Аз клекнах край нея.
— Ние нищо не искаме — обясних и аз, — само новини.
— Новини ли? — самата дума като че ли й се стори странна.
— Знаеш ли кой е вашият крал? — попитах я внимателно аз.
— Утър, господарю — отвърна тя. — Голям мъж е той, господарю. Като Бог!
Ясно беше, че няма да научим нищо ново в това селце, или поне нищо смислено, така че продължихме пътя си, като спирахме само за да хапнем от хляба и сушеното месо, което носехме в кожените си торби. Бях в собствената си страна, а имах странното чувство, че вървя по вража земя. Сгълчах се, задето отдавах прекалено голямо значение на неясните предупреждения на Талиезин, но продължавах да се придържам към скритите горски пътеки, а когато падна нощта, поведох малкия си отряд през една букова гора към хълмовете, където можехме да зърнем други копиеносци. Никого не видяхме, но далеч на юг лъчите на умиращото слънце, проврели се през облаците, докосваха Хълма при Инис Уидрин, който грееше зелен и светъл.
Не палихме огън. Спахме под буковите дървета, а на сутринта се събудихме измръзнали и вкочанени. Тръгнахме на изток, отново придържайки се под клоните на голите дървета, а под нас, сред влажните тежки ниви, мъже оряха и оставяха след себе си прави бразди, жените засяваха, а дечица тичаха и пищяха, за да прогонват птиците да не кълват скъпоценните зрънца.
— И аз правех това в Ирландия — обади се Ийчърн. — Половината от детството ми мина в крещене по птиците.
— Закови един гарван върху ралото и това е достатъчно — обади се друг копиеносец.
— Трябва да се заковат гарвани на всяко дърво около нивата — каза трети.
— Не че вършат работа — намеси се четвърти, — но поне се чувстваш по-добре.
Вървяхме по една тясна пътека между гъсти живи плетове. Още не се бяха разлистили, за да скрият гнездата, така че свраките и сойките усърдно крадяха яйца и щом приближехме започваха да протестират с остри крясъци.
— Хората ще разберат, че сме тук, господарю — каза Ийчърн, — може да не ни видят, но ще разберат. Ще чуят сойките.
— Няма значение — успокоих го аз. Дори не бях сигурен, защо взимах такива мерки да останем скрити, само дето бяхме твърде малко, а като повечето воини, и аз се стремях към сигурността, която даваше по голямата войска, и знаех, че ще се чувствам значително по-добре когато и останалите ми копиеносци са около мен. Дотогава щяхме да се крием доколкото можем, макар че по едно време преди обяд излязохме на открито сред нивите, които се спускаха към Фоския път. По поляните танцуваха диви зайци, над нас пееха чучулиги. Ние не видяхме никого, макар че селяните несъмнено ни бяха видели и несъмнено новината за нас бързо препускаше из околността. Въоръжените мъже винаги са били повод за тревога, така че аз наредих на някои от моите хора да носят щитовете си отпред, та знакът да показва на местните хора, че сме приятели. Едва когато преминахме римския път и вече бяхме близо до Дун Карик видяхме друг човек — една жена, която щом ни видя (бяхме твърде далеч от нея, за да може да различи звездата на щитовете ни), хукна към горите зад селото да се скрие между дърветата.
— Хората са наплашени — казах аз на Ийчърн.
— Чули са, че Мордред умира — отвърна той и плю, — и се страхуват от онова, което ще последва, но би трябвало да са щастливи, че това копеле умира.
Когато Мордред бе дете, Ийчърн беше един от неговите телохранители и оттогава ирландският копиеносец дълбоко намрази краля. Аз харесвах Ийчърн. Не беше умен, но беше упорит, предан и твърд в битка.
— Смятат, че ще има война, господарю — каза той.
Прецапахме потока под Дун Карик, заобиколихме къщите и стигнахме до стръмната пътека, която водеше към палисадата, като обикаляше малкия хълм. Всичко бе много тихо. Дори кучета не се виждаха по улиците на селото, а което бе по-тревожно, не се виждаха и копиеносци на стража при палисадата.
— Исса не е тук — казах аз и докоснах дръжката на Хюелбейн. Отсъствието на Исса само по себе си не бе нещо необикновено, защото той прекарваше голяма част от времето си в други краища на Думнония, но се съмнявах, че щеше да остави Дун Карик без охрана. Хвърлих поглед към селото — всички врати бяха здраво залостени. Над нито една къща не се извиваше дим, дори над ковачницата.
