сила, нали разбираш, и на Мей Дун позволих на тази слабост да надделее над разума.
— Гуидър — казах аз.
Той кимна.
— Трябваше да го убием, но знаех, че няма да мога да го направя. Не и сина на Артур. Това бе ужасна слабост.
— Не.
— Не ставай смешен! — уморено каза той. — Какво е животът на Гуидър в сравнение с Боговете? Или пък поставен редом с възстановяването на Британия? Нищо! Но аз не можах да го направя. О, аз си имах извинения. Свитъкът на Каледин е съвсем ясен, там пише, че трябва да се принесе в жертва „синът на краля на тази страна“, а Артур не е никакъв крал, но това си е чисто шикалкавене. Ритуалът изискваше смъртта на Гуидър, а аз не можах да се заставя да го убия. Не ми беше трудно да убия Гауейн, дори ми достави удоволствие като сложих край на бръщолевенето на този девствен глупак, но Гуидър е друго нещо, така ритуалът остана недовършен — Мерлин беше съкрушен, прегърбен и нещастен. — Провалих се — добави той мрачно.
— И Нимю не иска да ти прости? — колебливо попитах аз.
— Да ми прости? Че тя не знае какво значи това! Прошката за Нимю е проява на слабост! И сега тя ще извършва ритуалите, а тя няма да се провали, Дерфел. Ако се наложи ще убие сина на всяка майка в Британия без да се поколебае. Ще ги сложи до един в гърнето и хубаво ще ги разбърка! — устните му се разтегнаха като за усмивка, после сви рамене. — Но сега, разбира се, аз направих някои неща, които са далеч по-трудни за нея. И какъвто съм си сантиментален стар глупак, трябваше да помогна на Артур да спечели тази схватка. Използвах Гауейн за целта, и сега си мисля, че тя ме мрази.
— Защо?
Той вдигна очи към задименото небе сякаш призоваваше Боговете да ме дарят с поне малко разум.
— Да не мислиш, глупако, че под път и над път можеш да намериш труп на девствен принц? Години наред трябваше да обработвам главата на този малоумник, пълна с глупости, та да го подготвя за това жертвоприношение! А какво направих днес? Захвърлих Гауейн! Само за да помогна на Артур.
— Но ние победихме!
— Не ставай смешен — заяви Мерлин и се вгледа в мен. — Вие ли победихте? Какво е това отвратително нещо на щита ти?
Обърнах се да си видя щита.
— Кръст.
Мерлин потърка очи.
— Боговете водят война, Дерфел, а днес аз дадох победата на Яхве.
— На кого?
— Така се казва християнския Бог. Понякога ме викат и Йехова. Доколкото мога да дам някакво определение за него, той е само скромен Бог на огъня от нещастна далечна страна, който сега е решил да заеме мястото на всички останали Богове. Трябва да е много амбициозна малка крастава жаба, защото побеждава, а днешната победа спечели благодарение не на някой друг, а на мен. Какво смяташ, че ще запомнят хората от тази битка?
— Победата на Артур — убедено заявих аз.
— След сто години, Дерфел — каза Мерлин, — те изобщо няма да си спомнят дали е било победа или поражение.
Помълчах миг-два.
— Смъртта на Кунеглас — предположих неуверено.
— Кой го е грижа за Кунеглас? Просто още един забравен крал.
— Смъртта на Аел? — продължих аз с предположенията.
— Едно умиращо куче би привлякло повече внимание.
— Тогава какво?
Той се намръщи, недоволен от тъпотата ми.
— Ще помнят, че сте носили кръстове на щитовете си, Дерфел. Днес, глупак такъв, ние предадохме Британия на християните и то аз им я дадох. Дадох на Артур онова, към което се стремеше, но трябваше да си платя, Дерфел. Разбираш ли сега?
— Да, лорд.
— Така направих задачата на Нимю много по-тежка. Но тя все пак ще се опита, Дерфел, а ти знаеш Нимю не е като мен. Тя не е слаба. В нея има твърдост, такава твърдост.
