— Дерфел! — изрева мъжът на стъпалото и аз видях, че бе Енгас Мак Ейрем, който стана да ме приветства с мечешка прегръдка. — За първи път прегръщам гол мъж — каза кралят на Черните щитове, — и не виждам нищо привлекателно в това. Освен туй за първи път се къпя. Мислиш ли, че това ще ме убие?
— Не — отговорих аз и хвърлих поглед към Сенсъм. — Имате странна компания, кралю господарю.
— Вълците имат бълхи, Дерфел, вълците имат бълхи — измърмори Енгас.
— И за какво трябва да ти се довери кралят? — обърнах се аз към Сенсъм.
Сенсъм не отговори и самият Енгас имаше необичайно глупав вид.
— Светилището — рече той най-накрая. — Добрият епископ казваше, че ще уреди нещата така че моите хора да могат известно време да използват храма. Нали така, епископе?
— Точно така, кралю господарю — съгласи се бързо Сенсъм.
— И двамата не ставате за лъжци — казах аз и Енгас се засмя. Сенсъм ми хвърли враждебен поглед и се отдръпна още по-далеч от ръба на басейна. Бе свободен само от няколко часа и вече заговорничеше.
— За какво ви говореше той, кралю господарю? — притиснах аз Енгас, който ми харесваше като човек. Прост, силен, мошеник, но много добър приятел.
— Ти за какво мислиш?
— За дъщеря ви — предположих аз.
— Малка красавица, нали? — каза Енгас. — Твърде слаба, разбира се, и ъкълът й е като на разгонена кучка. Странен свят е този, Дерфел. Създавам синове тъпи като волове, а дъщерите ми са стръвни като вълци — той замълча, за да кимне на Сеграмор, който ме бе последвал през басейна. — И така какво ще стане с Арганте? — попита ме Енгас.
— Не знам, лорд.
— Артур се ожени за нея, нали?
— Дори в това не съм сигурен — признах аз.
Той ми хвърли остър поглед, после се усмихна, разбрал какво исках да му кажа.
— Тя твърди, че бракът им върви съвсем нормално, но какво друго би могла да каже. Не бях сигурен дали Артур наистина искаше да се ожени за нея, но аз настоях. Едно гърло по-малко, нали разбираш — обясни Енгас и замълча за миг. — Работата е там, Дерфел — продължи той, — че Артур не може просто така да я върне в Демеция. И без нея имам твърде много дъщери. Половината време дори не знам кои са мои и кои не са. Ти нямаш ли нужда от съпруга? Ела в Демеция да си избереш, но те предупреждавам, че всичките са като нея. Хубави, но с много остри зъби. И така какво ще прави Артур?
— Сенсъм какво предлага? — попитах аз.
Енгас се направи, че не е чул въпроса ми, но аз си знаех, че ще ни каже накрая, защото не беше от хората, които можеха да пазят тайни.
— Просто ми напомни, че някога Арганте бе обещана на Мордред — призна си той.
— Така ли? — попита изненадан Сеграмор.
— Говореше се за това преди известно време — казах аз. Самият Енгас говореше за такъв брак, защото отчаяно се стремеше по какъвто и да било начин да заздрави съюза си с Думнония, която бе най- надеждната закрила за Демеция срещу Поуис.
— И ако бракът й с Артур не се е развил както трябва, разбираш какво искам да кажа — погледна ме Енгас, — тогава Мордред може да бъде някаква утеха, нали?
— То пък една утеха — мрачно се намеси Сеграмор.
— Тя ще бъде кралица — напомни му Енгас.
— Вярно — съгласих се аз.
— Значи идеята не е лоша — безгрижно заключи Енгас, макар да подозирах, че всъщност бе подкрепил тази идея с целия си плам. Един брак с Мордред щеше да е лек за наранената гордост на Демеция, но освен това щеше да задължи Думнония да защитава родината на своята кралица. Според мен предложението на Сенсъм бе най-лошата идея, която бях чул през целия ден, защото много добре си представях какви неприятности можеше да създава комбинацията Мордред — Арганте, но си замълчах.
— Знаеш ли какво й липсва на тази баня — попита Енгас.
