освен да се предаде. Човекът сигурно се бе придвижвал нагоре по реката две нощи и един ден, но после бе открил скривалището и бе решил, че може да остане там докато всички напуснат бойното поле. Сега бе заловен.
Беше Ланселот. Най-напред го познах по дългата му черна коса, за която той така суетно се грижеше, после под калта и клонките, видях прословутата му емайлирана ризница. На лицето му бе изписан ужас. Гледаше ту към нас, ту към реката, като че ли се чудеше дали да се хвърли в течението, после пак погледна към нас и видя своя полубрат.
— Галахад! — викна той. — Галахад!
Галахад се обърна към мен и застина, после направи кръстния знак и си тръгна.
— Галахад! — викна пак Ланселот, когато брат му изчезна от високия бряг.
Галахад продължи да върви.
— Доведете го горе — заповядах аз. Исса подкара Ланселот с върха на копието си. Ужасеният човек се запрепъва отчаяно през копривата, която растеше по брега. Мечът все още висеше на кръста му, макар че сигурно бе ръждясал от стоенето в реката. Щом излезе от копривата с несигурна крачка, аз се изправих срещу него.
— Тук и сега ли ще се биете с мен, кралю господарю? — попитах аз и измъкнах Хюелбейн.
— Пусни ме да си вървя, Дерфел! Ще ти изпратя пари, обещавам!
Той продължи да бръщолеви, обеща ми повече злато отколкото съм пожелавал в мечтите си, но не извади меча си докато не притиснах силно върха на Хюелбейн в гърдите му и тогава разбра, че ще трябва да умре. Заплю ме, отстъпи крачка назад и извади оръжието. Някога го наричаше Танладур, което значи Светлия убиец, но после го беше преименувал на Христовото острие, когато Сенсъм го покръсти. Сега Христовото острие бе ръждясало, но все още бе страшно оръжие, и за моя изненада се оказа, че Ланселот го владее не лошо. Винаги съм го смятал за страхливец, но в този ден той се би доста смело. Беше отчаян и отчаянието му пролича в поредицата бързи остри атаки, които ме накараха да отстъпя. Но беше и уморен, мокър и замръзнал и бързо се изтощи. Така че след като отбих първите бесни удари имах време да реша как да сложа край на живота му. Той ставаше все по-отчаян, а замахът му все по-бесен, но аз приключих двубоя като се гмурнах под един от тези мощни удари и с върха на Хюелбейн докоснах ръката, с която той бе замахнал срещу мен — острието разряза вените от китката до лакътя. Той извика като видя рукналата кръв, после безчувствената му ръка изпусна меча и той, потънал в ужас и жалък, зачака смъртоносния удар.
Изчистих острието на Хюелбейн със стиска трева, после го изсуших с наметалото и го прибрах в ножницата.
— Не искам душата ти върху моя меч — казах аз на Ланселот и за миг на лицето му се изписа благодарност, но аз веднага попарих надеждите му. — Твоите хора убиха моето дете, същите хора, които ти изпрати да домъкнат Сийнуин в леглото ти. Да не мислиш, че мога да простя такива неща?
— Не съм им заповядвал аз — викна той отчаяно. — Повярвай ми!
Аз с изплюх в лицето му.
— Дали да не те предам на Артур, кралю господарю?
— Не, Дерфел, моля те! — сключи той ръце. Трепереше. — Моля те!
— Остави го да умре като жена — предложи Исса. Имаше пред вид да го съблечем, да го намажем с катран и да го оставим да кърви между краката докато умре.
Тази идея ме изкуши, но се боях от удоволствието, което щеше да ми достави смъртта на Ланселот. в отмъщението има сладост и аз наказах убийците на Даян с ужасна смърт и не чувствах угризения на съвестта докато се радвах на страданията им, но нямах кураж да измъчвам този треперещ, съкрушен човек. Той така силно се тресеше, че чак ми стана жал за него, и се хванах, че се чудя дали да не го оставя да живее. Знаех, че е предател и страхливец и че заслужава да умре, но ужасът му бе толкова жалък, че наистина ми дожаля за него. Той винаги е бил мой враг, винаги ме е презирал, и въпреки това когато падна на колене пред мен и зарони сълзи прииска ми се да проявя милост и знаех, че ще изпитам същото удоволствие от този израз на власт, каквото бих изпитал, ако бих поискал смъртта му. За миг ми се прииска да усетя благодарността му, но после си спомних умиращото личице на дъщеря си и целият се разтреперах от ярост. Артур бе известен с това, че прощава на враговете си, но аз на този враг никога нямаше да мога да простя.