— Няма кучета на хълма — каза Ийчърн със зловещ глас. Обикновено около замъка на Дун Карик имаше цяла глутница кучета и досега някое от тях трябваше да се е затичало към нас да ни посрещне. Но вместо кучета имаше шумни гарвани, накацали по покрива на замъка, а други крещяха откъм палисадата. Една от големите птици излетя от там с някакво дълго червено парче, увиснало в клюна й.
Всички мълчахме докато се качвахме нагоре по хълма. Тишината бе първият знак за преживян ужас, после гарваните, а на средата на пътя доловихме и киселосладката воня на смърт, която те сграбчва за гърлото. Тази миризма, по-силно от тишината и по-красноречиво от гарваните, ни предупреди какво ни очакваше зад отворената врата. Очакваше ни смъртта, само смъртта. Дун Карик се бе превърнал в дом на смъртта. Тела на мъже и жени бяха пръснати навсякъде, купища мъртви имаше и вътре в замъка. Общо четиридесет и шест тела и всичките обезглавени. Земята бе подгизнала от кръв. Замъкът бе разграбен, всяка кошница и всеки сандък бяха преобърнати, а конюшните бяха празни. Дори кучетата бяха избити, макар че поне не бяха обезглавени. Единствените живи същества бяха котките и гарваните и всички избягаха от нас.
Вървях сред този ужас зашеметен. Едва след няколко секунди си дадох сметка, че сред мъртвите има само десет трупа на млади мъже. Трябва да бяха от гарнизона оставен от Исса, а останалите мъртви бяха от семействата на неговите хора. Пирлиг беше там, горкият Пирлиг, който остана в Дун Карик, защото знаеше, че не може да се мери с Талиезин, а сега лежеше мъртъв, бялата му дреха бе напоена с кръв, а нежните му ръце на музикант бяха с дълбоки нарези, очевидно се бе опитвал да се брани от ударите на меча. Исса не беше сред труповете, нито жена му Скарач, защото сред тази човешка леш нямаше млади жени, нямаше и деца. Тези млади жени и деца вероятно бяха отведени за да си поиграят с тях или да ги заробят, а останалите хора, бебетата и стражата бяха избити, и после главите им са били отрязани за трофеи. Клането трябва да бе станало скоро, защото нито един от труповете не бе почнал да се подува или да се разлага. По кръвта лазеха мухи, но в отворените рани, оставени от копията и мечовете, още нямаше червеи.
Видях, че портата бе измъкната от пантите си, но нямаше следи от борба и аз реших, че мъжете, които бяха извършили това, са били поканени в Дун Карик като гости.
— Кой го е направил, господарю — попита един от копиеносците ми.
— Мордред — мрачно казах аз.
— Но той е мъртъв! Или умира!
— Само иска да си мислим, че е така — казах аз, защото не можех да измисля никакво друго обяснение. Талиезин ме бе предупредил, и аз се боях, че менестрелът се оказа прав. Мордред изобщо не умираше, а се бе върнал и вилнееше с войската си в своята собствена страна. Слухът за неговата смърт изглежда бе пуснат, за да накара хората да се чувстват в безопасност, а през цялото време той е мислил как да се върне и да убие всички, копиеносци, които биха могли да му се противопоставят. Мордред захвърляше юздата си, а това означаваше, че след клането в Дун Карик вероятно бе тръгнал да търси Сеграмор, или може би бе поел на юг или на запад да намери Исса. Ако Исса бе все още жив.
Сами си бяхме виновни, предполагам. След Минид Бадън, когато Артур се отказа от властта, ние си мислехме, че Думнония ще бъде защитена с копията на хората, верни на Артур и неговите идеи, и че властта на Мордред ще бъде ограничена, защото той нямаше копиеносци. Никой от нас не бе предвидил, че Минид Бадън ще развие в нашия крал вкус към военните действия, нито пък че той ще пожъне такива бойни успехи, че ще започне да привлича копиеносци под знамето си. Сега Мордред имаше копиеносци, а копиеносците дават власт, и пред очите ми бяха първите следи от упражняването на тази нова власт. Мордред прочистваше страната от хората, които имаха за задача да ограничават неговата власт и които можеха да подкрепят претенциите на Гуидър към престола.
— Какво ще правим, господарю? — попита ме Ийчърн.
— Отиваме си у дома, Ийчърн — казах аз, — у дома.
А под „дома“ имах пред вид Силурия. Нямаше какво да правим тук. Бяхме само единадесет, и се съмнявах, че имахме някакъв шанс да стигнем до Сеграмор, чиито войски бяха толкова далеч на изток.
