човека и блъснах с щита напред и надолу, за да спра устрема му. Острието на копието му обаче успя да засегне глезена ми, прорязвайки кожата на десния ми ботуш под наколенника, който бях взел от Уулфгер, но моето копие се бе забило в лицето му и той падаше назад, докато аз си издърпвах копието и в този момент към мен летяха следващите, горящи от желание да ме убият. Дойдоха точно когато двете стени се сблъскаха една в друга с трясък, сякаш цели два свята се сблъскаха. Вече можех да усетя миризмата на саксите — миризма на кожа, пот и изпражнения, но не усетих миризма на пиво. Тази битка бе започнала твърде рано сутринта, саксите бяха изненадани и не бяха имали време да се напият за кураж. Мъжете зад мен ме притискаха към собствения ми щит, опрян в стената на саксите. Плюх в брадатото лице пред мен, мушнах копието си над рамото му и усетих, че някой го хвана с ръка. Пуснах дръжката и с мощен тласък успях да се освободя колкото да извадя Хюелбейн. Вдигнах меча и нанесох удар надолу. Шлемът на сакса пред мен бе проста кожена шапка, пълна с парцали, и прясно наточеният ръб на Хюелбейн мина през него и стигна чак до мозъка. Заклещи се там за момент и докато се борех с тежестта на мъртвеца да го измъкна друг сакс замахна с брадва срещу мен.
Шлемът ми пое удара. Сякаш цялата вселена задрънча, в главата ми притъмня и безброй светкавици набраздиха тъмнината. Хората ми разправяха, че няколко минути съм бил в несвяст, но не можах да падна, защото натискът на телата около мен ме държеше прав. Нищо не помня, но малцина са тези, които си спомнят подробности за сблъсъка между две стени от щитове. Буташ се, ругаеш, плюеш и удряш, когато можеш. Един от моите съседи по стена ми каза, че съм се спънал след удара с брадвата и почти съм се проснал върху телата на мъжете, които бях убил, но човекът зад мен хванал колана на ножницата ми и ме държал прав, а моите вълци плътно ме обградили, за да ме пазят. Враговете усетили, че съм ранен и започнали да се бият по-ожесточено — брадви кънтели по очуканите щитове и назъбвали остриетата на мечовете, но постепенно аз дойдох на себе си и открих, че се намирам на втория ред зад благословената закрила на щитовете и все още с Хюелбейн в ръка. Главата ме болеше, но аз не си давах сметка за това, знаех само, че трябва да мушкам и да сека, да викам и да убивам. Исса се биеше в празнината отворена от кучетата и мрачно избиваше саксите, които се бяха вмъкнали в първия ни ред и така запечатваше пробойната с труповете им.
Хората на Сердик бяха повече от нас, но той не можеше да ни заобиколи откъм северния фланг, защото там бяха тежковъоръжените конници и той не искаше да хвърля хората си по нанагорнището срещу тяхната атака, затова Сердик изпрати хора да ни заобиколят откъм юг. Сеграмор обаче предусети хода му и поведе своите копиеносци към този проход. Помня, че чух и този сблъсък на щитове. Десният ми ботуш бе пълен с кръв и тя джвакаше всеки път, щом стъпех на този крак, главата ми се бе превърнала в пулсираща болка, а устата ми се бе изкривила в озъбена гримаса. Мъжът, заел мястото ми на първия ред, не искаше да ми го отстъпи.
— Те поддават, господарю — викна ми той, — поддават!
И наистина натискът на врага отслабваше. Те не бяха победени, а само отстъпваха и внезапно нечий вик ги призова назад и те с по един последен замах на копието или удар на брадвата бързо се оттеглиха. Ние не ги последвахме. Бяхме твърде окървавени, твърде изранени и твърде изморени, за да ги преследваме, а освен това ни пречеше купчината тела, която бележеше мястото на сблъсъка. Някои в този куп бяха мъртви, други се гърчеха в предсмъртна агония и се молеха за смърт.
Сердик бе изтеглил хората си назад, за да построи нова стена от щитове. Тя трябваше да бъде достатъчно голяма, за да си пробие път до хората на Аел, които сега бяха откъснати от своите съюзници — между тях стояха воините на Сеграмор, който до голяма степен бе запълнил процепа между моите хора и реката. По-късно научих, че войската на Аел била изтласкана обратно до реката от копиеносците на Тюдрик, и Артур оставил само толкова хора там, колкото да задържат тези сакси в капана, а останалите изпратил да помагат на Сеграмор.
