Артур изпълва западния край на долината. Слънцето светеше в лицата им и блестеше по стотиците голи остриета и лъснати шлемове. На юг, покрай реката, конниците на Артур пришпорваха конете си, за да завладеят моста южно от Акве Сулис, а войската на Гуент напредваше в широк фронт към центъра на долината. Хората на Тюдрик носеха римски доспехи: бронзови нагръдници, червени наметала и богато украсени с пера шлемове, от върха на Минид Бадън те приличаха на фаланги в ярко червено и злато, а над главите на войниците се развяваха безброй знамена, върху които вместо черния бик на Гуент бяха изобразени червени християнски кръстове. На север от тях бяха копиеносците на Артур, водени от Сеграмор, зад който се развяваше неговият огромен черен щандарт, закачен на дълга дръжка, увенчана със сакски череп. И днес мога да затворя очи и да видя атаката на тази войска, да видя как вятърът развява море от знамена над правите линии на воините, да видя праха, който се вдигаше по пътя зад тях, житата, смачкани от тежката им стъпка.
А пред тях бе настъпил хаос и паника. Саксите тичаха да си търсят ризниците, да спасяват жените си, да намерят командирите си или се подреждаха в групи, които бавно се сливаха, образувайки първата стена от щитове близо до лагера си в Акве Сулис, но стената бе нищожна — тънка и лошо подредена и конниците я принудиха да отстъпи назад. Вляво от нас се виждаха хората на Сердик, които успяха по-бързо да се организират, но бяха все още на три километра от напредващите отряди на Артур, което означаваше, че войската на Аел щеше да поеме сама цялата тежест на атаката. Зад тази атака, раздърпани и тъмнеещи в далечината се виждаха мъжете от нашето опълчение с коси, брадви, мотики и тояги.
Видях че щандартът на Аел се издигна сред гробовете в римското гробище и неговите копиеносци затичаха назад, да се прегрупират под окървавения череп. Саксите вече бяха изоставили Акве Сулис, а също и лагера си, и багажа, събран извън града, и може би се надяваха, че хората на Артур ще спрат, за да разграбят каруците и товарните коне. Но Артур бе забелязал тази опасност и поведе хората си доста по на север от градската стена. Гуентските копиеносци бяха поставили охрана на моста, оставяйки тежките конници да яздят свободно зад фронта в златно и червено. Всичко като че ли ставаше толкова бавно. От Минид Бадън виждахме цялата атака като на длан — виждахме как последните сакси прескачат порутената стена на Акве Сулис и бягат, видяхме как стената от щитове на Аел най-после се подреди. Виждахме и хората на Сердик, които бързаха по пътя, за да подкрепят стената и ние мълчаливо се молехме Артур и Тюдрик да разбият войската на Аел преди Сердик да се включи в битката, но атаката като че ли се развиваше със скоростта на охльов. Конни вестоносци препускаха между отрядите на копиеносците, но сякаш никой друг не бързаше.
Войската на Аел се бе отдръпнала на около половин миля от Акве Сулис преди да образуват своя фронт и сега очакваха нападението на Артур. Техните магьосници подрипваха в нивите между войските, но пред хората на Тюдрик не се виждаха друиди. Те се оповаваха на своя християнски Бог, и накрая, след като стегнаха стената си от щитове, те тръгнаха срещу врага. Очаквах да видя разговора между водачите на двата фронта, при който военачалниците си разменяха ритуалните обиди, а двете стени от щитове се изучаваха взаимно. Виждал съм две стени от щитове с часове да се гледат, докато мъжете събират кураж да нападнат, но тия християни от Гуент изобщо не забавиха крачка. Нямаше среща между водачите, нямаше и време сакските магьосници да си направят заклинанията, защото християните просто снижиха копията си, стиснаха издължените си щитове, с нарисувани върху тях кръстове, и продължиха напред право през римските гробове и срещу вражите щитове.
Чухме трясъка от сблъскването на двете стени. Беше мрачен тътен, като на гръмотевица дошла изпод земята. Стотици щитове и копия се удариха едни о други, когато двете огромни войски притиснаха глава до глава. Хората от Гуент спряха, задържани от тежестта на саксите, които напъваха мускули срещу тях. Знаех, че в този момент долу умират хора. Мушкаха ги с копия, сечаха ги брадви, мачкаха ги тежки ботуши. Мъжете плюеха и се зъбеха над ръбовете на своите щитове, а натискът между редиците бе толкова силен, че едва ли някой можеше да извади и вдигне меч.
