— Защото — отговори той след дълго мълчание, — друидът носи отговорности, които аз не исках да поема. Аз обичам да наблюдавам, лорд Дерфел, и да разказвам. Времето е приказка, и аз искам да съм нейният разказвач, а не неин създател. Мерлин поиска да промени приказката и се провали. Аз не смея да си поставям толкова високи цели.
— Нима Мерлин се е провалил? — попитах аз.
— Искате да кажете не за дребни неща — спокойно каза Талиезин, — а за големите ли? Да. Боговете се отдалечиха още повече и подозирам, че нито моите песни, нито всичките огньове на Мерлин могат вече да ги върнат. Светът се обръща, лорд, към нови Богове, и може би това не е чак толкова лошо. Бог си е Бог, и какво значение има за нас кой от тях ще господства? Само гордостта и навикът ни карат да се държим за старите Богове.
— Да не искаш да кажеш, че всички трябва да станем християни? — грубо запитах аз.
— За мен няма никакво значение кой Бог почитате, лорд. Аз съм тук само да наблюдавам, да слушам и да пея.
Така Талиезин пя докато Артур управляваше с Гуинивиър в Силурия. Моята задача бе да държа юздите на Мордред, за да не върши пакости в Думнония. Мерлин бе изчезнал, вероятно сред обитаваните от духове мъгли на далечния запад. Саксите трепереха от страх, но все още мечтаеха за земята ни, а в небесата, където нямаше кой да държи юздите на Боговете, за да не вършат пакости, отново се търкаляше зара.
В годините след Минид Бадън Мордред бе щастлив. Битката бе създала у него вкус към военните дела, и той лакомо се опитваше да задоволи новата си страст. За известно време му стигаше да се бие под командването на Сеграмор — участваше в нападенията срещу намалелите територии на Лоегир или преследваше сакски отряди, които идваха да крадат от нас зърно и добитък, но после започна да се дразни от предпазливостта на Сеграмор. Нумидиецът нямаше желание да започне истинска война като завладява земи, все още притежавани от Сердик, където саксите бяха силни. Но Мордред отчаяно мечтаеше отново да чуе тътена от сблъскването на две стени от щитове. Веднъж заповяда на хората на Сеграмор да го последват в територията на Сердик, но те отказали да тръгнат на поход без да са получили заповеди от Сеграмор, а техният военачалник забрани нахлуването. Мордред ходи известно време с увиснал нос, но после пристигна молба за помощ от Брослианд, британското кралство в Арморика, и той поведе един отряд доброволци да се бият срещу франките, които заплашваха границите на крал Будик. Мордред остана в Арморика повече от пет години и през това време си създаде име. Разправяха ми, че бил безстрашен в битка. А победите му привлякоха още хора под знамето с дракона. Това бяха мъже без господари; мошеници и престъпници, които можеха да забогатеят от плячката, и Мордред им даваше онова, за което мечтаеха. Той отвоюва голяма част от загубеното кралство на Беноик и менестрелите започнаха да пеят за Мордред и да виждат в него нов Утър, дори втори Артур, макар че през сивите морски води до дома достигнаха и други истории, (които никога нямаше да се превърнат в песни) и те разказваха за изнасилвания и убийства, за жестокостта на един човек с власт.
В тези години и Артур, точно както сам бе предвидил, трябваше да воюва, защото някои от мисионерите на Мюриг бяха убити в Поуис и Мюриг поиска помощта на Артур, за да накаже бунтовниците, убили свещеници. Така че Артур яхна коня си и замина на север за една от своите най-големи кампании. Аз не бях там и не можах да му помогна, защото имах задължения в Думнония, но всички чухме какво се бе случило. Артур убедил Енгас Мак Ейрем да нападне бунтовниците откъм Демеция, и докато Черните щитове на Енгас нападали от запад, хората на Артур ударили от юг и когато след два дни войската на Мюриг пристигнала, бунтът бил потушен и повечето от убийците на свещениците били заловени, но някои от тях бяха намерили убежище в Гуинед. Биртиг, кралят на тази планинска страна, отказал да предаде бегълците. Той се надявал да ги използва, за да завладее още земя в Поуис и затова Артур, пренебрегвайки съветите на Мюриг да бъде по-предпазлив, продължил рейда си на север. Разбил Биртиг при Каер Гей и после, без никаква почивка, и все още оправдавайки се с това, че някои от убийците продължили да бягат на север, Артур повел войската си по Тъмния път и навлязъл в ужасното кралство Лейн. Енгас го последвал и край пясъците при Форид, където река Гуирфеър се влива в морето, Енгас и Артур приклещили крал Диурнач помежду си и разбили Кървавите щитове на Лейн. Диурнач се удавил, над сто негови копиеносци били избити, а останалите панически побягнали. За два месеца онова лято Артур потуши бунта в Поуис, завря Биртиг в миша дупка и унищожи Диурнач, а с последното той изпълни клетвата си към Гуинивиър да отмъсти за загубеното кралство на баща й. Леодеган, бащата на Гуинивиър, бе крал на Хенис Уирън, но Диурнач бе дошъл от Ирландия и бе завладял Хенис Уирън, което преименува на Лейн. Така бе обрекъл Гуинивиър на бедност и изгнание. Сега Диурнач бе мъртъв и аз си помислих, че Гуинивиър можеше да настоява завладяното кралство да бъде дадено на нейния син, но тя не се възпротиви, когато Артур отстъпи Лейн на Енгас с надеждата, че неговите Черни щитове ще бъдат прекалено заети с новата си придобивка и няма да нападат Поуис. По-късно Артур ми каза, че според него би било по-добре Лейн да бъде управлявана от ирландски владетел, защото голямата част от населението й бяха ирландци и Гуидър винаги щеше да бъде чужденец за тях. Затова Лейн останал под властта на по-големия син на Енгас, а Артур отнесъл меча на Диурнач в Иска като трофей, за да го поднесе на Гуинивиър.
