прогонваше досадна муха.
Този втори сблъсък на стените от щитове завърши просто поради изтощение. Настъпи един момент, в който всички бяхме твърде уморени, за да можем да вдигнем меч, и можехме само да се облегнем на вражия щит отсреща и да плюем обиди над ръба му. От време на време някой успяваше да събере сили да вдигне брадва или да замахне с копие, и за кратко яростта на битката отново се възпламеняваше, но бързо угасваше щом щитовете поемеха удара. Всички кървяхме, всички бяхме натъртени, всички бяхме с пресъхнали уста и когато врагът отстъпи ние с благодарност посрещнахме възможността да си отдъхнем.
И ние се оттеглихме, за да се освободим от мъртвите, натрупали се на мястото на сблъсъка между двете стени от щитове. Отнесохме и ранените си. Сред мъртвите имаше неколцина, чиито чела бяха жигосани с нагорещен връх на копие, белязало хората, присъединили се към бунта на Ланселот предишната година, но сега тези хора бяха умрели за Артур. Намерих и Борс да лежи ранен. Трепереше и се оплакваше, че му е студено. Коремът му беше разпран и когато го повдигнах, червата му се разпиляха по земята. Той изстена като го положих отново на земята и му казах, че Отвъдният свят го чака с ревящи огньове, добри другари и бездънен рог с медовина. Борс стисна силно лявата ми ръка, а аз с бърз замах на Хюелбейн му прерязах гърлото. Един сакс лазеше жалък и невиждащ сред мъртвите, от устата му капеше кръв, накрая Исса взе нечия паднала брадва и му отсече главата. Гледах как един от моите новобранци повръща, после се заклатушка няколко крачки, докато приятел го хвана и го подкрепи. Младокът плачеше, защото бе изпразнил червата си и сега се срамуваше от това, но той не бе единственият. Полето вонеше на изпражнения и кръв.
Хората на Аел зад нас се бяха подредили в стегната стена от щитове с гръб към реката. Срещу тях беше войската на Тюдрик, но той предпочиташе по-скоро да държи тези сакси приклещени така, отколкото да се бие с тях, защото мъжете, притиснати в такъв капан, обикновено се превръщат в ужасен враг. А Сердик все още не бе изоставил своя съюзник. Все още се надяваше да пробие през копиеносците на Артур и да се присъедини към Аел, а после да ударят на север и да разделят войските ни на две. На два пъти вече се бе опитал, но сега събираше остатъците от войската си за последен решителен щурм. Той все още разполагаше със свежи хора, някои от тях воини, наети от армията на Кловис, краля на франките, и сега тези мъже бяха изкарани на предната бойна линия. Магьосниците направиха каквото можаха, за да насърчат новото попълнение, после се обърнаха да излеят злословията, предназначени за нас. Нямаше да има нищо бързо и изненадващо в тази атака. Нямаше и нужда, защото денят бе съвсем в началото, не бе станало дори пладне. Сердик имаше време да остави хората си да се наядат, да пият и да се приготвят. Един от техните тъпани поде мрачния си ритъм, докато саксите продължаваха да прииждат и да оформят ред след ред, някои държаха вързани кучета. Ние всички бяхме изтощени. Пратих хора до реката за вода поделихме си я в шлемове, взети от мъртвите и пихме от тях. Артур дойде при мен и се намръщи като видя в какво състояние съм.
— Можете ли да ги задържите трети път? — попита той.
— Трябва, господарю — казах аз, макар че щеше да бъде тежко. Бяхме изгубили десетки мъже и стената ни щеше да бъде тънка. Копията и мечовете ни вече се бяха затъпили и нямахме достатъчно точила да ги заточим отново, а врагът бе изкарал напред свежи сили с недокоснати оръжия. Артур слезе от Ламрей, хвърли юздите й на Хигуид и тръгнахме към пръснатите трупове. Някои от мъжете той познаваше по име, и свъси вежди като видя млади момчета, паднали в смъртоносна битка с врага още преди да са имали време да поживеят. Артур се наведе и докосна с пръст челото на Борс, после продължи и спря за малко при един сакс, от чиято отворена уста стърчеше стрела. За миг си помислих, че ще каже нещо, но той само се усмихна. Знаеше, че Гуинивиър е с моите хора, сигурно я бе видял на коня й, бе видял и знамето й, което сега се развяваше до моя щандарт със звездата. Той погледна стрелата и аз забелязах как по лицето му трепна щастие. Докосна лакътя ми и ме отведе отново при моите хора, които седяха или се облягаха на копията си.
