власт. В нашия свят мечът определяше ранга, а който нямаше кураж да върти меча губеше честта си. Така че аз хукнах напред с душа изпълнена с лудост и въодушевление, което ме дари с ужасна сила и тя се изля върху избраните от мен жертви. Бяха двама млади мъже, и двамата по-дребни от мен, и двамата напрегнати и двамата с рехава брадица и двамата се свиха дори преди да ги ударя. Те виждаха един британски военачалник в цялото му великолепие, а аз виждах двама мъртви сакси.
Копието ми се заби във врата на единия. Изоставих копието си, когато в щита ми се заби брадва, но аз я бях видял да идва и се предпазих от удара, после замахнах с щита срещу втория сакс и ударих с рамо в центъра на щита, а през това време хванах Хюелбейн с дясната си ръка. Замахнах с него надолу и се разхвърчаха трески от дръжката на нечие копие, после усетих как моите хора дотичаха зад мен. Завъртях Хюелбейн над главата си, отново замахнах надолу, отново изкрещях, замахнах встрани и изведнъж пред мен блесна зелена трева кокичета, пътят, крайречните поляни отвъд него. Бях минал през стената и с писък приветствах своята победа. Обърнах се и забих Хюелбейн в тила на някакъв сакс, завъртях острието, освободих го и видях кръвта, обагрила върха му и внезапно враговете изчезнаха. Стената на саксите се стопи, или по-скоро се превърна в мъртва и умираща плът, която кървеше на тревата. Помня, че вдигнах щит и копие към слънцето и с вой изразих своята благодарност към Митра.
— Стена от щитове! — чух Исса да вика, докато аз празнувах победата. Наведох се да си взема копието, после се обърнах и видях, че от изток идваха още сакси.
— Стена от щитове! — повторих командата на Исса. Кунеглас правеше своя собствена стена с лице на запад, за да ни пази от воините в тила на Аел. А аз подреждах нашата стена, обърната на изток, откъдето идваха хората на Сердик. Моите хора пищяха и надаваха победни възгласи. Бяха превърнали една стена от щитове в леш и сега искаха още. Зад мен, в пространството между хората на Кунеглас и моите, неколцина ранени сакси бяха все още живи, но трима от моите копиеносци набързо им видяха сметката. Прерязаха им гърлата, в такъв момент не можехме да взимаме пленници. Гуинивиър им помагаше.
— Господарю, господарю! — крещеше Ийчърн от десния край на нашата къса стена. Погледнах към него, а той сочеше към една орда сакси, които бързаха да минат в празнината между нас и реката. Процепът бе много широк, но саксите не ни заплашваха, по-скоро бързаха на помощ на Аел.
— Остави ги! — викнах аз. Повече ме тревожеха саксите пред нас, защото се бяха спрели и се подреждаха в редици. Бяха видели какво направихме и бяха решили да не ни позволят пак да го направим, така че изградиха стена с четири-пет души в дълбочина, после нададоха възгласи, когато един от техните магьосници дойде да подскача отпред и да ни проклина. Беше от лудите магьосници, защото лицето му неконтролируемо се извиваше докато той ни заливаше с мръсните си приказки. Саксите високо ценяха такива мъже, вярвайки, че те могат да разговарят с Боговете, а Боговете им сигурно щяха да пребледнеят ако го слушаха как проклина.
— Да го убия ли? — попита ме Гуинивиър, опипвайки лъка си.
— Как бих искал да не сте тук, лейди — казах аз.
— Малко е късно за подобно желание, Дерфел.
— Остави го — отговорих на въпроса й аз. Проклятията на магьосника не правеха никакво впечатление на моите хора, които крещяха на саксите да дойдат и да опитат вкуса на нашите остриета, но саксите нямаха настроение да тръгнат напред. Чакаха подкрепления, а те не бяха много далеч зад тях.
— Кралю-господарю! — викнах аз към Кунеглас. Той се обърна. — Виждате ли Сеграмор?
— Още не.
И аз не виждах Енгас Мак Ейрем, чиито Черни щитове трябваше да се изсипят от хълмовете и да се врежат още по-дълбоко във фланга на саксите. Започнах да се страхувам, че бяхме предприели атаката твърде рано и че сега бяхме заклещени между воините на Аел, които се съвземаха от първоначалната паника, и копиеносците на Сердик, които грижливо увеличаваха дълбочината на своята стена от щитове преди да ни смажат с по-големия си брой.
Тогава Ийчърн извика отново и аз погледнах на юг, където саксите бяха започнали да тичат на изток вместо на запад. Из нивите между нашата стена и реката търчаха толкова много изпаднали в паника мъже, че за миг бях твърде объркан да разбера какво точно става и тогава чух шума. Шум като от гръмотевица. Удари на копита.