Всичко това го знам по разкази, защото по това време управлявах Думнония, където моите копиеносци събираха данъците на Мордред и налагаха законите от името на Мордред. Повечето работа вършеше Исса, защото вече бе станал лорд по право и аз му бях дал половината от моите копиеносци. Вече беше и баща, а жена му Скарач очакваше второ дете. Тя живееше с нас в Дун Карик, от където Исса поемаше своите обиколки из страната, и от където всеки месец и все по-неохотно тръгвах и аз на юг, за да присъствам на Кралския съвет в Дурновария. Събиранията ни се ръководеха от Арганте, защото Мордред бе изпратил заповед неговата кралица да заеме мястото му в съвета. Дори Гуинивиър на времето не бе присъствала на заседанията на съвета, но Мордред настоя и така Арганте започна да свиква съвета, а епископ Сенсъм бе нейният главен съюзник. Сенсъм имаше свои стаи в двореца и все нещо шепнеше в ухото на Арганте, а от другата й страна шепнеше нейният друид Фергал. Сенсъм проявяваше омраза към всички езичници, но като видя, че ще остане без власт ако не я сподели с Фергал, той забрави омразата и сключи зловещ съюз с друида. Съпругата на Сенсъм, Моргана, се върна в Инис Уидрин след битката при Минид Бадън, но Сенсъм остана в Дурновария, очевидно предпочиташе да бъде довереник на кралицата вместо да се радва на компанията на жена си.
На Арганте й доставяше удоволствие да упражнява кралската власт. Не мисля, че питаеше някаква голяма любов към Мордред, но питаеше страстна любов към парите, а като си стоеше в Думнония през ръцете й със сигурност минаваха по-голямата част от данъците, събирани в страната. Тя не използваше богатството за нищо полезно. Не строеше както строяха Артур и Гуинивиър, не се грижеше за поддръжката на мостове и укрепления, тя само продаваше данъците, независимо дали бяха сол, зърно или кожи, продаваше ги за злато. Част от златото изпращаше на своя съпруг, който все искаше пари за своята войска, но по-голямата част от златото Арганте трупаше в двореца докато накрая хората в Дурновария започнаха да смятат, че техният град е построен върху основа от злато. Арганте отдавна си бе взела златото, което скрих край Фоския път, и прибавяше към него все повече и повече. Страстта й към трупане на имане бе подклаждана от епископ Сенсъм, който освен че сега беше епископ на цяла Думнония, бе обявен и за Главен съветник и Кралски ковчежник. Не се съмнявах, че той използваше службата на ковчежник, за да трупа свое собствено съкровище. Един ден го обвиних в това и той веднага се направи на обиден.
— Аз не се интересувам от злато, лорд — набожно заяви Сенсъм. — Нали нашият Господ ни повелява да не събираме съкровища на земята, а на небето?
Аз се намръщих.
— Той може да повелява каквото си иска, но ти пак би продал душата си за злато, епископе, и с основание, защото това би било добра сделка.
Той ме погледна подозрително.
— Добра сделка ли? Защо?
— Защото ще продадеш смет за пари, разбира се.
Не можех да се преструвам, че харесвам Сенсъм, нито пък той да се прави, че аз съм му симпатичен. Господарят на мишките все ме обвиняваше, че орязвам данъците на хората срещу услуги, и като доказателство за обвиненията си изтъкваше факта, че всяка следваща година в хазната постъпваха все по-малко пари, но това не бе по моя вина. Сенсъм бе убедил Мордред да подпише указ, който освобождаваше всички християни от данъци и трябва да кажа, че Църквата никога не е прилагала по-
