— Съпрузите не обичат жените им да са бременни — казах аз.
— Тогава да не проявяват такова усърдие в усилията си да им напълнят коремите — кисело отбеляза Игрейн. Замълча заслушана в крясъците на светия Сенсъм, който викаше по брат Луелин, задето бе оставил ведрото с мляко в коридора. Горкият Луелин. Той е послушник в нашия манастир и никой не работи повече от него, а добра дума не чува и сега заради едно ведро ще бъде осъден на една седмица ежедневен побой от свети Тъдуол, младият човек — всъщност почти дете — когото Сенсъм възпитава като свой наследник. Целият ни манастир живее в страх от Тъдуол, само върху мен не излива злобата си благодарение на приятелството ми с Игрейн. Сенсъм има нужда от закрилата, която нейният съпруг ни осигурява, и не би рискувал да си навлече недоволството на Игрейн.
— Тази сутрин — каза кралицата, — видях елен само с един рог. Това е лошо предзнаменование, Дерфел.
— Ние, християните — заявих аз, — не вярваме в предзнаменования.
— Да, ама те виждам, че пипаш оня пирон на писалището си.
— Не винаги сме добри християни.
Тя замълча.
— Тревожа се за раждането.
— Всички се молим за вас — рекох аз, макар да знаех, че тя няма нужда от такъв отговор. Все пак освен молитвите, бях направил и някои други неща в нашия малък манастирски параклис. Бях намерил орлов камък, върху който надрасках нейното име, а после го зарових до едно ясеново дърво. Ако Сенсъм знаеше, че съм направил това древно заклинание, щеше да забрави необходимостта от закрилата на Брочваел и щеше да накара светия Тъдуол да ме бие до кръв цял месец. Само че ако светецът знаеше, че пиша и тази история за Артур, щеше пак да направи същото.
Но аз ще я напиша и известно време ще ми бъде лесно, защото следва разказ за щастливите времена, годините на мира. Но те бяха и години на спускащ се мрак, ние обаче не забелязвахме това, защото виждахме само слънчевата светлина и никога не се вглеждахме в сенките. Мислехме, че сме победили сенките, и че над Британия винаги ще грее слънце. Победата при Минид Бадън бе на Артур, тя бе неговото най-голямо постижение, и може би трябваше да свърша сказанието до тук; но Игрейн е права, животът няма чистичък и подреденичък завършек, така че трябва да продължа разказа за Артур, моя господар, моя приятел и освободител на Британия.
Артур остави хората на Аел живи. Те оставиха копията си, а ние разпределихме пленниците между победителите, за да им служат като роби. Използвах някои от тях да ми помогнат да изкопаем гроба на моя баща. Копахме дълбоко в онази мека и влажна пръст край реката, и там положихме Аел с крака, обърнати на север и с меч в ръката. Сложихме и нагръдника върху разкъсаното му сърце, поставихме щита върху корема му, а край тялото — копието, нанесло смъртоносния удар. После запълнихме гроба, аз отправих молитва към Митра, а саксите се помолиха на техния Бог Тъндър.
Вечерта вече горяха първите погребални клади. Помогнах да поставим труповете на моите хора върху огньовете, после оставих другарите им да пеят, докато изпращат душите на мъртвите в Отвъдния свят, а аз намерих коня си и го пришпорих на север през дългите меки поляни. Яздех към селото, където нашите жени бяха намерили убежище. Когато се изкачих на северните хълмове шумът от бойното поле заглъхна. Това бе звукът от пукането на дърветата в огньовете, плачът на жените, тъжните песни, и воят на пияни мъже.
Казах на Сийнуин за смъртта на Кунеглас. Тя се втренчи в мен и за миг като че ли не бе в състояние да реагира, но после очите й се изпълниха със сълзи. Тя дръпна наметалото върху главата си.
— Горкият Пердел — каза тя. Пердел бе синът на Кунеглас, вече крал на Поуис. Разказах й как бе умрял брат й, после тя се оттегли в къщурката, където живееше заедно с нашите дъщери. Искаше да превърже раната на главата ми, която изглеждаше много по-зле отколкото всъщност беше, но не можа, защото заедно с дъщерите ни трябваше да оплачат Кунеглас, а това означаваше да се затворят в колибата за три дни и три нощи, да се крият от слънцето без да виждат нито да докосват мъж.
