обграден от ескорт Черни щитове. Видя ме, усмихна се и ми махна да продължавам клането.
Прегазихме селото на Сердик, където жени и деца трепереха от страх в колибите. Кълхуч и двадесетина мъже прорязваха кървава пътека през малцината сакски копиеносци, които се опитваха да защитят своите семейства и изоставения багаж на Сердик. Сакските воини загинаха и плячкосаното злато се разпиля като слама. Спомням си каква прах бяхме вдигнали, като мъгла, помня писъците на жени и мъже, тичащи деца и кучета, настръхнали от ужас, горящи колиби, бълващи дим, а големите коне на Артур с тътен се движеха през настъпилия хаос и паника и дългите копия на ездачите им потъваха в гърбовете на вражи копиеносци. Няма по-голяма радост от това да громиш разбита войска. Стената от щитове се разпада и настъпва царството на смъртта. И така ние убивахме докато ръцете ни окапаха и не можехме да вдигнем меча, а когато клането свърши, се видяхме сред блато от кръв и точно тогава нашите хора откриха пивото и медовината в багажа на саксите и започна пиенето. Някои сакски жени намериха закрила сред малцината трезвени брити, които носеха вода от реката за ранените ни. Търсехме живи приятели и ги прегръщахме, виждахме мъртви приятели и плачехме за тях. Познахме делириума на крайната победа, споделяхме сълзи и смях, а някои, както си бяха уморени, затанцуваха от радост.
Сердик успя да избяга. Той и охраната му си проби път през хаоса към източните хълмове. Някои сакси преминаха реката и хукнаха на юг, а други последваха Сердик. Имаше и такива, които се престориха на мъртви и през нощта се измъкнаха. Но повечето останаха в долината под Минид Бадън, където са и до днес.
Защото ние победихме. Превърнахме нивите край реката в кланица. Спасихме Британия и осъществихме мечтата на Артур. Ние бяхме кралете на клането и господарите на смъртта, и с вой до небето оповестихме своя триумф.
Защото войската на презрените сакси бе разбита.
ЧАСТ ТРЕТА
ПРОКЛЯТИЕТО НА НИМЮ
Кралица Игрейн седи върху перваза на моя прозорец и чете последните няколко пергаментови листа, като от време на време спира и ме пита за значението на тази или онази сакска дума, но иначе нищо не казва. Тя бързо премина през разказа за битката и хвърли с отвращение пергаментите на пода.
— Какво стана с Аел? — попита тя ядосано, — а с Ланселот?
— Ще стигна и до тяхната съдба, лейди — отвърнах аз. Бях затиснал едно перо с чуканчето на лявата си ръка и го подострях с нож. Духнах прашинките на пода. — Всичко с времето си.
— Всичко с времето си! — повтори презрително тя. — Разказ не може да се оставя без край, Дерфел!
— Ще има край — обещах аз.
— Трябва да има край тук и сега — настоя моята кралица. — Там е смисълът на всички разкази. Животът няма ясен и подреден край, затова поне разказите трябва да имат.
Вече доста е наедряла, защото скоро ще настъпи моментът и бебето ще види бял свят. Ще се моля за нея, а тя ще има нужда от моите молитви, защото твърде много жени умират по време на раждане. Кравите не страдат така, нито котките, нито кучките, нито свинете, нито овцете, нито лисиците, нито което и да е друго същество, само човешките. Сенсъм казва, че това е така, защото Ева взела ябълката в Рая и така вгорчила дните ни. Жените, проповядва светецът, са Божие наказание за мъжете, а децата са Неговото наказание за жените.
— И какво стана с Аел? — строго попита Игрейн, след като не отговорих на думите й.
— Беше убит с копие. Удари го точно тук — тупнах аз с пръсти по ребрата си току над сърцето. Историята бе по-дълга, разбира се, но нямах намерение да й я разказвам точно в този момент, защото никак не ми е приятно да си спомням за смъртта на баща си, макар че все някога трябва да напиша затова, предполагам, ако искам разказът да е пълен. Артур остави хората си да разграбват лагера на Сердик и се върна да види дали християните на Тюдрик бяха довършили обградената в капана им войска на Аел. Той открил остатъците от тези сакси, бити, кървящи и умиращи, но все още съпротивляващи се. Самият Аел бил ранен и вече не можел да държи щит, но не се предавал, а заобиколен от своите гвардейци и последните си копиеносци, той чакал войниците на Тюдрик да дойдат и да го убият.