Моят шлем имаше вдлъбнатина на лявата страна, а в основата на вдлъбнатината имаше процеп, който минаваше през желязото и през кожената подплата. Когато свалих шлема той дръпна залепналата за него коса, втвърдила се от съсирената кръв. Внимателно опипах темето си, но не усетих счупена кост, само охлузване и пулсираща болка. На лявата ми предмишница зееше рана, гърдите ми бяха натъртени, а десният ми крак още кървеше. Исса куцаше, но заяви, че било само драскотина. Найол, водачът на Черните щитове, бе мъртъв. Копие бе пробило нагръдника му, той лежеше по гръб, копието стърчеше към небето, а по устата на ирландеца имаше кръв. Ийчърн бе загубил едно си око. Взе някакъв парцал, напъха го в зеещата дупка и го привърза с лента около черепа си, после нахлузи шлема върху грубата превръзка и се закле десетократно да си отмъсти за окото.
Артур слезе от хълма с коня си, за да поздрави моите хора за смелостта.
— Задръжте ги пак! — викна той. — Задръжте ги докато дойде Енгас и тогава ще свършим с тях веднъж за винаги! Мордред яздеше зад Артур, огромното му знаме се развяваше до знамето с мечката. Нашият крал държеше изваден меч и очите му се бяха разширили от вълненията, изпитани през деня. По протежение на три километра речният бряг бе осеян с мъртви и умиращи, желязо и плът и прах, напоена с кръв.
Златночервените редици на Тюдрик обградиха отвсякъде оцелелите войници на Аел. Те все още се биеха, а Сердик се правеше нов опит да си пробие път до тях. Артур отведе Мордред обратно на хълма, а ние отново припокрихме ръбовете на нашите щитове.
— Неспокойни са — отбеляза Кунеглас като гледаше как саксите напредват.
— Не са пияни — казах аз, — затова.
Кунеглас бе невредим и изпълнен с въодушевлението на човек, който вярва, че животът му е под чудодейна закрила. Той се беше бил в предните редици, беше убивал, а по него нямаше и драскотина. Никога не се е славел като изключителен воин, за разлика от баща си, и едва сега започваше да вярва, че си заслужава короната.
— Внимавайте, кралю-господарю — казах аз, когато той тръгна към своите хора.
— Ние побеждаваме, Дерфел! — викна той и побърза да заеме мястото си, за да посрещне врага.
Тази атака щеше да е далеч по-голяма от първото нападение на саксите, защото Сердик бе поставил собствената си охрана в центъра на новата си стена от щитове, а тези мъже пуснаха огромни бойни кучета, които настървено хукнаха срещу Сеграмор, чиито воини формираха центъра на нашата стена. Миг по-късно сакските копиеносци удариха, пробивайки си път в пролуките, образувани от кучетата. Чух трясъкът на щитовете, после нямах време да мисля за Сеграмор, защото дясното крило на саксите атакува моите хора.
Отново с тътен се удариха щитове о щитове. Отново забивахме копия, сечахме с мечове, и отново бяхме притиснати един в друг. Саксът срещу мен бе зарязал копието си и се опитваше да завре късия си нож под ребрата ми. Ножът не можа да пробие плетената ми ризница и той сумтеше, буташе се и стискаше зъби докато въртеше ножа срещу металните пръстени. Нямаше място да преместя дясната си ръка надолу и да хвана китката му, затова го треснах по шлема с дръжката на Хюелбейн и продължих да го удрям докато той се свлече в краката ми и аз успях да стъпя върху него. Той пак се опита да ме промуши с ножа, но човекът зад мен заби копието си в него, после натисна с цялата си тежест върху своя щит в гърба ми, за да ме тласне в редиците на врага. От лявата ми страна един сакски герой, свирепо размахваше брадвата си наляво и надясно и прокарваше пътека в нашата стена, но някой го спъна с дръжката на копието си и половин дузина мъже се нахвърлиха върху падналия човек с копия и мечове. Той умря сред телата на жертвите си.
Сердик яздеше нагоре-надолу зад своята стена от щитове и викаше на хората си да бутат и да убиват. Аз му викнах да слезе от коня и да дойде да се бие като мъж, ако смее, но той или не ме чу или не обърна внимание на подигравките ми. Вместо това пришпори коня си към мястото, където Артур се биеше рамо до рамо с хората на Сеграмор. Артур бе забелязал натискът върху хората на Сеграмор и бе довел конниците си зад стената от щитове, за да помогне на нумидиеца. В този момент нашите ездачи подпираха с конете си гърбовете на последните редици, тласкаха ги напред и размахваха дългите си копия над главите на воините от предната линия. Мордред бе там и хората разправяха след това, че се биел като демон. Нашият крал никога не е страдал от липса на жестока храброст в битка, а само от разум и почтенност. Той не знаеше да се бие на кон, затова бе слязъл от гърба на животното и бе заел позиция в предната линия на стената от щитове. По-късно го видях — целият бе покрит с кръв, но нито капка от нея не бе негова. Гуинивиър бе зад нашата стена от щитове. Тя бе видяла свободния кон на Мордред, беше го възседнала и стреляше с лъка си от високо. Видях как една стрела се заби в щита на самия Сердик, но той замахна по нея като че ли
