клетвата на Артур пред Утър.
— Значи той просто ще изостави Думнония да тъне в несправедливост и тирания! — възмутих се аз.
— Няма — отговори ми Гуинивиър, — защото Мордред няма да получи цялата власт.
Аз се втренчих в нея и по гласа й се досетих, че нещо не съм доразбрал.
— Продължавайте — внимателно я подканих аз.
— Сеграмор ще остане. Саксите са разбити, но граница ще има, никой няма да я пази по-добре от Сеграмор. А останалата част от войската на Думнония ще се закълне във вярност на друг човек. Мордред може да управлява, защото е крал, но няма да командва копиеносците, а човек без копиеносци е човек без реална власт. Ти и Сеграмор ще имате реална власт.
— Не!
Гуинивиър се усмихна.
— Артур знаеше, че така ще кажеш, затова му обещах да те убедя.
— Лейди — започнах да протестирам аз, но тя вдигна ръка и ме накара да замълча.
— Ти ще управляваш Думнония, Дерфел. Мордред ще бъде крал, но войската ще бъде в твои ръце, а властта е на този, който държи копията. Трябва да го направиш заради Артур, защото само ако ти се съгласиш, той ще може да напусне Думнония с чиста съвест. Така че дай му мир на душата, направи го заради него, а може би — тя се поколеба, — и заради мен. Моля те!
Мерлин беше прав. Когато една иска нещо, тя го постига.
И така аз трябваше да управлявам Думнония.
Талиезин направи песен за Минид Бадън. Той нарочно я направи в стария стил с прост ритъм, преливащ от драматизъм, героизъм и надуто многословие. Беше много дълга песен, защото бе важно всеки воин, сражавал се добре в битката да бъде почетен поне с половин ред славословие, а за водачите ни имаше цели стихове. След битката Талиезин бе приет в дома на Гуинивиър и той благоразумно й отдаде заслуженото като чудесно описа летящите каруци, пълни с пламнали клони, но не спомена и дума за сакския магьосник, който тя уби с лъка си. Талиезин използва червената й коса като символ на подгизналите от кръв ечемичени ниви на бойното поле и макар че изобщо не забелязах на бойното поле да расте ечемик, идеята му беше много хубава. Той превърна смъртта на своя предишен покровител Кунеглас в бавна елегия, в която името на мъртвия крал се повтаряше като тътен от барабани, а появата на Гауейн под перото на Талиезин се превърна в смразяващ разказ за духовете на нашите убити копиеносци, дошли от моста на мечовете да щурмуват фланга на враговете. Той възвеличи Тюдрик, беше добър към мен и отдаде почит на Сеграмор, но неговата песен бе преди всичко възхвала на Артур. В песента на Талиезин именно Артур потопява долината във вража кръв и именно той поваля вражи крал, и той заставя цялата Лоегир да трепери от страх.
Християните мразеха песента на Талиезин. Те създадоха свои собствени песни, в които Тюдрик разгромяваше саксите. Християнските песни твърдяха, че Всемогъщия Господ Бог чул молитвите на Тюдрик и довел небесните ангели на бойното поле и там с огнени мечове те се сражавали с презрените сакси. В техните песни изобщо не се споменаваше за Артур, всъщност според тях езичниците не бяха допринесли с нищо за победата а и до днес има хора, които твърдят, че Артур дори не е бил при Минид Бадън. Една християнска песен приписва на Мюриг смъртта на Аел, а Мюриг изобщо не беше при Минид Бадън, а си стоеше вкъщи, в Гуент. След битката Мюриг отново зае престола, а Тюдрик се върна в своя манастир, където бе обявен за светец от гуентските епископи.
Артур бе твърде зает през онова лято, за да се занимава с песни и светци. В седмиците след битката ние отвоювахме огромна част от Лоегир, макар да не можахме да я превземем цялата, защото в Британия останаха множество сакси. Колкото по на изток отивахме, толкова по-силна съпротива ни оказваха, но до есента врагът бе изтласкан в границите на една територия, заемаща само половината от страната, управлявана преди от тях. Тази година Сердик дори бе принуден да ни плати данък, и обеща да плаща така през следващите десет години, но така и не изпълни обещанието си. Вместо това, приветстваше всяка лодка, пристигнала отвъд морето и бавно възстановяваше разбитата си войска.