Конете на Артур бяха големи. Някога Сеграмор ми беше казал, че Артур пленил тези коне в битка срещу Кловис, крал на франките, а преди да станат притежание на Кловис, те били отглеждани за римляните. В Британия нямаше други такива коне. А Артур избираше най-едрите от своите воини за да ги яздят. Той бе загубил много от огромните си коне по време на бунта на Ланселот, и аз даже смятах, че огромните животни ще се появят сред вражите редици, но Артур взе на присмех страховете ми. Каза ми, че Ланселот бил откраднал предимно кобили за разплод и необучени жребчета, а обучението на един кон траеше с години, както впрочем и обучението на конника, който трябваше да се бие на гърба му. Ланселот нямаше такива хора, а Артур имаше, и сега ги бе повел от северния склон срещу воините на Аел, които се сражаваха със Сеграмор.
Големите коне бяха само шестдесет и бяха уморени, защото бяха препускали да завземат позиции на моста на юг и после за да дойдат на другия фланг на битката, но Артур ги бе пришпорил в галоп и се вряза с тях в тила на бойната линия на Аел. Хората там с цялата си тежест бутаха копиеносците пред тях, опитвайки се да им помогнат да надделеят над стената от щитове на Сеграмор. И появата на Артур бе толкова внезапна, че саксите нямаха време да се обърнат и да направят своя стена от щитове. конете разкъсаха редиците им, саксите се пръснаха и воините на Сеграмор избутаха предните редове на врага и внезапно дясното крило на войската на Аел се разпадна. Част от саксите избягаха на юг с надежда да се слеят с останалата част от войската на Аел, а други хукнаха на изток към Сердик, именно тях виждахме да тичат през крайречните поляни. Артур и неговите конници посичаха безмилостно тези бегълци. Ездачите използваха дългите си мечове неуморно, докато поляната се покри с тела и изоставени щитове и мечове. Артур мина в галоп покрай моята стена от щитове, бялото му наметало бе изпръскано с кръв, Екскалибур бе целият червен в ръката му, а на изпитото ми лице се бе изписала неземна радост. Неговият слуга Хигуид, носеше знамето с мечката, в долния ъгъл на което се виждаше червен кръст. Хигуид, обикновено най- сдържаният човек, когото познавах, сега се захили срещу мен и отмина, следвайки Артур. Отиваха обратно към хълма, за да могат конете да си поемат дъх и да държат под заплаха фланга на Сердик. В първата атака на Артур бе загинал Морфанс Грозния, но това бе единствената загуба на Артур.
Нападението на Артур бе разбило дясното крило на Аел и сега Сеграмор водеше хората си по Фоския път, за да се влее в моята стена от щитове. Още не бяхме обградили войската на Аел, но го бяхме приклещили между реката и пътя, а дисциплинираните християни на Тюдрик напредваха по коридора и избиваха всичко по пътя си. Сердик все още бе извън капана и сигурно му бе дошло на ум да изостави Аел и така да се отърве от своя сакски съперник, но вместо това реши, че победата все още е постижима. Ако успееше да победи в този ден, цяла Британия щеше да стане Лоегир.
Сердик пренебрегна заплахата, идваща от конете на Артур. Той сигурно знаеше, че конниците бяха ударили хората на Аел, там където бе настъпила най-голямата бъркотия, и че дисциплинираните копиеносци, здраво стъпили в стената си от щитове, нямаше защо да се страхуват от конници, затова Сердик заповяда на хората си да припокрият щитовете си, да снижат копията си и да тръгнат напред.
— Стегнато! Стегнато! — изкрещях аз и заех мястото си в първия ред, където се уверих, че моят щит покрива ръбовете на съседните. Саксите бавно пристъпваха напред с намерение да ударят щит о щит, те търсеха слабо място в нашата стена. Не виждах никакви магьосници, но щандартът на Сердик бе в центъра на огромната формация срещу нас. В очите ми се набиваха бради и рогати шлемове, чувах дрезгавия глас на рог, който надуваха непрестанно, а аз не откъсвах поглед от копията и остриетата на брадвите. Самият Сердик бе някъде сред масата от мъже пред мен, защото чувах гласа му да вика: „Прилепете щитовете! Стегнато!“ Две големи бойни кучета бяха пуснати срещу нас, дочух викове и усетих някакво безредие някъде в дясно от мен, когато кучетата нападнаха стената ни. Саксите трябва да видяха, че нашата стена от щитове се извива на онова място, защото изведнъж нададоха радостни възгласи и тръгнаха напред.
— Стегнато! — викнах аз, после вдигнах копието си над главата. Най-малко трима сакси гледаха към мен когато хукнаха напред. Аз бях лорд, окичен със злато, и ако успееха да пратят душата ми в Отвъдния свят, щяха да спечелят слава и богатство. Един от тях тичаше по-бързо от другите, жаден за слава, копието му бе насочено към моя щит и аз предположих, че в последния момент той ще отпусне върха, за да го забие в глезена ми. после нямаше време за мислене, само за действие. Аз замахнах с копието си срещу лицето на