Тогава воините на Сеграмор удариха откъм северния фланг. Нумидиецът очевидно се бе надявал да обгради Аел, но сакският крал бе съзрял опасността и бе изпратил един от резервните си отряди, да образува стена и тя пое върху щитовете и копията си атаката на Сеграмор. Отново се чу трясъкът на щит от щит и после така, както я гледахме от птичи поглед, битката странно замря. Две тълпи мъже се бяха вкопчили една в друга, онези, които бяха отзад бутаха хората отпред, а тези отпред се мъчеха да освободят копията си и отново да мушкат с тях, а през цялото време войниците на Сердик бързаха по Фоския път под нас. Щом стигнеха до битката, те лесно щяха да обградят Сеграмор. Можеха да се увият около неговия фланг и да превземат стената му от щитове в тил, и именно затова Артур ни бе задържал на върха.
Сердик сигурно се бе досетил, че сме все още там. Той нищо не можеше да види от долината, защото нашите хора бяха скрити зад ниския укрепителен вал на Минид Бадън, но аз го видях как насочи в галоп коня си към група хора и им посочи нагоре към склона. Реших, че е време да тръгваме и погледнах към Кунеглас. И той ме погледна в същия момент и ми се усмихна.
— Дано Боговете да са с теб, Дерфел.
— И с вас, кралю-господарю.
Пипнах протегната му към мен ръка, после притиснах длан върху ризницата да усетя издутината от брошката на Сийнуин, която ми вдъхваше увереност.
Кунеглас стъпи върху насипа и се обърна към нас.
— Аз не съм по речите — викна той, — но там долу има сакси, а вас ви смятат за най-добрите саксоубийци в Британия. Така че вървете и го докажете! И помнете! Щом стигнете до долината, стегнете стената от щитове! И я дръжте здраво споена! Да вървим сега!
Нададохме бойни възгласи и се изсипахме от другата страна на вал. Хората на Сердик, онези, които той бе изпратил да проверят положението на върха, спряха стъписани и заотстъпваха пред нашите копиеносци. Бяхме петстотин здрави мъже и летяхме като вихри надолу, завивайки на запад, за да ударим предните отряди на подкрепленията водени от Сердик.
Земята бе на туфи, стръмна и неравна. Слизахме без всякакъв ред, но бързахме да стигнем до подножието и там след като минахме тичешком през поле със стъпкано жито и се прехвърлихме през два реда сплетени трънливи храсталаци, формирахме нашата стена от щитове. Ние заехме лявата страна, а Кунеглас дясната. Щом се подредихме и щитовете ни опряха един в друг, аз викнах на хората си да тръгнат напред. На нивата пред нас се оформяше сакска стена от щитове и мъжете бързаха по пътя, за да успеят да ни се противопоставят. Погледнах надясно и видях огромната празнина между нас и Сеграмор, дори не можех да видя щандарта му. Ненавиждах мисълта за тази празнина, не ми се мислеше какъв ужас можеше да се излее през нея и по този начин да дойде зад нас. Но когато обсъждахме плана, Артур бе останал непреклонен. Не се колебайте, каза той, не чакайте Сеграмор да ви настигне, а атакувайте. Сигурно Артур бе убедил християните от Гуент да се втурнат в атака без да изчакват, реших аз. Той се опитваше да всее паника у саксите като не ги оставя да си поемат дъх и сега бе нашия ред да се втурнем в битката.
Стената на саксите бе набързо подредена и малка, може би двеста души от хората на Сердик, които изобщо не бяха очаквали, че ще им се наложи да се бият тук, защото целта им бе да стигнат до най-задните редици на Аел и да подкрепят усилията им. Бяха и напрегнати. И ние бяхме напрегнати, но това не бе момента да оставим страха да надделее над храбростта. Трябваше да постъпим като хората на Тюдрик, трябваше да нападнем без да спираме, за да не дадем време на врага да се окопити. Затова аз нададох боен рев и ускорих крачка. Бях извадил Хюелбейн и го държах за горната част на острието с лявата си ръка, като бях оставил щита си да виси на каишките си върху предмишницата ми. Моето тежко копие бе в дясната ми ръка. Саксите потътриха крака напред, щит срещу щит, насочени напред копия, някъде вляво от мен пуснаха огромно бойно куче срещу нас. Чух звярът как зави, после лудостта на битката ме накара да забравя всичко освен брадатите лица пред мен.
Ужасна омраза се надига по време на битка, омраза която идва от тъмната душа и изпълва човека с жестокост и кървав гняв. И с радост. Знаех, че сакската стена от щитове ще се прекърши. Знаех го много преди да я атакуваме. Стената бе твърде тънка, бе направена твърде набързо и хората в нея бяха твърде напрегнати, затова аз се откъснах от мястото си в предната редица, излях в рев омразата си и хукнах срещу врага. В този момент исках единствено да убивам. Не, исках повече, исках менестрелите да пеят за Дерфел Кадарн при Минид Бадън. Исках мъжете да ме гледат и да казват, ето го воинът, който разби стената при Минид Бадън, исках властта, която можеше да ми донесе тази репутация. Дузина мъже имаха такава власт — Артур, Сеграмор, Кълхуч бяха сред тях. А това бе власт, над която стоеше единствено кралската
