикаляше сред копиеносците. Раздаваше им върбинка, елфови камъчета и стръкчета сушен имел. Християните се събраха и заедно се помолиха, макар да забелязах, че мнозина от тях приеха и даровете на друида. Аз се молих край укрепителния вал, молих се на Митра за голяма победа, и после се опитах да поспя, но на Минид Бадън бе неспокойно — чуваха се мърморещи гласове и монотонния звук на камъни в стомана.
Аз вече си бях наточил копието, и бях оправил ръба на Хюелбейн. Никога не оставях на слугите да ми острят оръжието преди битка, а си го точех сам с маниакална настървеност както впрочем и всичките мои хора. Щом се уверих, че оръжията са ми толкова остри, колкото можех да ги наточа, аз легнах близо до убежището на Гуинивиър. Исках да спя, но не можех да се отърва от страха, че на утрото трябваше да стоя в стена от щитове. Гледах за предзнаменования, боейки се да не видя сова и пак се молих. Накрая трябва да съм заспал, но сънят ми бе много неспокоен. Толкова отдавна не се бях бил в стена от щитове, да не говорим откога не бях щурмувал вража стена.
Събудих се измръзнал, недоспал и треперещ. Бе паднала гъста роса. Мъжете сумтяха, кашляха, пикаеха и мърмореха. Хълмът вонеше, защото макар да бяхме изкопали тоалетни ями, нямахме поток, който да отнася мръсотията.
— Миризмата и звука на мъжете — чу се киселият глас на Гуинивиър от сянката на нейната спалня.
— Спахте ли, лейди — попитах аз.
— Малко. — Тя изпълзя изпод ниския клон, който служеше за покрив и за врата едновременно. — Студено е.
— Скоро ще стане топло.
Тя клекна до мен, загърната с наметалото си. Косата и бе рошава, а очите й бяха подпухнали от съня.
— Ти за какво си мислиш по време на битка? — попита ме тя.
— Да остана жив — казах аз, — да убивам, да победя.
— Това медовина ли е? — попита тя, сочейки рога в ръката ми.
— Вода, лейди. Медовината прави човека бавен в битка.
Тя взе водата от мен, плисна малко върху очите си и изпи останалото. Беше напрегната, но знаех, че няма да мога да я убедя да остане на хълма.
— А Артур? — попита тя. — Той за какво си мисли в битка?
Аз се усмихнах.
— За мира, който ще настане след сражението, лейди. Той вярва, че всяка битка е последна.
— Но битките никога няма да свършат — каза замечтано Гуинивиър.
— Вероятно — съгласих се аз, — но в тази битка, лейди, стойте близо до мен. Много близо.
— Да, лорд Дерфел — каза тя с насмешка, после ме ослепи с усмивка. — И благодаря, Дерфел.
Когато слънцето пламна зад източните хълмове и обагри пръснатите тук-там облаци в червено, хвърляйки тъмни сенки над долината на саксите, ние вече бяхме облекли ризниците. Колкото повече се изкачваше слънцето, толкова повече сянката изтъняваше и се свиваше. Над реката се виеше тънка мъглица, и ставаше по-внушителна там където се смесваше с дима от лагерните огньове на враговете, край които шетнята бе по-напрегната от обикновено.
— Нещо се мъти там долу — каза ми Кунеглас.
— Може би знаят, че идваме — предположих аз.
— А това би направило живота по-труден — мрачно отбеляза Кунеглас, макар че ако саксите наистина бяха дочули за плановете ни, с нищо не показваха, че се готвят да ни посрещнат. Срещу Минид Бадън не бе построена стена от щитове, нито някакви отряди тръгнаха на запад към пътя за Глевум. Вместо това, когато слънцето се вдигна достатъчно високо, за да подпали и изпари мъглата от бреговете на реката, като че ли най-сетне те решиха да изоставят това място и започнаха да се подготвят за поход, макар че бе трудно да се разбере накъде се готвеха да тръгнат на запад, на север или на юг, защото първата им задача бе да съберат багажа в каруците си, товарните коне, стадата рогат добитък и овцете. От нашия хълм картината долу напомняше на потънал в хаос, разровен мравуняк, но постепенно бе въведен някакъв ред. Хората на Аел събраха багажа си точно пред северната порта на Акве Сулис. А хората на Сердик организираха своя поход до лагера си край речния бряг. Шепа колиби горяха, и без съмнение те възнамеряваха да запалят и двата лагера преди да тръгнат. Първият отряд който потегли бе отряд от лековъоръжени конници, които пришпориха конете си на запад покрай Акве Сулис и тръгнаха по пътя за Глевум.
— Жалко — тихо каза Кунеглас. Конниците разузнаваха пътя, по който саксите се надяваха да се оттеглят, и щяха да се натъкнат точно на подготвяната от Артур изненадваща атака.
Ние чакахме. Не трябваше да слизаме надолу докато не видим войската на Артур, и тогава трябваше бързо да се спуснем да попълним празнината между хората на Аел и копиеносците на Сердик. На Аел щеше да му се наложи да се изправи срещу бесния щурм на Артур, а войската на Кунеглас и моите копиеносци щяха да попречат на Сердик да се притече на помощ на своя съюзник. Беше почти сигурно, че ние щяхме да сме по-малко от врага, но Артур се надяваше да успее да пробие коридор през хората на Аел, за да може да ни дойде на помощ. Хвърлих поглед наляво, с надеждата да зърна войската на Енгас по Фоския път, но този далечен път все още бе пуст. Ако Черните щитове не дойдат, помислих си аз, ние с Кунеглас щяхме да се окажем притиснати между двете половини на сакската армия. Огледах хората си и забелязах напрежението, с което чакаха. Те не можеха да виждат долината, защото аз бях настоял да се крият до началото на атаката ни по фланга. Някои стояха със затворени очи, малцина християни бяха наколеничили и разперили ръце, а други усърдно точеха остриетата на копията си, макар че те вече бяха остри като бръснач. Друидът Малейн напяваше заклинание за закрила, Пирлиг се молеше, а Гуинивиър се бе вторачила със широко отворени очи в мен, като че ли по лицето ми можеше да разбере какво става долу.
Сакските разузнавачи бяха изчезнали на запад, но сега изведнъж се появиха в луд галоп. Под копитата на конете се вдигаха облаци прах. Скоростта им бе достатъчна за да разберем, че са видели Артур и скоро, помислих си аз, суетнята около заминаването щеше да се смени със стена от щитове и копия. Стиснах дългата ясенова дръжка на собственото си копие, затворих очи и изпратих молитва към синьото небе над мен с надеждата, че ще стигне до там, където Бел и Митра можеха да я чуят.
— Погледни ги! — възкликна Кунеглас, докато аз се молех и аз отворих очи, за да видя как атаката на
