суровите северни планини. Кунеглас бе набирал копиеносци от тези долини, а Мюриг от Гуент дори това не бе правил — май единствената му грижа във връзка с тази страна бе да праща мисионери там. Един крал проявяваше някакъв интерес към Силурия и това беше Енгас Мак Ейрем, който нападаше долините за храна и роби, но иначе всички пренебрегваха Силурия. Старейшините там се боричкаха помежду си и с неохота плащаха данъците си на Гуент или на Поуис, но пристигането на Артур промени всичко. Независимо дали му харесваше или не, той стана най-важният жител на Силурия и оттам фактическият владетел на страната и въпреки твърденията, че се стреми да бъде частно лице, той не можа да устои на изкушението да използва копиеносците си, за да сложи край на разрушителните размирици между старейшините. Година след Минид Бадън, когато за първи път посетихме Артур и Гуинивиър в Иска, той скромно се наричаше Губернатор, римска титла, която му харесваше, защото нямаше нищо общо с кралската власт.
Иска бе красив град. Римляните най-напред направили там укрепление, което да охранява речния брод, но след като легионите им напреднали на запад и на север, вече нямали нужда от укреплението и превърнали Иска в място подобно на Акве Сулис: град, където римляните ходели да се забавляват. Имаше амфитеатър и макар, че в околностите не бликаха горещи извори, Иска все пак можеше да се похвали с шест бани, три двореца, а храмовете бяха толкова много — за всеки римски Бог по един. Градът бе вече доста западнал, но Артур възстановяваше съдебните зали и дворците и както винаги тази работа го правеше щастлив. Най-големият дворец, където бе живял Ланселот, бе даден на Кълхуч, който бе обявен за началник на охраната на Артур. Повечето телохранители също се бяха настанили в големия дворец заедно с Кълхуч. Вторият по големина дворец бе станал дом на Емрис, някога епископ на Думнония, а сега епископ на Иска.
— Не можа да остане в Думнония — каза ми Артур, докато ми показваше града. Беше минала година от Минид Бадън и ние със Сийнуин за първи път гостувахме на Артур в новия му дом. — В Думнония няма място и за Емрис, и за Сенсъм — обясни Артур, — така че Емрис дойде да ми помага тук. Той има неутолим апетит към администрирането и което е още по-добре — държи християните на Мюриг настрана от Силурия.
— Всичките ли? — попитах аз.
— Повечето — усмихна се той, — а тук е красиво, Дерфел — продължи Артур, загледан в павираните улици на Иска, — красиво място!
Той бе толкова горд с новия с дом, че чак ставаше смешен, защото твърдеше, че в Иска валяло по- малко отколкото в околностите му.
— Виждал съм хълмовете покрити с дебел сняг — каза ми той, — а тук слънцето огрява зелена трева.
— Да, господарю — кимнах аз с усмивка.
— Истина е, Дерфел! Чиста истина! Когато напускам града си взимам наметало и някъде извън града горещината изведнъж намалява и трябва да си сложа наметалото. Утре ще видиш като идем на лов.
— Като омагьосано — казах аз с приятелска закачка, защото обикновено той се отнасяше с презрение към разговорите за магии.
— Мисля, че напълно е възможно! — заяви той съвсем сериозно и ме поведе по една алея, която минаваше покрай голямо християнско светилище и стигаше до странна могила, издигаща се в центъра на града. Една спираловидна пътека водеше до върха на могилата, където древните бяха направили плитка яма. В ямата имаше безброй дребни дарове, оставени за Боговете — платнени ленти, овчи кожи, копчета, и всички те показваха, че при цялото си усърдие мисионерите на Мюриг не бяха успели напълно да унищожат старата религия.
— Ако тук има някаква магия — каза ми Артур, когато се изкачихме на върха на могилата и се вгледахме в обраслата с трева яма, — тогава тя идва точно от тук. Местните хора твърдят, че това е вход към Отвъдния свят.
— И ти им вярваш?
— Знам само, че това е благословено място — каза той с щастлива усмивка и Иска наистина бе благословено място в онзи късен летен ден. Прииждащият прилив бе препълнил реката и тя течеше дълбока между зелените си брегове, слънцето огряваше белите стени на сградите и зелените корони на дърветата в дворовете им, а на север ниските хълмове с обработените си ниви се простираха до склоновете на планините. Трудно ми беше да повярвам, че само преди няколко години сакски грабителски отряди бяха стигали до тези хълмове, избили земеделците, отвлекли роби и подпалили посевите. Това нападение станало по времето на Утър, а Артур бе успял да изтласка враговете толкова далеч, та изглеждаше като че ли това лято и много лета след него в Иска нямаше да се появят други сакси освен заробените.