— Женската смърт — поднови предложението си Исса.
— Не — казах аз и Ланселот ме погледна с нова надежда. — Обесете го като обикновен престъпник.
Ланселот зави, но аз заключих сърцето си.
— Обесете го — повторих заповедта си и така и направихме. Намерихме въже от конски косъм, направихме примка и завързахме въжето за клона на един дъб. Ланселот увисна на бесилото и затанцува и продължи да танцува докато не се върна Галахад и не го дръпна за глезените за да сложи край на продължителната агония на задушаване.
Съблякохме тялото на Ланселот. Аз хвърлих меча и красивата му ризница в реката, изгорих дрехите му, след това с помощта на една голяма сакска брадва разчлених трупа му. Не го изгорихме, а го хвърлихме на рибите, та да не замърсяваме Отвъдния свят с присъствието му. Ние го изтрихме от лицето на земята, а аз задържах само емайлирания колан за меч, който бе подарък от Артур.
По пладне срещнах Артур. Връщаше се от преследването на Сердик. Конете бяха изморени и едва пристъпваха надолу към долината.
— Не можахме да хванем Сердик — каза ми той, — но хванахме някои други. — Той потупа потния врат на Ламрей. — Сердик е жив, Дерфел, но е толкова слаб, че дълго време няма да може да ни създава проблеми. — Артур се усмихна, после видя, че не съм в състояние да споделя веселото му настроение. — Какво има? — попита той.
— Само това, господарю — казах аз и вдигнах скъпия емайлиран колан.
За миг Артур си помисли, че държа някаква плячка, после позна колана, който лично той подари на Ланселот. Изведнъж лицето му прие студеното враждебно изражение, което толкова месеци бе вгорчавало дните ми преди Минид Бадън. После ме погледна в очите.
— А собственикът му?
— Мъртъв е, господарю. Обесен позорно.
— Добре — тихо каза той. — А това нещо, Дерфел, можеш да го хвърлиш някъде.
Хвърлих колана в реката.
Така умря Ланселот, макар че песните, за които бе плащал, продължиха да живеят, и до днес хората го величаят като герой равен на Артур. Артур го помнят като владетел, а за Ланселот се говори като за воин. В действителност той бе крал без земя, страхливец и най-големият предател на Британия, и до днес душата му броди из Лоегир, пищи за своята сянка, която не може да съществува, защото ние разрязахме трупа му на парчета и нахранихме с тях рибите в реката. Ако християните са прави и има ад, той може би ще се пържи там за вечни времена.
Двамата с Галахад последвахме Артур до града. Минахме покрай погребалната клада на Кунеглас, която още гореше, и през римските гробища, където бяха загинали толкова много от хората на Аел. Бях предупредил Артур какво го очаква, но той не трепна, когато чу, че Арганте е пристигнала в града.
След пристигането му в Акве Сулис десетки просители настояха да говорят с него. Някои искаха признание за своите смели действия в битката, други искаха дял от робите или от златото, а имаше и такива, които търсеха справедливо решение на въпроси, възникнали далеч преди идването на саксите в града. Артур каза на всички да го чакат в храма, но щом отиде там той забрави за просителите. Първо повика Галахад в предверието на храма, после изпрати да доведат Сенсъм. Епископът бе посрещнат с освиркване от думнонските копиеносци веднага щом се появи в ограденото пространство. Той дълго разговаря с Артур, после повикаха Енгас Мак Ейрем и Мордред при Артур. Копиеносците около храма се обзалагаха дали Артур ще отиде при Арганте в къщата на епископа или при Гуинивиър в свещеническите покои.
Артур не потърси моя съвет. Вместо това когато повика Енгас и Мордред, той ме помоли да кажа на Гуинивиър, че се е върнал, така че аз прекосих двора и отидох в покоите на свещениците, където заварих
