Гуинивиър в една от горните стаи да разговаря с Талиезин. Менестрелът, облечен в чиста бяла роба и със сребърна лента върху черната му коса, стана и ми се поклони като влязох. Носеше малка арфа, но аз усетих, че двамата се бяха отдали повече на разговори, отколкото на музика. Той се усмихна и заднишком излезе от стаята като остави тежката завеса да падне пред изхода.
— Много умен човек — каза Гуинивиър и стана да ме поздрави. Тя бе облечена в кремава рокля със сини ленти по ръбовете на полата, носеше сакската огърлица, която й бях дал на Минид Бадън и бе привързала червената си коса на кок с дълга сребърна верижка. Не беше толкова елегантна като онази Гуинивиър, която помнех от времето преди големите беди, но не беше и въоръжената жена, която въодушевено яздеше кон на бойното поле. Тя се усмихна, като пристъпих напред.
— Ти си чист, Дерфел.
— Изкъпах се, лейди.
— И още си жив! — подигра ме нежно тя, после ме целуна по бузата и сложи ръка на рамото ми за миг. — Много съм ти задължена — тихо промълви тя.
— Не, лейди, не — рекох аз, изчервих се и се отдръпнах.
Смущението ми я разсмя. После седна на перваза на прозореца, който гледаше към двора. Дъждът се събираше на локви между камъните и се стичаше по петносаната фасада на храма, пред който стоеше конят на Артур, вързан за халка, закрепена за една от колоните. Едва ли имаше нужда да й казвам, че Артур беше пристигнал, защото сигурно сама го бе видяла да си идва.
— Кой е с него? — попита ме тя.
— Галахад, Сенсъм, Мордред и Енгас.
— А теб не те ли извикаха в съвета на Артур? — попита тя и в думите й прозвуча далечно ехо от предишното й подигравателно отношение към мен.
— Не, лейди — отвърнах аз, опитвайки се да скрия разочарованието си.
— Сигурна съм, че не те е забравил.
— Надявам се да е така — казах аз, после много по-колебливо й споменах, че Ланселот е мъртъв. Не й разказах как бе умрял, а само й съобщих, че е мъртъв.
— Талиезин вече ми каза — сподели тя, загледана в ръцете си.
— Че той откъде знае? — попитах аз, защото Ланселот бе умрял малко преди да се видим, а Талиезин не бе присъствал на смъртта му.
— Сънувал го е снощи — обясни Гуинивиър, после направи рязък жест с ръка като че ли приключваше с този въпрос. — И така какво обсъждат там? — попита тя, поглеждайки към храма. — Детето-булка ли?
— Сигурно — съгласих се аз и й казах, че епископ Сенсъм бе предложил на Енгас мак Ейрем Арганте да се омъжи за Мордред. — Струва ми се, че това е най-лошата идея, която някога съм чувал — възмутих се аз.
— Наистина ли мислиш така?
— Това е абсурдно предложение — заявих аз.
— Това предложение не е на Сенсъм — каза Гуинивиър с усмивка, — а мое.
Аз зяпнах. За миг бях твърде изненадан, за да говоря.
— Ваше ли, лейди? — попитах накрая.
— Не казвай на никого, че е било моя идея — предупреди ме тя. — Арганте не би и помислила върху нея, ако знаеше, че идва от мен. По-скоро би се омъжила за свинепас, отколкото за някого, предложен от мен. Така че аз изпратих да повикат Сенсъм и го помолих да ми каже дали е верен слухът за Арганте и Мордред и после споделих как от сърце се моля това да не се случва и разбира се, моето мнение още повече го въодушеви, макар да се правеше, че не го интересува. В този момент, Дерфел, все едно че ги ожених — каза Гуинивиър и се усмихна победоносно.
— Но защо? — недоумявах аз — Мордред и Арганте? Те могат да ни донесат само беди!
— Женени или не те пак ще ни създават неприятности. А Мордред трябва да се ожени, Дерфел, ако искаме да създаде наследник, а това значи че трябва да сключи подходящ брак. — Гуинивиър замълча заплела пръсти в огърлицата. — Признавам, че на мен по би ми се искало той да не оставя наследник, защото така като умре тронът ще бъде свободен.