Най-малкият дворец в Иска се намираше съвсем близо до могилата западно от нея. Именно там живееха Артур и Гуинивиър. От върха на тайнственото възвишение виждахме двора, където се разхождаха Гуинивиър и Сийнуин. Очевидно бе, че Гуинивиър водеше разговора.
— Планира брака на Гуидър — каза ми Артур, — за Моруена, разбира се — добави той с бърза усмивка.
— Тя е готова за това — пламенно споделих аз. Моруена бе добро момиче, на напоследък бе станала роб на настроенията си и доста раздразнителна. Сийнуин ме увери, че поведението на Моруена само показва, че момичето е вече готово за брак, и поне аз щях да бъда благодарен ако се намереше лек.
Артур седна на тревата и се загледа на запад. Забелязах, че целите му ръце бяха покрити с малки тъмни белези и всичките бяха от пещта на малката ковачница, която сам бе построил в двора на конюшната на своя дворец. Винаги бе проявявал интерес към ковашкия занаят и можеше с часове разпалено да говори за този майсторлък. Но сега в главата му се въртяха други мисли.
— Би ли имал нещо против — попита той нерешително, — ако бракът бъде благословен от епископ Емрис?
— Защо да имам нещо против? — попитах аз. Епископ Емрис ми беше симпатичен.
— Само от епископ Емрис — уточни Артур. — Никакви друиди. Трябва да разбереш, Дерфел, че аз живея тук по благоволението на Мюриг. В края на краищата той е кралят на тези земи.
— Господарю — започнах да протестирам аз, но той вдигна ръка и аз замълчах. Трябваше да надвия възмущението си. Знаех, че младият крал Мюриг бе труден съсед. Той се чувстваше засегнат от факта, че баща му временно го бе отстранил от власт, беше засегнат и от това, че не можеше да си припише и частица от славната победа при Минид Бадън и мрачно завиждаше на Артур. Гуентската територия на Мюриг започваше на няколко метра от тази могила, от другия край на римския мост над река Уск — източна част на Силурия по закон бе едно от владенията на Мюриг.
— Именно Мюриг искаше аз да живея тук, на неговата земя, но не той, а Тюдрик ми даде правата върху всички стари кралски данъци. Той поне е благодарен за онова, което постигнахме при Минид Бадън, но аз много се съмнявам, че младият Мюриг одобрява разпорежданията на баща си, така че гледам да го омилостивя като демонстрирам вярност към християнството.
Артур се направи, че се кръсти и свъси вежди, недоволен от самия себе си.
— Не е нужно да омилостивяваш Мюриг — гневно отсякох аз. — Дай ми един месец и ще ти довлека това нещастно куче тук на колене.
Артур се засмя.
— Още една война ли? — поклати глава той. — Мюриг може да е глупак, но винаги се е стремял да избягва войните, така че не мога да не го харесвам. Ще ме остави да живея в мир, ако не го засягам. Пък и без Гуент си имам достатъчно военни ангажименти.
Неговите „военни ангажименти“ бяха дребни. Черните щитове на Енгас продължаваха да нападат Силурия, прекосявайки западната граница и Артур бе разположил малки погранични отряди да спират тази рейдове. Той не се гневеше на Енгас, когото всъщност смяташе за приятел, но знаеше, че Енгас не може да устои на изкушението да напада за храна, както кучето не може да не се почеше, ако го хапят бълхи. Северната граница на Силурия създаваше повече проблеми, защото тя разделяше страната от Поуис, а в Поуис след смъртта на Кунеглас бе настъпил истински хаос. Пердел, синът на Кунеглас, бе провъзгласен за крал, но поне половин дузина силни старейшини смятаха, че имат повече права над короната от Пердел — или поне вярваха, че имат достатъчно сила да си вземат короната — и така някога могъщото кралство Поуис се превърна в страна на братоубийствени размирици. Гуинед, обеднялото кралство на север от Поуис, нарушаваше границата, когато си пожелаеше, малки войски се биеха помежду си, сключваха нетрайни съюзи, пак враждуваха, избиваха един други семействата си и щом изпаднеха в смъртна опасност се
