— Много вярно, много вярно — закима Мерлин. Бутна една кана с пиво към мен и запита: — Хареса ли ти твоята битчица, Дерфел?
— Не — отговорих аз. Всъщност чувствах се странно унил. — Кунеглас умря — обясних на Мерлин.
— Чух за Кунеглас — отвърна той. — Какъв глупак! Трябваше да остави героичните подвизи на малоумници като теб. Все пак жалко, че умря. Не беше точно умен мъж, не и такъв, който аз бих нарекъл умен, но не беше малоумник, а това си е рядко нещо в тези тъжни дни. А и винаги е бил мил с мен.
— Той бе самата доброта към мен — вметна Талиезин.
— Значи сега ще трябва да си намериш друг покровител — каза Мерлин на менестрела. — Но не гледай към Дерфел. Той не би могъл да различи добрата песен от пръднята на бик. Ключът към успешния живот — заобяснява той на Талиезин, — го държат богатите родители. Аз, например, си живея много добре от рентите си, макар че като си помисля от години не съм ги събирал. Ти плащаш ли ми рента, Дерфел?
— Би трябвало, лорд, но никога не съм знаел къде да ви я пращам.
— Вече няма значение. Стар съм и съм слаб. Без съмнение скоро ще съм мъртъв.
— Глупости — отсякох аз, — изглеждате в чудесна форма.
Изглеждаше стар, разбира се, но в очите му имаше една палава искра, която придаваше жизненост на старото му сбръчкано лице. Косата и брадата му бяха красиво сплетени и завързани с черни ленти, а дългата му роба, като изключим засъхналите петна кръв, бе съвсем чиста. Беше и щастлив; не само, защото бяхме постигнали победа, мислех си аз, но и защото се наслаждаваше на компанията на Талиезин.
— Победата дарява живот — каза той, — но ние съвсем скоро ще забравим победата. Къде е Артур?
— Никой не знае — вдигнах рамене аз. — Чух, че дълго време разговарял с Тюдрик, но сега не е с него. Подозирам, че е намерил Гуинивиър.
Мерлин изпръхтя подигравателно.
— Кучето се връща при повръщаното си.
— Тя започна да ми харесва — опитах са да я защитя аз.
— Сигурно — каза той презрително, — пък и смея да кажа, че вече едва ли би сторила зло. От нея ще излезе добър покровител — обърна се той към Талиезин, — тя направо се прехласва по поетите. Само не лягай с нея.
— Няма такава опасност, лорд — каза Талиезин. Мерлин се засмя.
— Нашият млад менестрел — обясни ми той, — се е обрекъл на безбрачие. Той е скопена чучулига. Отказал се е под клетва от най-голямото удоволствие, което може да има мъжа, само и само да запази таланта си.
Талиезин забеляза любопитния ми поглед и се усмихна.
— Той има предвид не гласа ми, лорд Дерфел, а ясновидската ми дарба.
— И то си е истинска дарба! — заяви Мерлин с неподправено възхищение. — Макар да се съмнявам, че си заслужава обета за целомъдрие. Ако бяха ме накарали да платя подобна цена, щях да се откажа от друидския жезъл! Щях да се заема с нещо по-скромно — щях да стана я менестрел, я копиеносец.
— Можеш да виждаш в бъдещето ли? — попитах аз Талиезин.
— Предсказа днешната победа — каза Мерлин, — а за смъртта на Кунеглас знаеше отпреди един месец, ама не е предсказвал, че безполезен сакски тромав здравеняк ще дойде да ми отмъкне цялото сирене.
Той си грабна сиренето от ръцете ми.
— Предполагам, че сега ще поискаш Талиезин да предскаже и твоето бъдеще, Дерфел?
— Не, лорд.
— Правилно — кимна Мерлин, — винаги е по-добре да не знаеш какво те очаква. Всичко завършва в сълзи, и това е.
— Но радостта винаги се връща — тихо каза Талиезин.
— Олеле, майчице, не! — викна Мерлин, — Радостта винаги се връща! Слънцето изгрява! Дърветата напъпват! Облаците се разкъсват! Ледовете се разтопяват! Сигурен съм, че можеш да кажеш нещо по-умно от тези сантиментални глупости.
