се присъединят към охраната на сандъците, които все още се намираха в пленения лагер на Сердик.
Християните от Гуент се успокоиха, но тогава пък копиеносците от Поуис създадоха нов повод за напрежение като обвиниха Енгас Мак Ейрем за смъртта на Кунеглас. Враждата между Поуис и Демеция има дълга история, защото Енгас Мак Ейрем много обичаше да нахлува в земите на по-богатия си съсед точно след като реколтата е събрана и да я отмъква. Всъщност в Демеция наричаха Поуис „нашия килер“. Та в онзи ден хората от Поуис подеха кавгата като настояваха, че Кунеглас нямаше да бъде убит, ако Черните щитове не бяха закъснели за битката. А щом е за бой ирландците никога не отказват, така че хората на Тюдрик едва се бяха успокоили, когато поуисци и Черни щитове се счепкаха в кървава свада и отново закънтяха мечове и копия. Сеграмор въдвори несигурен мир с едно просто средство — уби предводителите и на двете групи, но докрая на деня между двата народа припламваха враждебни искри. Разногласията се задълбочиха, когато стана ясно, че Тюдрик бе изпратил отряд войници да окупират Лактодурум, северна крепост, загубена за бритите вече цяло поколение, но според поуисците, останали без водач, тя винаги е била в територията на Поуис, а не на Гуент. Затова воини от Поуис набързо сформираха отряд копиеносци, които да се противопоставят на претенциите на хората на Тюдрик. Черните щитове, които нямаха никакъв повод да се включват в спора за Лактодурум, все пак застанаха на страната на Гуент, само защото знаеха, че тяхното мнение ще вбеси поуисците. И така отново избухнаха въоръжени конфликти. Хората се биеха на живот и смърт за град, чието име повечето от тях чуваха за първи път, и който може би беше още в сакски ръце.
Ние, думнонците, успяхме да запазим неутралитет в тези свади, затова именно нашите копиеносци охраняваха улиците и така ограничаваха сраженията само в рамките на кръчмите, но следобеда и нас ни въвлякоха в спорове, защото от Глевум пристигна Арганте с двадесетина придружители и откри, че Гуинивиър е заела къщата на епископа, построена зад храма на Минерва. Епископският дворец не бе най- голямата, нито най-удобната сграда в Акве Сулис, за такава се смяташе дворецът на Силдид, магистрата, но Гуинивиър не пожела да се настани в неговия дом, защото там бе живял Ланселот по време на пребиваването си в Акве Сулис. Въпреки това Арганте настоя да се настани именно в къщата на епископа, защото била в рамките на свещеното пространство около храма. Така една въодушевена група от Черни щитове отиде да изхвърли Гуинивиър оттам. Но двадесетина от моите хора се изправиха срещу тях, решени да защитят Гуинивиър. Двама души умряха преди Гуинивиър да заяви, че за нея няма значение в коя къща ще бъде подслонена и се премести в покоите на свещениците, построени покрай големите бани. Арганте, излязла победител в този спор, заяви, че това място е точно за Гуинивиър, тъй като някога там имало бърдак. Друидът на Арганте, Фергал, поведе тълпа Черни щитове към баните, където ирландците се забавляваха да питат каква е цената на курвите и да призовават Гуинивиър да им покаже тялото си. Друга група Черни щитове се бяха настанили в храма и бяха изхвърлили набързо издигнатия от Тюдрик кръст над олтара. По този повод двадесетина гуентски копиеносци с техните червени наметала се събраха готови с бой да си пробият път до олтара и да върнат кръста на мястото му.
Сеграмор и аз доведохме копиеносци в свещеното оградено пространство, което в късния следобед май щеше да се превърне в кървава баня. Моите хора пазеха вратите на храма, хората на Сеграмор защитаваха Гуинивиър, но и в двата случая пияните воини на Демеция и Гуент бяха повече от нас, а поуисците доволни, че им се отдава възможност да дразнят Черните щитове си деряха гърлата в подкрепа на Гуинивиър. Проправях си път сред вонящата на медовина тълпа и стоварвах дръжката на копието си върху най- размирните глави, но се боях, че озлоблението нараства и когато слънцето залезе щеше да стане още по- заплашително. Вечерта пак Сеграмор успя да наложи мир, изпълнен с напрежение. Той се покатери на покрива на банята и застана в целия си ръст между две статуи, където изрева за тишина. Беше се съблякъл гол до кръста, така че тялото му контрастираше с белия мрамор на воините от двете му страни, и черната му кожа бе още по-поразителна.
