После група воини от Поуис се спуснаха да помогнат на своя крал, но Лиофа направи три бързи стъпки назад и безмълвно вдигна меча си към тях. Кунеглас се обърна и ги видя.
— Върнете се назад! — изкрещя им той. — Върнете се назад! — повтори още по-гневно. Сигурно бе разбрал, че е обречен, но не искаше да загуби честта си. Честта е всичко.
Хората от Поуис спряха. Кунеглас отново се обърна към Лиофа и този път не се втурна напред, а пристъпи по-предпазливо. Мечът му за първи път му докосна оръжието на Лиофа и тогава видях саксът да се подхлъзва. Кунеглас нададе победен вик и вдигна меча си да убие своя мъчител, но Лиофа вече се превърташе встрани, избягвайки замаха, защото подхлъзването бе умишлено, и докато той се въртеше мечът му изсвистя ниско над тревата и разряза десния крак на Кунеглас. За миг Кунеглас остана прав, оръжието увисна в ръката му, после Лиофа се изправи, а кралят рухна. Щом Кунеглас се строполи на земята, саксът ритна щита му настрана и с един замах заби върха на меча си в своя противник.
Саксите си съдраха гърлата да крещят от радост, защото победата на Лиофа бе предзнаменование за техния успех във войната. Самият Лиофа имаше време само да грабне меча на Кунеглас, и да избяга от мъжете, които се бяха втурнали да му отмъщават. Той без усилия взе преднина пред тях, после се обърна и започна да им се подиграва. Нямаше защо да се бие с тях, защото вече бе победил в предизвикания от него двубой. Бе убил вражи крал и аз не се съмнявах, че сакските менестрели ще пеят за Лиофа Ужасния, кралеубиеца. Той бе извоювал първата победа за саксите в този ден.
Артур слезе от коня и двамата с него настояхме да пренесем тялото на Кунеглас при хората му. И двамата плачехме със сълзи. През всичките тези дълги години не сме имали по-верен съюзник от Кунеглас, син на Горфидид, крал на Поуис. Той никога не бе спорил с Артур и никога не го бе изоставял в беда, а за мен беше като брат. Кунеглас бе добър човек, щедър, справедлив, а сега бе мъртъв. Поуиските воини взеха своя мъртъв крал от ръцете ни и го отнесоха зад стената от щитове.
— Неговият убиец се казва Лиофа. Ще дам сто жълтици на този, който ми донесе главата му — заявих аз.
След това чух вик и се обърнах. Почувствали се уверени от победата на своя велик воин, саксите бяха тръгнали напред.
Моите хора изправиха рамене. Избърсаха потта от очите си. Нахлузих очукания си кървав шлем, затворих страничните забрала и грабнах паднало на земята копие.
Време беше за нова битка.
Това бе най-голямата сакска атака през този ден и бе направена от уверени копиеносци, които се бяха съвзели от изненадата и които сега идваха да разпръснат редиците ни и да спасят Аел. Идваха и ревяха бойните си песни, удряха копията в щитовете си и се заричаха всеки да избие по двайсет брити. Саксите знаеха, че са победили. Бяха понесли най-тежкото, което Артур можеше да стовари върху тях, бяха спрели нашия устрем, подкрепен от изненадата, видяха как техният велик боец посича крал, и сега, със свежите копиеносци на предна линия, те идваха да ни довършат. Франките вдигнаха над главите си своите леки копия за хвърляне, готови да посипят нашата стена от щитове с дъжд от наточено желязо.
И тогава изведнъж на Минид Бадън екна рог.
В началото малцина го чухме, толкова високо крещяха саксите, краката им трополяха по земята, а мъртвите стенеха — ужасен шум. Но рогът прозвуча още веднъж, после трети път и при третия сигнал мъжете се обърнаха и се вгледаха в изоставените укрепления на Минид Бадън. Дори франките и саксите спряха. Бяха само на петдесет крачки от нас, когато рогът ги накара да спрат и когато, също като нас, се обърнаха да погледнат нагоре към високия връх.
Видяхме само един конник и знаме.
Знамето бе само едно, но беше огромно; развят от вятъра бял ленен плат, а върху него бе избродиран червеният дракон на Думнония. Звярът, целият в нокти, опашка и огън, се бе вдигнал на задните си крака върху флага, подхванат от вятъра и почти поваляше ездача, който го носеше. Дори от това разстояние виждахме, че конникът яздеше сковано и непохватно като че ли не можеше нито да се справи с коня, нито да държи здраво знамето, но тогава зад него се появиха двама копиеносци, които сръчкаха коня му с оръжията си. Животното подскочи и се втурна надолу по склона, а ездачът бе лашнат назад от внезапното движение. Щом конят се спусна по хълма, мъжът на седлото успя да върне тялото си напред, черното му наметало се вееше зад него, и аз видях, че под наметалото блестеше бяла ризница, бяла като ленения флаг, който плющеше зад гърба му. Зад конника от върха на Минид Бадън се изсипаха, точно както се изсипахме ние в зори, цяла орда пищящи мъже с черни щитове и други мъже с изобразени глигани с бивни върху щитовете си. Бяха дошли Енгас Мак Ейрем и Кълхуч, но вместо да ударят по пътя от Кориниум, те си бяха проправили път първо до Минид Бадън, за да могат да се слеят с нашите сили.