Някакъв мъж сред редовете на саксите позна Артур и закрачи през широкото пространство между войските и завика предизвикателства срещу него. Беше Лиофа, майсторът на меча, с който се бях бил в Тънреслий. Той нарече Артур страхливец и жена. Аз не преведох, а и Артур не ме накара. Лиофа се приближи още. Не носеше щит, нито ризница, дори нямаше шлем, само меч, а и него прибра в ножницата като че ли за да ни покаже, че не се страхува от нас. Виждах белега на бузата му и се изкушавах да ида и да му направя по-голям, белег дето щеше да го изпрати в гроба, но Артур ме спря.
— Остави го — каза той.
Лиофа продължи да ни се подиграва. Държеше се префърцунено като жена, каквито според него бяхме ние, стоя с гръб към нас, за да накара някой да дойде и да го атакува. Никой не помръдна. Той отново се обърна с лице към нас, поклати глава със съжаление за дето бяхме такива страхливци и тръгна към мъртвите. Саксите го окуражаваха, а ние мълчаливо го наблюдавахме. Предадох по редиците, че това е великият боец на Сердик, и че е опасен, така че да го оставят намира. Нашите се дразнеха от нахалството на сакса, но беше по-добре да оставим Лиофа сега да живее, отколкото да му дадем възможност да унижи някой от уморените ни копиеносци. Артур се опита да вдигне духа на нашите като яхна Ламрей и препусна в галоп покрай мъртвите без да обръща внимание на подигравките на Лиофа. Разпръсна голите сакски магьосници, извади Екскалибур и пришпори Ламрей още по-близо до стената на саксите, а зад него се вееше бялото му наметало, изцапано с кръв и вятърът развяваше белите пера на шлема му. Неговият украсен с червен кръст щит блестеше и моите хора нададоха радостни възгласи като го гледаха. Саксите отстъпиха назад пред него, а Лиофа, останал безсилен зад гърба на Артур, крещеше след него, че имал сърце на жена. Артур изви коня и се върна при нас. Неговият жест остави впечатлението, че Лиофа не си заслужава да се бие човек с него, и това трябва да бе ожилило гордостта на сакския велик воин, защото той дойде още по-близо до нашата бойна линия, търсейки противник.
Лиофа спря край куп трупове. Стъпи в съсирената кръв, хвана паднал щит и го издърпа. Вдигна го високо така че всички да видим орела на Поуис и когато се увери, че сме видели символа, захвърли щита на земята, отвори панталоните си и се изпика върху знака на Поуис. После отклони струята към мъртвия притежател на щита и тази обида вече преля чашата.
Кунеглас изрева от гняв и изскочи от нашата стена.
— Не! — викнах аз и тръгнах към Кунеглас. Помислих си, че ще е по-добре аз да се бия с Лиофа, защото поне познавах неговите номера и бързината му, но закъснях. Кунеглас бе извадил меча си и не ми обърна внимание. Вярваше, че нищо не може да му се случи в този ден. Той бе кралят на битката, трябваше да се изяви като герой, и бе постигнал това. Сега вече смяташе, че няма невъзможни неща за него. Щеше да повали този нахален сакс пред очите на своите хора и години наред менестрелите щяха да пеят за крал Кунеглас Могъщия, крал Кунеглас Саксоубиеца, крал Кунеглас Воина.
Не можах да го спася, защото ако беше отстъпил или беше позволил на друг да заеме мястото му, той щеше да поругае честта си, така че аз можех само да гледам ужасен как самоуверено крачи към стройния сакс, който не носеше никакво защитно облекло. Кунеглас бе облякъл старата ризница на баща си, направена от желязо и украсена със злато по ръбовете, а шлемът му бе увенчан с орлово крило. Той се усмихваше. Душата му се рееше възвисена от героичните подвизи на деня. Кунеглас вярваше, че е докоснат от Боговете. Той не се поколеба нито за миг, нанесе удар и всички можехме да се закълнем, че ще посече Лиофа, но саксът се изплъзна от острието, стъпи встрани, изсмя се, и пак отстъпи встрани, когато мечът на Кунеглас за втори път разсече въздуха.
И нашите, и саксите ревяха окуражително. Само Артур и аз мълчахме. Гледах как умира братът на Сийнуи и не можех нищо да направя, за да го предотвратя. Всъщност можех да спася живота му, но щях да опозоря честта му, а какво е крал без чест. Артур ми хвърли разтревожен поглед от гърба на коня си.
Не можех да успокоя страховете му.
— Аз съм се бил с него — мрачно казах аз, — и знам, че е убиец.
— Но ти оцеля.
— Аз съм воин, господарю.
Кунеглас никога не е бил воин, точно затова сега искаше да се докаже като воин. Но Лиофа го правеше смешен. Кунеглас атакуваше, опитвайки се да размаже Лиофа с меча си, а саксът всеки път избягваше с лекота ударите и нито веднъж не тръгна в контраатака. Постепенно нашите хора се умълчаха, защото видяха, че кралят започваше да губи сили и че Лиофа си играеше с него.
