оттегляха в планините. Копиеносците, останали верни на Пердел, бяха достатъчни, за да не позволят на претендентите да го свалят от престола, но не и да разгромят размирните старейшини.
— Мисля, че ще трябва да се намесим — каза ми Артур.
— Ние ли, господарю?
— Мюриг и аз. О, знам, че той ненавижда войната, но рано или късно някои от мисионерите му ще бъде убит в Поуис и аз подозирам, че това ще го убеди да изпрати копиеносци в подкрепа на Пердел. Разбира се, ако Пердел се съгласи Поуис да приеме християнството, а той без съмнение ще се съгласи, ако това би му помогнало да си възвърне кралството. А ако Мюриг влезе във война, той вероятно ще ме помоли и аз да се намеся. Би предпочел, разбира се, да избият моите хора, вместо неговите.
— Под християнско знаме ли? — попитах кисело аз.
— Съмнявам се, че би приел друго — спокойно отговори Артур. — Превърнах се в негов бирник в Силурия, защо да не стана и негов военачалник в Поуис? — Артур се усмихна криво пред тази възможност, после ме погледна глуповато. — Има още една причина Гуидър и Моруена да сключат християнски брак — каза ми той след малко.
— И каква е тя? — насърчих го аз, защото очевидно тази причина го смущаваше.
— Да предположим, че Мордред и Арганте останат бездетни, какво ще стане тогава? — попита ме той.
Не отговорих веднага. Гуинивиър бе споменала тази възможност, когато говорихме с нея в Акве Сулис, но на мен ми се струваше невероятно. И споделих мнението си с Артур.
— Но ако все пак не им се родят деца — настоя той, — кой ще има най-голямо право над трона на Думнония?
— Ти, разбира се — убедено заявих аз. Артур бе син на Утър, макар и да бе незаконно роден, а други синове, които да претендират за трона, нямаше.
— Не, не — бързо каза той. — Не искам. Никога не съм искал трон!
Загледах се в Гуинивиър, подозирайки, че именно тя бе поставила въпроса за наследника на Мордред.
— Тогава значи Гуидър, така ли? — попитах аз.
— Точно така — съгласи се той.
— А той иска ли?
— Струва ми се да. Той слуша майка си повече от мен.
— А ти не искаш ли Гуидър да стане крал?
— Аз искам Гуидър да стане такъв какъвто той иска — каза Артур, — и ако Мордред не остави наследник и Гуидър изяви желание да заеме трона, тогава ще го подкрепя.
Беше се загледал надолу към Гуинивиър докато говореше и аз предположих, че именно тя подклажда тази амбиция. Тя винаги е искала да има крал за съпруг, но не би имал нищо против и да е майка на крал, щом Артур не желае да седи на трон.
— Но ти си прав, че тази възможност е доста невероятна. Надявам се Мордред да има много синове, но ако няма, и ако Гуидър бъде повикан да управлява, тогава ще има нужда от подкрепата на християните. Нали християните управляват сега в Думнония?
— Така е, господарю — мрачно се съгласих аз.
— Значи би било далновидно от наша страна да спазим християнските ритуали при сключването на брака на Гуидър — каза Артур и кисело ми се усмихна. — Виждаш ли колко близо до кралската корона е твоята дъщеря?
Честно казано, никога не се бях замислял за това преди и сигурно ми пролича по лицето, защото Артур се засмя.
— Християнският брак не е онова, което бих искал за Гуидър и Моруена — призна той. — Ако зависеше от мен, Дерфел, щях да повикам Мерлин да ги ожени.
— Имате ли новини от него, господарю? — с нетърпение запитах аз.
— Никакви. Надявах се ти да ми кажеш нещо.
— Само слухове — казах аз. Никой не бе виждал Мерлин от година. Той си бе тръгнал от Минид Бадън с пепелта на Гауейн, или поне с вързопче, съдържащо обгорените чупливи кости на Гауейн и пепел, който може да бе от мъртвия принц, а можеше и да е просто пепел от изгорели дърва, и от този ден никой не бе виждал Мерлин. Говореше се, че бил в Отвъдния свят, други разправяха, че бил в Ирландия или в западните планини, но никой не знаеше нищо със сигурност. Той ми беше казал, че отива да помогне на Нимю, но никой не знаеше и тя къде е.
