човек.
Передур бе тревожил спокойствието на Артур, но бе почти единствената сянка, която му създаваше неприятности. В днешните тъмни дни, когато хората погледнат назад и си спомнят какво загубиха когато Артур си отиде, те обикновено говорят за Думнония, но други тъгуват и заради Силурия, защото в онези години той дари това забравено кралство с време на мир и справедливост. Пак имаше болести, пак имаше бедност, и мъжете не престанаха да се напиват и да се избиват помежду си само защото Артур управляваше, но вдовиците знаеха, че неговите съдилища ще им дадат някакво обезщетение, а гладните знаеха, че в неговите зърнохранилища има храна, с която ще могат да изкарат зимата. Силурия не бе разграбвана от чужди нашественици, и макар че християнската религия бързо се разпространи из долините, Артур не позволи на нейните свещеници да поругават езическите светилища, нито позволи на езичниците да нападат християнските църкви. В онези години той превърна Силурия в страна, каквато бе мечтал да превърне цяла Британия — райски кът. Никой не заробваше деца, никой не гореше реколтата, а военачалниците не опустошаваха стопанства.
Но отвъд границите на рая, се надигаха тъмни сенки. Една от тях бе отсъствието на Мерлин. Минаваха години, а никой не знаеше нищо за него и след време хората предположиха, че друидът сигурно бе умрял, защото нито един човек, дори Мерлин, не можеше да живее толкова дълго. Мюриг беше заядлив и раздразнителен съсед, който искаше все по-високи и по-високи данъци или пък настояваше долините на Силурия да се прочистят от друидите. Баща му Тюдрик оказваше някакво влияние, когато успееше да се отърси от самоналожения начин на живот, който го водеше едва ли не към гладна смърт. Поуис си остана слаба, а в Думнония беззаконието все повече се налагаше, макар кралството да бе пощадено от най-лошите страни на управлението на Мордред, просто защото той отсъстваше. Изглежда само в Силурия цареше щастие и ние със Сийнуин започнахме да си мислим, че ще доживеем последните си дни в Иска. Имахме богатства, имахме приятели, имахме семейство и бяхме щастливи.
Накратко, бяхме самодоволни, а съдбата винаги е била враг на самодоволството, а, както винаги казваше Мерлин, съдбата е неумолима.
Бях на лов с Гуинивиър сред хълмовете северно от Иска, когато за пари път чух за раняването на Мордред. Беше зима, дърветата бяха голи, а прехвалените хрътки на Гуинивиър току-що бяха погнали един червен елен, когато ме откри вестоносец от Думнония. Човекът ми подаде писмо, после с широко отворени очи загледа Гуинивиър, която мина покрай озъбените кучета, за да сложи край на страданията на елена с един милостив удар на късото си копие. Нейните ловци прогониха кучетата от трупа на животното и извадиха ножовете си да го разчленят. Отворих пергаментовия свитък, прочетох краткото съобщение и погледнах към вестоносеца.
— Показа ли го на Артур?
— Не, лорд — отвърна човекът. — Писмото бе адресирано до вас.
— Сега го занеси на Артур — казах аз и му подадох пергаментовия лист.
Гуинивиър доволна и опръскана с кръв се отдалечи от поваления дивеч.
— Ако съдя по лицето ти — лоши новини, а Дерфел?
— Напротив, новината е добра. Мордред е бил ранен.
— Чудесно! — възкликна Гуинивиър. — Лошо, надявам се?
— Така изглежда. Брадва разсякла крака му.
— Жалко, че не го е оцелила в сърцето. Къде е той?
— Все още в Арморика — отвърнах аз. Съобщението бе продиктувано от Сенсъм и в него се казваше, че Мордред бил изненадан и разгромен от Кловис, Великия крал на франките, и че нашият крал бил лошо ранен в крака. Успял да избяга и сега бил обсаден в едно от древните укрепления, намиращо се на хълм в някогашното кралство Беноик. Предположих, че Мордред е останал да зимува на територията, която бе отнел от франките и която без съмнение смяташе да превърне в свое второ кралство отвъд морето, но Кловис бе повел франкската си войска на запад, предприемайки изненадващо зимна кампания. Мордред е бил разгромен и макар че беше още жив, той бе в капан.
— А дали е вярно всичко това? — попита Гуинивиър.