Усмихнах се.
— Тя няма да убие Гуидър — уверено отсякох аз, — защото нито Артур, нито аз ще й позволим, освен това тя няма да получи Екскалибур, така че как би могла да победи?
Мерлин се вторачи в мен.
— Нима мислиш, идиот такъв, че ти или Артур сте толкова силни, че да се противопоставите на Нимю? Тя е жена, а жените като искат нещо го получават, и ако при това трябва да се срути целия свят и всичко в него, какво от това. Тя първо мен ще унищожи, после ще обърне окото си към теб. Истината ли казвам, млади ми пророче? — попита той Талиезин, но менестрелът бе затворил очи. Мерлин сви рамене. — Аз ще й занеса пепелта от Гауейн и ще й помогна с каквото мога, — каза той, — защото съм й го обещал. Но всичко ще свърши в сълзи, Дерфел, всичко ще свърши в сълзи. Каква каша забърках. Каква ужасна каша.
Загърна се по-добре с наметалото си и оповести:
— А сега ще спя.
Оттатък огъня Черните щитове изнасилваха своите пленнички, а аз седях, вперил поглед в пламъците. Бях помогнал в извоюването на голяма победа, а бях така неизразимо тъжен.
Тази нощ не видях Артур, срещнах го за кратко едва преди зазоряване в мъглата на изгряващия ден. Той ме поздрави с цялата си предишна жизненост и обгърна с ръка раменете ми.
— Искам да ти благодаря — каза той, — задето си се грижил за Гуинивиър през последните няколко седмици.
Той беше в пълно бойно снаряжение и закусваше с плесенясъл хляб.
— По-скоро Гуинивиър се грижеше за мен — уточних аз.
— Имаш пред вид каруците! Жалко, че не съм го видял! — Артур захвърли хляба, когато неговият слуга Хигуид се появи с Ламрей. — Може да се видим довечера, Дерфел — подхвърли Артур докато Хигуид му помагаше да се качи на седлото, — или може би утре.
— Къде отиваш, господарю?
— След Сердик, разбира се.
Той се намести на гърба на Ламрей, пое юздите в ръце и взе щита и копието си от Хигуид. Срита животното с пети и се насочи към своите конници, чиито очертания едва се виждаха в мъглата. И Мордред бе яхнал кон, за да тръгне с Артур. Той вече не бе под стража, беше приет като полезен войник, място, което той бе извоювал със смелостта си в битката. Видях го как обуздава коня си и си спомних сакското злато, което намерих в Линдинис. Беше ли ни предал Мордред? Ако бе така, не можех да го докажа, а и резултатът от битката отхвърляше възможността да ни е предал, но все пак нещо в мен ми пречеше да се отърся от омразата, която изпитвах към нашия крал. Той улови злобния ми поглед и завъртя коня си. Артур викна на хората си да тръгват и тътенът на копитата изпълни ушите ми.
Събудих моите хора с дръжката на едно копие и им заповядах да намерят сакски пленници, за да изкопаят още гробове и да накладат още погребални клади. Струваше ми се, че целият ми ден ще отиде в подобни изнурителни занимания, но слънцето едва бе минало първата четвърт от пътя си, когато при мен дойде вестоносец от Сеграмор, който ме молеше да изпратя отряд копиеносци в Акве Сулис, където бе възникнал проблем. Неприятностите започнали след като сред копиеносците на Тюдрик плъзнал слух, че съкровището на Сердик било открито и че Артур го задържал само за себе си. Доказателство за това било изчезването на Артур. Хората на Тюдрик искаха за отмъщение да срутят централното светилище в града, защото някога било езически храм. Успях да успокоя духовете като съобщих, че наистина са открити два сандъка със злато, но те бяха оставени под охрана и съдържанието им щеше да бъде разпределено честно между всички щом Артур се върне. По предложение на Тюдрик изпратихме шестима от неговите войници да