Мерлин замълча. Телохранителите му бяха завършили танца си и отидоха да се забавляват с пленени сакски жени. Жените имаха деца и виковете им бяха толкова силни, че раздразниха Мерлин и той смръщи вежди.
— Съдбата е неумолима — мрачно заяви друида, — и всичко завършва в сълзи.
— Нимю с вас ли е, лорд? — попитах аз и веднага разбрах по разтревожения поглед на Талиезин, че не е трябвало да задавам този въпрос.
Мерлин се вторачи в огъня. Пламъците захвърлиха жив въглен срещу него, и той се изплю в огъня, за да му върне злата воля.
— Не ми говори за Нимю — каза той след като плю. Доброто му настроение се бе изпарило и аз се почувствах неудобно, задето му зададох този въпрос. Той докосна черния си жезъл и въздъхна. — Тя ми е сърдита — обясни стария друид.
— Защо, лорд?
— Защото не стана както искаше тя, разбира се. Нали това обикновено гневи хората.
Друг пън пропука в огъня и пръсна искри в скута на Мерлин, които той с раздразнение изтупа от полите на дрехата си, след като отново плю срещу пламъците.
— Дърва от лиственица — измърмори той. — Прясно отсечената лиственица мрази огъня. — Мерлин мрачно се вгледа в мен. — Нимю не одобри идеята ми да доведа Гауейн да участва в тази битка. Смята, че е било напразно, и аз си мисля, че може би беше права.
— Но той ни донесе победата, лорд — казах аз.
Мерлин затвори очи и въздъхна, с което май искаше да каже, че съм по-голям глупак отколкото би могъл да понесе.
— Посветих целия си живот на едно нещо — каза след малко той, — На едно просто нещо. Исках да върна Боговете. Толкова ли е трудно да се разбере това? Но за да направиш нещо, каквото и да е, добре, ти трябва цял живот, Дерфел. На глупаци като теб им е все едно — ти можеш да пропиляваш живота си, служейки като магистрат един ден и като копиеносец на следващия, и когато всичко свърши какво ще си постигнал? Нищо! За да промениш света, Дерфел, трябва да имаш една-единствена цел. Артур е много близо до това, не мога да не му го призная. Иска да спаси Британия от саксите, и вероятно го е постигнал поне за известно време, но те все още съществуват, и ще се върнат. Може би не и докато аз съм жив, може би дори не и докато ти си жив, но твоите деца и децата на твоите деца ще трябва пак да водят тази битка отначало. Има само един път към истинската победа.
— Пътят на Боговете — казах аз.
— Пътят на Боговете — съгласи се той, — и това бе делото на моя живот. — Мерлин се загледа в черния си друидски жезъл, а Талиезин седеше тихо до него и го наблюдаваше. — Като дете ми се яви сън — тихо проговори друидът. — Отидох в пещерата на Карн Игли и сънувах, че имам криле и мога да летя толкова високо, че виждах целия Британски остров, а той беше толкова красив. Красив и зелен и обграден от гъста мъгла, която държеше всичките му врагове на разстояние. Благословеният остров, Дерфел, островът на Боговете, единственото място на света, което ги заслужаваше, и от както сънувах това, Дерфел, този остров е единствената ми мечта. Искам да върна благословения остров. Искам да върна обратно Боговете тук.
— Но — опитах се да го прекъсна.
— Не ставай смешен! — викна той, което накара Талиезин да се усмихне. — Мисли! — помоли ме Мерлин. — Делото на моя живот, Дерфел!
— Мей Дун — тихо промълвих аз.
Той кимна. В далечината пееха, навсякъде горяха огньове. Ранените викаха в тъмното, където кучета и мародери търсеха плячка сред мъртви и умиращи. Призори тази войска щеше да се събуди пияна сред ужаса на бойното поле след битка, но засега воините пееха и се наливаха с плячкосаното пиво.
— На Мей Дун — заговори пак Мерлин, — бях толкова близо. Много близо. Но бях прекалено слаб, Дерфел, прекалено слаб. Твърде много обичам Артур. Защо? Той не е остроумен, разговорът с него е скучен като разговора с Гауейн, и освен това е абсурдно предан на добродетелта, но аз го обичам. Ти също. Слабост, знам. Хитрите хора ми доставят удоволствие, но аз харесвам честните. Възхищавам се на простата