— Кажете вие, кралю господарю.
— Жени — изкиска се той. — А къде е твоята жена, Дерфел?
— В траур е — отвърнах аз.
— О, за Кунеглас, разбира се! — Кралят на Черните щитове сви рамене. — Той никога не ме е харесвал, но аз го харесвах. Рядко се срещат хора като него дето толкова да вярват на обещания!
Енгас се засмя, защото именно той бе давал на Кунеглас обещания, които никога не бе имал намерение да изпълни.
— Все пак не мога да кажа, че съжалявам за неговата смърт. Синът му е още момче и твърде привързано към майка си. Така че за известно време страната ще бъде управлявана от нея и нейните ужасни лели. Три вещици! — той пак се засмя. — Струва ми се, че ще отмъкнем някое и друго парче земя от тези три дами.
Енгас бавно потопи лицето си в басейна.
— Гоня въшките нагоре — обясни ни той, после стисна една от малките сиви насекоми, която се катереше по сплетената му брада, за да избяга от водата.
През целия ден не бях видял Мерлин и Галахад ми каза, че друидът вече бе напуснал долината. Запътил се на север. Намерих Галахад да стои край погребалната клада на Кунеглас.
— Знам, че Кунеглас не обичаше християните — обясни ми Галахад, — но не мисля, че би имал нещо против една християнска молитва.
Поканих Галахад да спи при моите хора и той дойде с мен в нашия лагер.
— Мерлин ме помоли да ти предам нещо — каза ми Галахад. — Щял си да намериш това, което търсиш сред мъртви дървета.
— Изобщо не знаех, че търся нещо — казах аз.
— Тогава погледни сред мъртвите дървета — посъветва ме Галахад, — и ще намериш каквото не търсиш.
Нищо не потърсих онази нощ, а спах, загърнат с наметалото си сред моите хора на бойното поле. Събудих се рано с болки в главата и във всички стави. Хубавото време бе отминало и от запад идваха облаци, от които пръскаше ситен дъжд. Дъждът можеше да навлажни дървата на погребалните клади, така че започнахме да събираме още дърва да подхранваме пламъците. Това ми напомни за странния съвет на Мерлин, но колкото и да се оглеждах не видях мъртви дървета. Използвахме сакски брадви и сечехме всичко наред — дъб, бряст, бук. Пощадихме само свещените ясенови дървета. И всички дървета, които повалихме бяха съвсем здрави. Попитах Исса дали е забелязал някъде мъртви дървета и той поклати глава, но Ийчърн бе видял няколко сухи ствола близо до завоя на реката.
— Покажи ми.
С Ийчърн тръгнахме цяла група и стигнахме до мястото, където реката правеше остър завой на запад. Там имаше множество изсъхнали дървета, заплетени в оголените корени на една върба. Мъртвите клони бяха отрупани с разни други довлечени от реката наноси, но сред тях не се виждаше нищо ценно.
— Щом Мерлин казва, че там има нещо — рече Галахад, — ние сме длъжни да проверим.
— Може да не е имал пред вид точно тези дървета — свих рамене аз.
— С какво са по-лоши от другите — попита Исса, махна меча от кръста си, за да не го намокри и скочи сред заплетения клонак. Махна пред себе си трошливите пръчки и стъпи в реката.
— Дайте ми копие! — викна той.
Галахад му подаде едно копие и той започна да мушка с него сред клоните. На едно място парче оръфана и намазана с катран риболовна мрежа се бе закачила и приличаше на палатка, по която имаше толкова много шума, че Исса трябваше да използва цялата си сила, за да я помести встрани.
Точно тогава видяхме беглеца. Криеше се под мрежата, стъпил неудобно на пън, залят до някъде от водата. Сега, подобно на видра, подгонена от хрътки, той се измъкна от обсега на копието на Исса и се опита да избяга срещу течението на реката. Мъртвите дървета го спъваха, а тежестта на ризницата го бавеше, така че моите хора, които викаха откъм брега, бързо го заловиха. Ако беглецът не носеше ризница, можеше да се хвърли във водата и да преплува до отсрещния бряг, но сега не му оставаше нищо друго