— Ако някой иска да се кара с някого — обяви той със странния си акцент, — да дойде да се бие най- напред с мен. Мъж срещу мъж! Меч или копие, избирайте.
Той измъкна дългия си извит меч и се втренчи в гневните мъже в краката си.
— Да се отървем от курвата! — викна анонимен глас сред Черните щитове.
— Ти имаш нещо против курвите ли? — викна в отговор Сеграмор. — Що за воин си тогава? Девствен? Ако толкова много държиш на тази добродетел, ела тук да те кастрирам.
Това ги разсмя и сложи край на непосредствената опасност.
Арганте остана да се цупи в нейния дворец. Тя се наричаше императрица на Думнония и искаше Сеграмор и аз да й осигурим думнонски гвардейци, но около нея имаше вече толкова голяма охрана от Черните щитове на баща й, че и двамата отказахме да се подчиним на капризите й. Вместо това ние се съблякохме голи и се топнахме в големия римски басейн, където легнахме изтощени. Горещата вода бе чудно средство за отмора. Парата се издигаше нагоре към изпочупените керемиди на покрива.
— Казаха ми, че това е най-голямата сграда в Британия — рече Сеграмор. Хвърлих поглед към огромния покрив.
— Може и така да е — съгласих се аз.
— Да, но като дете аз съм бил роб в една къща, която беше по-голяма дори от тази.
— В Нумидия ли?
Той кимна.
— Макар да съм роден по на юг. Продадоха ме в робство когато бях много малък. Дори не помня родителите си.
— Кога напусна Нумидия? — попитах го аз.
— След като убих първия човек в живота си. Беше прислужник. А аз бях на десет или на единадесет. Избягах и отидох в римската войска, стрелях с прашка. Още мога да уцеля с камък човек между очите от петдесет крачки. Тогава се научих да яздя. Бих се в Италия, Тракия и Египет, после ми платиха, за да воювам във войската на франките. Точно тогава Артур ме плени.
Рядко му се случваше да е толкова словоохотлив. Всъщност мълчанието бе едно от най-силните оръжия на Сеграмор, в съчетание с ястребовото му лице и неговата ужасяваща репутация. Но на четири очи той разкриваше нежна и чувствителна душа.
— На чия страна сме ние? — попита Сеграмор изведнъж с объркано изражение.
— Какво искаш да кажеш?
— На страната на Гуинивиър или на Арганте?
Аз свих рамене.
— Кажи ми да ти кажа.
Той потопи главата си под водата, после излезе и изтри очите.
— Предполагам на страната на Гуинивиър — каза той, — ако слухът е верен.
— Какъв слух?
— Че тя и Артур са били заедно миналата нощ, макар че доколкото познавам Артур сигурно са прекарали цялата нощ в приказки. Той ще износи езика си много преди меча си.
— За теб такава опасност не съществува.
— Така е — усмихна се той, после усмивката му стана още по-широка. — Чух, Дерфел, че си разбил стена от щитове. Вярно ли?
— Беше тънка, пък и от младоци.
— Аз пък разбих една дебела, пълна с опитни воини. Отмъстих му като натиснах главата му във водата и после с плясъци избягах преди да ме е удавил. В банята бе мрачно, защото факлите не бяха запалени, а последните слънчеви лъчи на деня не можеха да стигнат до долу през дупките на покрива. Голямото помещение бе изпълнено с пара и макар да знаех, че и други използваха огромния басейн, не бях разпознал никой сред къпещите си. Сега обаче, докато плувах през басейна, видях фигура в бели одежди да се навежда към някого, който седеше на стъпало, залято от водата. Познах щръкналите кичури коса от двете страни на бръснатото чело на главата на навелия се човек и миг по-късно долових думите му:
— Имайте ми вяра за това — казваше той тихо, но с плам, — оставете на мен, кралю господарю.
В този миг вдигна очи и ме видя. Беше епископ Сенсъм, наскоро освободен от пленничество и възстановен на предишния си пост както бе обещал Артур на Тюдрик. Той като че ли се изненада като ме видя, но успя страдалчески да се усмихне.
— Лорд Дерфел — каза той и предпазливо отстъпи от ръба на басейна, — един от нашите герои!