Кралството на Аел бе разделено. Южната част отиде отново в ръцете на Сердик, а северната се разпадна на три-четири малки кралства, които понасяха безмилостните рейдове на бойни отряди от Елмет, Поуис и Гуент. Хиляди сакси попаднаха под управлението на бритите, всъщност всички новозавоювани източни земи на Думнония бяха заселени със сакси. Артур искаше да заселим отново брити там, но нямаше много желаещи, така че саксите си останаха по селата, обработваха земята и мечтаеха за деня, в който техните крале ще се върнат. Сеграмор стана действителният владетел на новозавладяните земи. Сакските старейшини знаеха, че техен крал е Мордред, но в първите години след битката при Минид Бадън плащаха такси и данъци именно на Сеграмор, и именно неговото грубо черно знаме се вееше над стария речен брод при Понтес, където бяха настанени воините, отговорни за мира в този район.
Артур бе начело на кампанията за отвоюване на откраднатата земя, но щом разположихме нашите гарнизони там и саксите се съгласиха с новите граници, той напусна Думнония. До последния миг някои от нас се надяваха, че той че наруши обещанието дадено на Мюриг и на Тюдрик, но Артур нямаше желание да остава. Никога не се е стремял към властта. Беше я поел във време, когато на престола в Думнония седна невръстен крал и съперничеството между двадесетина амбициозни военачалници заплашваше да потопи страната в безредици, но през всичките последвали години Артур винаги си е мечтал за по-прост живот и щом саксите бяха разбити, той се почувства свободен да превърне мечтата си в действителност. Аз го помолих да размисли отново, но той поклати глава.
— Аз съм стар, Дерфел.
— Не много по-стар от мен, господарю.
— Тогава и ти си стар — усмихна се той. — Над четиридесет! Колко мъже доживяват до четиридесет?
Малцина наистина. Но дори и така да е на мен ми се струва, че Артур щеше да се съгласи да остане в Думнония ако бе получил каквото искаше, а то беше благодарност. Той бе горд човек и знаеше какво бе направил за страната, но страната го бе възнаградила с мрачно недоволство. Християните първи бяха нарушили неговия мир, но след това, след огньовете на Мей Дун, и езичниците се бяха обърнали срещу него. Той бе дал на Думнония справедливост и ред, отвоюва голяма част от загубените й земи и укрепи новите й граници, бе управлявал честно, а като наградата за всичко презрително го наричаха врагът на Боговете. Пък и бе обещал на Мюриг да напусне Думнония, и това обещание хармонираше с клетвата, дадена от Артур пред Утър да направи Мордред крал и сега Артур обяви, че ще изпълни и двете си обещания.
— Няма да намеря щастие докато не изпълня клетвите си — каза ми той и никой не можа да го убеди в противното. Затова когато бе установена новата граница със саксите и Сердик плати първия си данък, Артур си тръгна.
Взе шестдесет конника и сто копиеносци и отиде в град Иска в Силурия, която се намираше на север от Думнония отвъд Севърнско море. В началото предложи да не взима копиеносци със себе си, но съветът на Гуинивиър натежа. Артур, каза тя, има врагове и затова му трябва защита, а освен това неговите конници бяха сред най-силните воини на Британия и тя не искаше да попаднат под командването на някой друг. Артур се остави да го убедят, макар че, честно казано, според мен той нямаше нужда от дълги убеждения. Може да си мечтаеше да е прост земевладелец, който живее в мирната провинция и се тревожи единствено за здравето на своя добитък и състоянието на реколтата, но той знаеше, че единственият мир, който можеше някога да има, бе мирът осигурен от самия него и че господар, който живее без воини няма дълго да се радва на мир.
Силурия бе малко, бедно и пренебрегвано кралство. Последният крал от старата силурска династия бе Гундлеус, който умря в долината Лъг и после за крал бе провъзгласен Ланселот, но той не харесваше Силурия и с удоволствие я заряза заради по-богатия трон на белгийската страна. Останала без крал, Силурия бе разделена на две зависими кралства, подчинени на Гуент и Поуис. Кунеглас се бе нарекъл крал на Западна Силурия, а Мюриг се бе обявил за крал на Източна Силурия, но всъщност и двамата монарси не видяха особена полза от тази земя с нейните стръмни тесни долини, които се спускаха към морето от