Тя остави мисълта си недовършена и аз й хвърлих любопитен поглед на който Гуинивиър отвърна с невинно изражение на лицето. Дали си мислеше, че Артур можеше да заеме престола след смъртта на бездетния Мордред? Но Артур никога не е искал да управлява като крал. Тогава осъзнах, че ако Мордред наистина умре, Гуидър, синът на Гуинивиър, би имал основание колкото всеки друг да претендира за престола. Вероятно моите разсъждения се бяха изписали по лицето ми, защото Гуинивиър се усмихна.
— Макар че няма какво да разсъждаваме по въпроса за онаследяването на престола — продължи Гунивиър преди да успея да кажа нещо, — защото Артур настоява да бъде разрешено на Мордред да се ожени ако иска, а изглежда нещастното момче си пада по Арганте. Може дори да си паснат доста добре. Като две змии в мръсно гнездо.
— И тогава Артур ще има двама врагове, обединени от враждата си към него — казах аз.
— Не — възпротиви се Гуинивиър, после въздъхна и погледна през прозореца. — Не и ако им дадем каквото искат, и ако аз дам на Артур каквото той иска. А ти знаеш какво е то, нали?
Замислих се за миг, после всичко разбрах. Разбрах за какво си бяха говорили с Артур в дългата нощ след битката. Разбрах и какво уреждаше сега Артур в храма на Минерва.
— Не! — беше мой ред да се възпротивя. Гуинивиър се усмихна.
— И аз не искам, Дерфел, но пък искам Артур. И трябва да му дам каквото той иска. Дължа му малко щастие, не е ли така? — попита тя.
— Иска да се откаже от властта си, така ли? — попитах аз и тя кимна. Артур винаги е мечтаел да живее скромно и просто с жена си, със семейството си и с малко земя. Искаше замък, палисада, ковачничка и ниви. Представяше си се като земевладелец, чиито единствени тревоги ще бъдат създавани от птиците, които ще му крадат семената, или еленът, дошъл да яде от зърното му или дъждът, който разваля посевите. От години лелееше тази мечта и сега след като бе победил саксите сякаш бе пред прага да превърне мечтата си в действителност.
— И Мюриг иска Артур да се откаже от властта — Каза Гуинивиър.
— Мюриг! — презрително повторих името му и се изплюх. — Кой го е грижа какво иска Мюриг?
— Това е цената, която Мюриг е поискал преди да се съгласи да остави баща му да поведе войските на Гуент на война — обясни Гуинивиър. — Артур не ти е казал преди битката, защото е знаел, че ще започнеш да спориш с него.
— Но защо ще иска Мюриг Артур да се откаже от властта?
— Защото вярва, че Мордред е християнин — сви рамене Гунивиър, — и защото иска Думнония да бъде управлявана от слаб владетел. По този начин си осигурява възможността един ден той да вземе трона на Думнония. Той е една малка амбициозна крастава жаба.
Нарекох го с нещо още по-лошо и Гуинивиър се усмихна.
— И това — каза тя, — но каквото е поискал, трябва да си го получи, така че Артур и аз отиваме да живеем в силурска Иска, където Мюриг може да ни държи под око. Аз нямам нищо против да живея в Иска. Би било по-добре отколкото да живея в някакъв порутен замък. В Иска има няколко красиви римски дворци и добри условия за лов. Ще вземем с нас и няколко копиеносци. Артур смята, че нямаме нужда от тях, но той има врагове и му трябва боен отряд.
Аз закрачих из стаята.
— Но Мордред! — мрачно се оплаках аз. — Значи трябва да му се върне властта, така ли?
— Това е цената, която трябва да платим за войската на Гуент — повтори Гуинивиър, — а ако и Арганте се омъжи за Мордред, тогава той трябва да си възвърне правата иначе Енгас никога не би дал съгласието си за този брак. Или най-малкото на Мордред трябва да се предаде част от властта, и тя трябва да я сподели с него.
— И всичко постигнато от Артур ще бъде разрушено! — пророкувах аз.
— Артур освободи Думнония от саксите и не иска да бъде крал. И ти го знаеш и аз го знам. Това не е мое желание, Дерфел. Аз винаги съм искала Артур да стане Велик крал и Гуидър да го наследи, но той не иска и не би се борил за това. Той иска тишина, каза ми го. И ако той не иска да управлява Думнония, тогава трябва да я управлява Мордред. Това е предопределено не само от настояването на Гуент, но и от