По това време вече се беше стъмнило. Можех да остана в селото, но не ме свърташе на едно място, затова възседнах коня и на светлината на изтъняващата луна поех обратния път на юг. Първо отидох в Акве Сулис, като се надявах да намеря Артур в града, но намерих само осветените от факли останки от клането през деня. Нашите опълченци бяха прескочили порутената стена и бяха избили где кого сварили вътре, едва когато в града влезли войските на Тюдрик, бил сложен край на този ужас. Християните от Гуент бяха изчистили храма на Минерва, изгребвайки вътрешностите от три принесени в жертва бика, които саксите бяха оставили пръснати по плочите и щом възстановиха светилището, християните изпълниха благодарствен ритуал. Чух ги как пеят и ми се прииска да запея моите си песни, тръгнах да търся своите хора, но те бяха останали в лагера на Сердик, а Акве Сулис бе пълен с непознати люде. Не можах да намеря нито Артур, нито някой друг приятел, освен Кълхуч, но той ревеше пиян, така че подкарах коня си на изток покрай реката в мекия мрак. Въздухът вонеше на кръв и бе пълен с призраци, но аз поех риска да тръгна сред духовете, защото изпитвах отчаяна нужда от приятел. Намерих наистина част от хората на Сеграмор да пеят край един огън, но те не знаеха къде беше военачалникът им, затова продължих напред, привлечен още по на изток от светлините на друг огън, край който танцуваха мъже.
Танцьорите бяха Черни щитове и стъпваха високо, защото танцуваха върху отрязаните глави на своите врагове. Щях да отмина лудо подскачащите Черни щитове, но в последния момент забелязах две фигури, облечени в бяло, да седят спокойно сред кръга от танцуващи мъже. Едната от двете фигури беше на Мерлин.
Завързах коня си за някакъв бодлив храст, и прекрачих през танцуващия кръг. Мерлин и другарят му се хранеха с хляб и сирене и пиеха пиво. В първия момент когато Мерлин ме видя, не ме позна.
— Върви си — озъби се той, — или ще те превърна в крастава жаба. О, ти ли си това, Дерфел? — разочаровано попита той. — Знаех си, че ако намеря храна, някой гладник ще си помисли, че трябва да я поделя с него. Предполагам си гладен, а?
— Да, лорд.
Той ми направи знак да седна до него.
— Подозирам, че сиренето е сакско — неуверено каза той, — а беше и цялото в кръв, когато го намерих, но аз го измих. Е, във всеки случай го поизбърсах и се оказа, че може и да се яде, колкото и да не ми се вярваше. Мисля, че е останало тъкмо колкото за теб.
Всъщност имаше сирене за дузина мъже.
— Това е Талиезин — представи той накратко човека до себе си, — някакъв менестрел от Поуис.
Погледнах към известния певец и видях млад мъж с изключително интелигентно лице. Беше избръснал главата си над челото като друид, имаше къса черна брада, издължена челюст, хлътнали бузи и остър нос. Тънка сребърна лента украсяваше главата му. Той се усмихна и кимна с глава.
— Славата ви се носи пред вас, лорд Дерфел.
— Вашата също — отвърнах аз.
— О, не! — изстена Мерлин. — Ако вие двамата сте решили да раболепничите един пред друг, вървете някъде другаде да го правите. Дерфел се бие — обърна се той към Талиезин, — защото така и не можа да порасне, а ти си известен, защото си случил с глас.
— Аз не само пея, но и правя песни — скромно поясни Талиезин.
— Всеки може да прави песни, ако е достатъчно пиян — презрително заяви Мерлин, после ми хвърли бегъл поглед и запита: — Това кръв ли е по косата ти?
— Да, лорд.
— Радвай се, че не са те ранили на някое важно място — той се засмя на собственото си остроумие и махна с ръка към Черните щитове. — Какво ще кажеш за моите телохранители?
— Добре танцуват.
— Имат за какво да танцуват. Какъв ден! Какво удовлетворение! — въздъхна Мерлин. — А Гауейн? Как само си изигра ролята! Душата ми се изпълва с благодарност когато някой малоумник се окаже полезен за нещо, а какъв малоумник беше тоя Гауейн! Скучно момче! Все се опитваше да оправи света. Защо младите винаги си мислят, че знаят повече от възрастните? Ти, Талиезин, не робуваш на това недоразумение. Талиезин — обясни ми Мерлин, — е дошъл да се учи от моята мъдрост.
— Имам много да уча — измърмори Талиезин.