Но аз наблюдавах конника. Той яздеше толкова странно, вече виждах, че е вързан за коня. Глезените му бяха привързани с въже под черния корем на жребеца, тялото му бе закрепено към седлото с дъски, заглавени в дървените части на седлото. Мъжът нямаше шлем и дългата му коса се вееше свободно с вятъра, а под косата лицето на ездача бе само един ухилен череп покрит с изсъхнала жълта кожа. Беше Гауейн, мъртвият Гауейн, устните и венците му се бяха свили и оголили зъбите, ноздрите му бяха само две черни резки, а очните дупки зееха празни. Главата му клюмваше ту вляво, ту вдясно, а тялото, към което бе прикрепен драконът на Британия, се люшкаше ту на едната, ту на другата страна.
Това бе смъртта, яхнала черен кон на име Анбар, и при вида на този призрак, хукнал към техния фланг, саксите загубиха своята увереност. Черните щитове пищяха зад Гауейн, подкарвайки коня и мъртвия ездач през храсталаците и право срещу фланга на саксите. Черните щитове не нападнаха във фронт, а така както си бяха — виеща орда. Така воюваха ирландците — ужасяваща атака на луди мъже, които се впускаха в клането като любовници един към друг.
За миг битката затрепери. Саксите бяха на прага на победата, но Артур усети колебанието им и неочаквано ни викна да атакуваме.
— Напред! — изкрещя той. — Напред!
— Напред! — повтори като ехо Мордред.
Така започна клането при Минид Бадън. Менестрелите разказват за тази битка всичко и този път не преувеличават. Ние прекосихме натрупаните пред нас мъртви и понесохме копията си срещу войската на саксите, точно когато Черните щитове и Кълхуч ги удариха във фланга. Няколко мига се чуваше само звънът на мечовете, тътенът от удари на брадви върху щитове, сумтене, пъшкане, потене — стените от щитове се бяха вкопчили една в друга. Но след това войската на саксите не издържа, ние се врязахме в редиците им и нивите подгизнаха от франкска и сакска кръв. Саксите побягнаха пред дивата атака, предвождана от мъртвец на черен кон, а ние ги застигахме и ги убивахме, и убивахме. Натрупахме купища презрени сакси на моста на мечовете. Намушквахме ги с копия, изкормвахме ги, някои просто ги давехме в реката. Отначало не взимахме пленници, само изливахме с години трупаната омраза върху омразните си врагове. Войската на Сердик се бе разпиляла под удара на двойната атака, и ние с рев се втурвахме в разпадналите се редици и се надпреварвахме в избиването им. Това бе оргия на смъртта, състезание по клане. Имаше сакси, които бяха изпаднали в такъв ужас, че не можеха да мръднат, просто стояха като заковани с широко отворени очи и чакаха да ги убием, а имаше и такива, които се биеха като демони, трети, умираха, бягайки, а други се опитваха да стигнат до реката. Нашата стройна стена от щитове бе напълно изчезнала и ние се бяхме превърнали в глутница полудели бойни кучета, които разкъсваха врага на парчета. Видях Мордред да куца на сакатия с крак и да посича сакси, видях Артур да настига с коня си бегълците и да ги поваля с меча, видях поуиските воини да отмъщават хилядократно за своя крал. Видях Галахад да сече отляво и отдясно на коня си, а лицето му бе по-спокойно от когато и да било. Видях Тюдрик в свещенически одежди, слаб като скелет и с остригано теме, свирепо да размахва огромен меч. Старият епископ Емрис беше там с грамаден кръст, увиснал на врата му, и със стар кожен нагръдник, завързан върху расото с въже от конски косъм.
— Върви в ада! — ревна той и намушка с копие безпомощен сакс. — Гори в огъня на Чистилището за вечни времена!
Видях Енгас Мак Ейрем, брадата му бе подгизнала от сакска кръв, а той продължаваше да нанизва сакси на копието си. Видях Гуинивиър, яхнала коня на Мордред, да сече с меча, който й бяхме дали. Видях Гауейн, главата му се беше откачила, а мъртвото му тяло се поклащаше върху кървящия кон, който кротко хрупаше трева сред труповете на саксите. Накрая видях и Мерлин, защото и той бе дошъл с трупа на Гауейн, и макар да бе стар човек, и той удряше саксите с жезъла си и ги проклинаше, наричайки ги нещастни червеи. Беше