Артур се изправи и изтупа тревата от панталоните си.
— Време е за вечеря — каза той. — Трябва да те предупредя, че Талиезин може да запее една крайно досадна песен за Минид Бадън. Нещо още по-лошо — тя още не е довършена! Талиезин непрекъснато добавя стихове. Гуинивиър ми разправя, че това било шедьовър, и аз предполагам, че е така, щом тя казва, но защо трябва да го изтърпявам този шедьовър всяка вечер?
Тогава за първи път чух Талиезин да пее и бях във възторг. По думите на Гуинивиър той като че ли сваляше тази музика от звездите, за да можем да я чуем ние на земята. Имаше удивително чист глас, и можеше да задържи един тон по-дълго от всеки друг менестрел, когото бях слушал. По-късно ми обясни, че се упражнява да диша, нещо което никога не бих се сетил, че трябва да се упражнява, но това означаваше, че той може да задържи постепенно заглъхващ тон с гласа си и в същото време да го моделира в изящен завършек с помощта на арфата, или пък можеше да направи така, че гласът му да отекне в стаята и стените да потреперят от победните му трели. Кълна се, че в онази лятна нощ в Иска той съживи отново цялата битка при Минид Бадън. Много пъти съм слушал Телиезин да пее и всеки път се изпълвам със същото удивление.
И въпреки всичко той бе скромен човек. Разбираше с каква сила бе надарен и се чувстваше добре с нея. Доставяше му удоволствие покровителството на Гуинивиър, защото тя бе щедра и оценяваше изкуството му, и му позволяваше от време на време да напуска двореца за цели седмици. Попитах го къде ходи при тези свои отсъствия и той ми обясни, че обича да посещава хълмовете и долините и да пее на хората.
— И не само да пея, но и да слушам. Обичам старите песни. Понякога хората си спомнят само откъси от тях и аз се опитвам да ги възстановя целите.
Било важно според него да се слушат песните на обикновените хора, защото така той научавал какво им харесва, но освен това Талиезин искаше да им пее и своите песни.
— Да забавляваш господари е лесно, защото те имат нужда от забавление — обясни ми той, — но земеделецът има нужда най-напред от сън, после от песни, и ако аз успея да го задържа буден, тогава знам, че съм създал хубава песен.
А понякога си пеел сам на себе си.
— Сядам под звездите и пея — каза ми той с крива усмивка.
— Ти наистина ли виждаш бъдещето? — попитах го аз при този разговор.
— Сънувам го — каза той, като че ли това не беше нищо особено. — Но да виждаш бъдещето е като да гледаш през мъгла, а наградата едва ли си струва усилията. Освен това, лорд, никога не знам дали виденията ми идват от Боговете или са плод на моите собствени страхове. В края на краищата аз съм само един менестрел.
Мисля, че не беше съвсем искрен. Мерлин ми беше казал, че Талиезин е дал обет за девственост, за да запази дарбата си да предсказва, значи той я ценеше много повече отколкото показваше на думи, но сигурно омаловажаваше своя талант, за да не насърчава любопитството на хората. Мисля, че Талиезин бе видял нашето бъдеще далеч преди някой от нас да е съзрял предстоящото, но не бе пожелал да ни го разкрие. Той умееше да пази тайни.
— Само един менестрел ли? — попитах аз, повтаряйки последните му думи. — Хората разправят, че ти си най-великият менестрел на всички времена.
Той поклати глава, за да отхвърли ласкателството ми.
— Аз съм само един менестрел — настоя Телиезин, — макар и да съм преминал през обучението за друиди. Научих тайнствата от Селафид в Корновия. Седем години и три месеца учих и самия последен ден, когато можех да взема друидския жезъл, аз напуснах пещерата на Селафид и се нарекох менестрел.
— Защо?