— Според мен е вярно. Крал Будик изпратил вестоносец при Арганте.
— Добре! — каза Гуинивиър. — Добре! Да се надяваме, че франките ще го убият.
Тя се върна при все по-нарастващия куп от вдигащи пара късове месо да намери парче за едно от любимите си кучета.
— Те ще го убият, нали? — попита ме тя.
— Франките не се славят с милосърдие.
— Надявам се да танцуват върху костите му — каза Гуинивиър. — И това ми било втори Утър!
— Той се би добре известно време, лейди.
— Няма значение колко добре се биеш, Дерфел, а дали си спечелил или загубил последната битка.
Тя хвърли от червата на елена на кучетата си, избърса острието на ножа в туниката си и го прибра в канията.
— И какво иска Арганте от теб? — попита ме тя. — Да го спасиш ли?
Арганте искаше точно това, Сенсъм също и именно затова ми бе писал. С писмото си той ми заповядваше да взема всичките си хора и да отида на южното крайбрежие, да намеря кораби и да вървя да освобождавам Мордред. Казах това на Гуинивиър и тя ми хвърли подигравателен поглед.
— И сега ще ми кажеш, че клетвата ти към онова малко копеле те принуждава да се подчиниш, така ли?
— Аз не съм се клел на Арганте, — уточних, — да не говорим за Сенсъм.
Господарят на мишките можеше да ми заповядва колкото си иска, но аз нямаше защо да му се подчинявам, нито пък имах някакво желание да спасявам Мордред. Освен това се съмнявах, че една войска можеше да прекоси морето през зимата, за да стигне до Арморика, а дори хората ми да оцелееха в бурните води, щяха да бъдат твърде малко, за да разчитат на успех срещу франките. Мордред можеше да се надява единствено на помощта на стария крал Будик от Брослианд, който бе женен за по-голямата сестра на Артур, Анна, но макар Будик да бе доволен, че Мордред убива франки в земите, които някога бяха в границите на кралство Беноик, той едва ли би искал да привлече вниманието на Кловис върху себе си като изпрати копиеносци да спасяват Мордред. Според мен Мордред бе обречен. Ако не умреше от раната си, Кловис щеше да го убие.
До края на зимата Арганте ме засипваше със съобщения, които ми нареждаха да поведа хората си отвъд морето, но аз си стоях в Силурия и пет пари не давах. Исса също получаваше такива заповеди, но открито отказа да им се подчини, а Сеграмор просто хвърлял съобщенията в пламъците. Като видя, че властта й се изплъзва от ръцете с изгасването на живота на нейния съпруг, Арганте се отчая и предложи злато на всеки копиеносец, който би отишъл в Арморика. И макар мнозина копиеносци да взеха златото, те предпочетоха след това да отплават на запад към Кърнау или бързо да отпътуват на север към Гуент, но не и да отидат на юг, където ги чакаше мрачната войска на Кловис. И колкото повече се отчайваше Арганте, толкова по- големи ставаха нашите надежди. Мордред бе обсаден и болен, и рано или късно щеше да пристигне вестта за неговата смърт, а когато това станеше ние планирахме да влезем в Думнония под знамето на Артур и с Гуидър като наш кандидат за престола. Сеграмор щеше да дойде откъм границата със саксите, за да ни подкрепи и никой в Думнония нямаше да има сили да ни се противопостави.
Но и други мислеха за трона на Думнония. Научих това в началото на пролетта, когато умря свети Тюдрик. Артур кихаше и трепереше, отслабнал от последната зимна настинка и затова помоли Галахад да отиде на погребението на стария крал в Буриум, столицата на Гуент, която бе на кратък път от Иска нагоре по реката. Галахад ме помоли да го придружа. На мен ми беше мъчно за Тюдрик, който винаги се бе проявявал като добър приятел на Думнония, и въпреки това нямах желание да присъствам на погребението му и да понасям безкрайното мрънкане на християнските ритуали, но Артур се присъедини към молбите на Галахад
— Живеем тук по благоволението на Мюриг — припомни ми той, — и ще е добре да му засвидетелстваме нашето уважение. И аз щях да отида, ако можех — увери ме той и кихна. — Според Гуинивиър такова пътуване би ме убило сега.
Така тръгнахме ние с Галахад вместо Артур и погребалната церемония наистина се проточи като че ли