Копиеносците от Гуент нямали особено желание да го атакуват. Притиснатият враг е опасен, и ако до него все още има стена от щитове, каквато били изградили хората на Аел, той без съмнение е опасен. Твърде много гуентски копиеносци вече били загинали, сред тях и добрия стар Агрикола, и оцелелите не искали да се впуснат срещу щитовете на саксите още веднъж. Артур не настоял да опитат пак, а поговорил с Аел, и когато Аел отказал да се предаде, Артур изпратил да ме повикат. Като отидох при Артур, помислих, че е сменил бялото наметало с тъмночервено, а то си беше неговото наметало, само че така оплискано с кръв, че изглеждаше червено. Той ме посрещна с прегръдка, после без да сваля ръка от рамото ми ме заведе в пространството между двете противникови стени от щитове. Помня, че там имаше един умиращ кон, мъртви мъже, пръснати щитове и счупени оръжия.
— Баща ти не иска да се предаде — каза Артур, — но аз мисля, че теб ще послуша. Кажи му, че трябва да стане наш пленник, но ще бъде почитан като крал и ще прекарва спокойно дните си. Обещавам също да пощадя живота на хората му. Трябва само да ми предаде меча си.
Артур погледна изморените, притиснати от по-многоброен противник сакси. Те мълчаха. На тяхно място ние щяхме да пеем, но онези мъже чакаха смъртта в пълна тишина.
— Кажи му, че вече има достатъчно мъртви, Дерфел — каза Артур.
Аз откопчах колона с Хюелбейн, поставих го на земята до щита и копието си, и тръгнах да се срещна с баща си. Аел изглеждаше изморен, грохнал и наранен, но накуцвайки излезе да ме посрещне с високо вдигната глава. Нямаше щит, но държеше меч в осакатената си дясна ръка.
— Знаех, че ще те повикат — изръмжа той. Ръбът на меча му бе дълбоко назъбен, и по острието бе засъхнала кръв. Той направи рязко движение с оръжието, когато започнах да описвам предложението на Артур. — Знам какво иска той от мен — прекъсна ме кралят, — иска меча ми, но аз съм Аел, бретуалдата на Британия и не мога да предам меча си.
— Татко — започнах аз.
— Ще ме наричаш крал! — озъби се той.
Усмихнах се на това предизвикателство и сведох глава.
— Кралю господарю, предлагаме да запазим живота на вашите хора и…
Той ме прекъсна още веднъж.
— Когато мъжът умре в битка — каза той, — отива в благословен дом в небето, стиснал меча си в ръка и с рани отпред.
Аел замълча за миг и когато проговори гласът му бе много по-мек.
— Ти нищо не ми дължиш, сине, но ще бъде много мило от твоя страна, ако именно ти ми отредиш място в онази зала за угощения.
— Кралю господарю — започнах аз, но той ме прекъсна за четвърти път.
— Искам да ме погребеш тук с краката на север и с моя меч в ръка. Нищо повече не искам от теб.
Той се обърна към хората си, и аз видях, че едва се държеше на краката си. Сигурно бе тежко ранен, но наметалото от меча кожа скриваше раната.
— Хротхгар! — викна той към един от копиеносците си. — Дай си копието на моя син.
Висок млад сакс излезе от стената от щитове и послушно ми подаде копието си.
— Вземи го! — отсече Аел и аз се подчиних. Хротхгар ми хвърли нервен поглед и бързо се върна при другарите си.
Аел затвори очи за миг и аз видях как по твърдото му лице пробяга болезнена гримаса. Беше блед под мръсотията и потта и изведнъж стисна зъби при следващия пристъп на разкъсващата болка, но устоя на болката и дори се опита да се усмихне когато пристъпи към мен, за да ме прегърне. Облегна се на раменете ми с цялата си тежест, чувах как дъхът му скрипти в гърлото.
— Мисля — прошепна той в ухото ми, — че ти се най-добрият от синовете ми. Сега направи ми подарък. Дай ми добра смърт, Дерфел, защото ми се иска да отида да пирувам с истинските воини.
Аел тежко отстъпи назад и подпря меча до тялото си, после с усилие развърза кожените връзки на рунтавото си наметало. То падна и аз видях, че цялата лява страна на тялото му бе подгизнала в кръв.
